За интелектуалците, които градяха духа на България, и за свободата, която произведе много културни проекти, но малко културни планини.
Интелектуалците не са украшение на една държава. Те не са салонна добавка към властта, нито удобен хор за текущата идеология. Истинските интелектуалци градят духа на нацията. Те дават език на болката ѝ, образ на паметта ѝ, височина на мечтата ѝ и мярка на срама ѝ.
Народ без интелектуалци може да има територия, администрация, избори, пазари, молове, медии и шум. Но няма вътрешна височина. Няма онзи общ духовен покрив, под който различните поколения разбират, че принадлежат към нещо по-голямо от собственото си оцеляване.
Големите творци не са просто „хора на изкуството“. Те са строители на невидимата държава. Онази държава, която не се чертае на карта, а живее в езика, песните, стиховете, ролите, картините, жестовете, паметта и срама на един народ.
И тук стигаме до един от най-болезнените парадокси на българския преход. Онзи строй, с всичките си страхове, цензура, идеологически надзор и морална мръсотия, роди творци, които и днес стоят като планини в българската култура. Поети, писатели, художници, режисьори, актьори, композитори и гласове, които не останаха само в архивите, а влязоха в езика, паметта, домовете и вътрешния слух на поколения българи.
Това не са просто имена. Това са културни планини. Хора, които различни поколения разпознават. Хора, чиито думи, лица, песни, картини, роли и гласове са влезли в общата памет. Те не принадлежат само на архивите, нито само на една идеология. Те принадлежат на народа.
Валери Петров не беше просто поет. Той беше езикова нежност на България. Тодор Колев не беше просто актьор. Той беше смехът на един народ, който разпознава абсурда си и пак оцелява. Стефан Данаилов не беше просто лице от екрана. Той беше присъствие, мярка, школа по харизма и национална близост. Невена Коканова не беше просто красота. Тя беше образ на българската женственост, тъга и достойнство. Лили Иванова и Васил Найденов не са просто гласове. Те са звукова памет на поколения.
Дамян Дамянов беше от онези поети, които не украсяват болката, а я превръщат в светлина. Той знаеше, че човекът е крехък, че любовта често закъснява, че прошката боли, но без нея душата остава заключена. И затова стиховете му не остаряват — защото говорят не на времето, а на раната.
А Димитър Казаков — Нерон беше друга вселена. Той не просто рисуваше. Той изравяше образи от дълбокото българско подсъзнание — коне, жени, богове, селяни, птици, плодородие, страх, еротика, земя, мит, народна памет. В картините му България не беше туристическа брошура, а древен сън. Нещо между икона, пещерна рисунка, шевица и молитва към земята. Такъв художник не може да бъде произведен от проект, грант или комисия. Той идва от корена. От калта. От мита. От онази дълбока народна образност, която днес почти сме забравили да виждаме.
Кой днес обича като Дамян и рисува като Нерон? Кой днес има такава нежност към човека и такава древност в ръката? Кой днес може да бъде едновременно рана и корен? Имаме автори, имаме художници, имаме проекти, имаме изложби. Но имаме ли онези хора, през които народът не просто се изразява, а се разпознава?
Тези хора градяха обща културна къща.
И това не беше културна пустиня. Това беше време, в което, въпреки страха и цензурата, България имаше Радичков, Хайтов, Ивайло Петров, Стратиев, Радой Ралин, Блага Димитрова, Павел Вежинов, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева. Имаше Рангел Вълчанов, Методи Андонов, Въло Радев, Бинка Желязкова, Крикор Азарян, Леон Даниел. Имаше Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Катя Паскалева, Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Наум Шопов. Имаше Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Илия Бешков, Стоян Венев, Димитър Казаков — Нерон, Светлин Русев, Генко Генков. Имаше Панчо Владигеров, Марин Големинов, Филип Кутев, Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов. Това са имена, които не могат да бъдат зачеркнати с един политически етикет. Защото зад тях стои не само режим, а културна енергия, която надживя режима.
А после дойде свободата.
И вместо културен взрив често получихме културна атомизация. Малки публики. Фестивални кръгове. Грантови езици. Фондационна естетика. Политкоректна тревожност. Арт, който твърде често говори повече на комисии, журита, фондации и международни формуляри, отколкото на народа си.
Не че днес няма талант. Има. Не че няма стойностни автори. Има. Не че няма книги, изложби, пиеси, филми и песни. Има. Но липсва общата културна височина. Липсва творецът, когото да разпознаят и професорът, и шофьорът, и бабата, и ученикът, и работникът, и човекът в провинцията.
Георги Господинов е значим писател. Но именно неговият пример показва една болезнена разлика: между международно признание и дълбоко културно присъствие вътре в страната. Той е прекалено елитарен, прекалено литературно-фестивален, прекалено преводим за културните сцени навън, за да стане национален знак от типа на Валери Петров, Тодор Колев или Хайтов. Това не е обида. Това е разграничение. Едно е да бъдеш четен, награждаван и превеждан. Друго е да станеш вътрешен глас на народа.
Големият въпрос е друг: защо свободата произведе повече културни ниши, отколкото културни върхове?
Държавата тогава даваше гориво на културата. Да, държеше интелигенцията. Да, наблюдаваше я. Да, използваше я. Да, понякога я поставяше в близост до властта, в йерархии, съюзи, комитети, постове, привилегии и зависимости. Но колкото и да я държеше, тя я и ценеше. Може би от страх. Може би от почит. Може би защото дори властта разбираше, че талантът не е обикновен чиновник и че една нация не се управлява само с милиция, заводи, партийни конгреси и петилетки. Трябва ѝ глас. Трябва ѝ лице. Трябва ѝ песен. Трябва ѝ стих. Трябва ѝ театър. Трябва ѝ образ, чрез който народът да разпознае себе си.
И в това има голям исторически парадокс: несвободната държава имаше страх от интелигенцията, но и съзнание за нейното значение. Свободната държава често няма нито страх, нито почит. Тя просто я остави на пазара, на гранта, на фондацията, на фестивала, на чуждото жури, на алгоритъма и на личното оцеляване.
Преди творецът беше притискан от властта, но поне беше смятан за опасен и важен. Днес често е свободен, но излишен. А това е друга форма на унижение.
Защото има страшна разлика между държава, която се страхува от поета, и държава, която изобщо не го забелязва.
Първата е несвободна, но знае, че духът има сила.
Втората е формално свободна, но вече не вярва, че духът има значение.
Строят искаше да командва изкуството, но не успя да убие таланта. Преходът освободи изкуството, но често го остави без народ.
А когато изкуството остане без народ, народът остава без огледало.
Ролята на Людмила Живкова също не може да бъде сведена до фамилия, режим или партийна биография. Тя беше комета в българската култура на своето време — кратко, ярко, противоречиво явление, но с мащаб. Може да се спори за идеологията, за символиката, за близостта до властта, за целия исторически контекст. Но не може да се отрече, че около нея културата имаше държавна амбиция, международен хоризонт и усещане, че България трябва да се представя не само с производство, армия и дипломатически протокол, а с дух, древност, изкуство, наследство и образ.
Около нея стояха хора като Александър Фол, Светлин Русев, Любомир Левчев, Богомил Райнов — фигури с различна съдба, различен талант и различна степен на спорност, но все хора с тежест. Това е важното. Държавата тогава можеше да контролира културата, но разбираше, че културата е сила. Днес често имаме обратното: културата е свободна, но държавата я третира като последен ресор, малък бюджет и удобна сцена за временни назначения.
Людмила Живкова беше комета — спорна, ярка, кратка, но с културен хоризонт. Днешната държава често няма дори искра.
Богомил Райнов и Георги Лозанов могат да бъдат поставени един срещу друг не като лична кавга, а като знак за две различни представи за култура. Райнов беше фигура с мащаб — писател, есеист, изкуствовед, човек на стил, дисциплина, ерудиция и културна плът. Той беше част от държавната културна система на своето време, но не се изчерпваше с нея. Остави книги, език, вкус, критическа мяра и следа. Може да бъде обсъждан, оспорван, критикуван, но не може да бъде сведен до политически етикет.
Това беше старият тип интелектуалец — спорен, понякога близък до властта, понякога зависим от времето си, но все пак човек с произведение зад гърба си. Интелектуалецът тогава не беше само говореща глава. Той имаше книги, картини, роли, пиеси, филми, идеи, вкус, школа, ученици, последователи, врагове. Имаше плът. Имаше съдба. Имаше какво да бъде съдено, защото имаше какво да остане.
Новият публичен „интелектуалец“ често е друго явление — човек на студиото, на правилния тон, на бързата интерпретация, на културната конюнктура. Той не строи духовна среда, а коментира вече зададената рамка. Не създава език, а обслужва речник. Не оставя произведение, а позиция. Не води народа към височина, а обяснява защо народът пак не е достатъчно модерен, достатъчно правилен, достатъчно превъзпитан.
Георги Лозанов е симптом точно на тази подмяна. Не на интелектуалеца като духовен строител, а на интелектуалеца като медиен посредник. Между културата и публиката вече не стои творецът, а тълкувателят. Между народа и смисъла вече не стои поетът, писателят, художникът или режисьорът, а коментаторът, който превежда текущата идеологическа мода на приемлив телевизионен език.
Днес към тази подмяна се добави и още нещо: идеологически пропускателен режим. Ако не си с десни убеждения, трудно те допускат до клуба на „интелектуалния елит“. Ако не говориш с правилния либерален речник, ако не презираш достатъчно собственото си минало, ако не се отречеш от всичко ляво като от морална зараза, веднага ставаш подозрителен. А ако не си достатъчно русофоб — не просто критичен към Русия, не просто свободен от имперски илюзии, а демонстративно, ритуално, шумно русофобски — тогава вече си почти извън приличната културна компания.
Така интелектуалният елит започна да прилича не на общност на свободни умове, а на клуб с идеологическа охрана на входа. Не се пита какво си написал. Пита се правилно ли мислиш. Не се пита имаш ли дълбочина. Пита се от коя страна на текущата геополитическа истерия стоиш. Не се пита дали имаш талант, памет, език и морална сложност. Пита се дали можеш да произнесеш правилните заклинания срещу „лошото минало“, „провинциалния народ“, „соца“, „русофилията“, „патриотизма“ и всяка форма на държавност, която не е минала през печата на правилния кръг.
Това не е свобода на духа. Това е нова цензура, но с по-добър речник.
Старият режим искаше от твореца вярност към партията. Новата културна конюнктура често иска вярност към правилната среда. Разликата е в декора, не винаги в механизма. Преди те питаха дали си идеологически надежден. Днес те питат дали си „евроатлантически“, „модерен“, „антипопулистки“, „антиносталгичен“, „антисъветски“ по правилния начин. И ако не си — може да си талантлив, може да си честен, може да си дълбок, но няма да бъдеш признат за част от „културния елит“.
А истинският интелектуалец не може да бъде произведен с идеологически тест. Той не е нито партиен агитатор, нито геополитически папагал, нито придатък на грантова комисия. Интелектуалецът е човек, който има право да бъде сложен. Да бъде неудобен. Да бъде ляв, десен, консервативен, социален, национален, европейски, критичен към Русия, но не истеричен; критичен към Запада, но не сляп; верен на България, без да мрази света.
Когато една култура признава за „елит“ само онези, които мислят еднакво, тя вече не е култура. Тя е салонна дисциплина.
И може би затова днес имаме толкова много правилни хора и толкова малко големи творци. Защото големият творец рядко е правилен. Той е опасен, противоречив, понякога несправедлив, често неудобен, но жив. А живият дух не минава през идеологически пропуск.
И това е голямата разлика: старият интелектуалец можеше да бъде грешен, но тежеше. Новият често е правилен, но не остава. Старият можеше да бъде обвързан с държавата, но имаше произведение. Новият е свободен от стария режим, но често е зависим от конюнктурата, грантовия език, правилната среда и медийното одобрение.
Единият оставя книги, вкус и културна следа. Другият оставя участия, формули и архив от коментари. А нацията не се изгражда от коментари. Тя се изгражда от творци, които оставят език, образ, памет и височина.
Заклеймявахме ги един по един. Светлин Русев — заради близостта му до Живковото семейство. Любомир Левчев — заради постовете, властта, официалността, присъствието му в културната йерархия на онова време. Други — заради мълчания, компромиси, снимки, длъжности, биографични петна. И така постепенно започнахме да съдим не творчеството, а досието на епохата. Не картината, а близостта. Не стиха, а длъжността. Не гласа, а политическия контекст. Не таланта, а удобството да го намалим до един грях.
Но с това не победихме режима. Само обеднихме паметта си.
Светлин Русев не се изчерпва с близост до властта. Той е живопис, мащаб, рисунък, трагична плът, българска физиономия, страдание, иконност, земя и лице. Любомир Левчев не се изчерпва с постове. Той е език, образ, метафора, национален нерв, стих, който може да бъде спорен, но не може да бъде зачеркнат с административна гума.
Хайтов не е просто име от литературната история. Той е онзи тип писател, който можеше да тръгне след една народна рана, след един мит, след един гроб, след една следа — и да я превърне в общ въпрос за България.
И тук идва страшното: кой е днешният Хайтов? Кой от днешните „свободни“ интелектуалци би тръгнал да търси гроба на Левски не като проект, не като грант, не като телевизионен формат, не като патриотичен сувенир, а като вътрешна необходимост? Кой би имал смелостта да превърне националната памет в лична мисия? Кой би рискувал удобството си, поканите си, чуждото одобрение и меката възглавница на правилните кръгове, за да каже: има неща, които са по-големи от моята кариера?
Това е липсата.
Не се появи новият Хайтов, който да тръгне по следите на националната рана. Не се появи новият Валери Петров, когото да обичат и децата, и възрастните. Не се появи новият Тодор Колев, който да превърне народния абсурд в смях и болка. Останахме с много културни проекти, но с малко културни планини.
Кога за последно сме се редили за роман? Не за промоция с вино и снимки, не за литературен коктейл, не за премиера пред приятелски кръг, а за истински роман, който народът да чака, да шушне за него тихо, да го предава от ръка на ръка, да го чете в автобуса, в кухнята, в неделния следобед на провинциалния град? Кога за последно една книга стана общо вълнение, а не културна новина? Кога за последно литературата не беше „събитие в средите“, а събитие в народа?
Това е мярката. Не наградата. Не преводът. Не международният фестивал. Не снимката с жури. А дали един текст влиза в българската къща. Дали хората го говорят, спорят за него, пазят го, подаряват го, преписват редове, цитират го без да проверяват автора.
Голямата литература не просто печели признание. Тя създава вътрешен език на нацията.
И тук идва болезненият въпрос: какво би написал днес новият Стратиев? Как би видял този режим на пазарна нормалност, чиновническа бездушност, грантова правилност, телевизионна пошлост и административен абсурд? Станислав Стратиев навремето виждаше смешното като форма на трагичното. Той можеше да превърне дребния бюрократичен абсурд в национална диагноза.
Днес материалът е огромен: държава, която говори с процедури, човек, който чака номерче, живот, превърнат във формуляр, институции, които не отказват — просто те изтощават, докато сам се откажеш.
Новият Стратиев би написал комедия, от която не можеш да се смееш спокойно. Комедия за народ, който има повече декларации, отколкото доверие; повече стратегии, отколкото посока; повече обществени поръчки, отколкото обществени идеали. Би написал пиеса, в която героите не знаят дали живеят в демокрация, в абсурд или в дълго чакане пред гише, на което пише: „Свободата е в ремонт.“
А как би видял днешния режим авторът на „Хайка за вълци“? Ивайло Петров имаше жестокото умение да гледа човека в историческата преса — как идеологията влиза в селото, в рода, в съвестта, в страха, в предателството, в насилието, в мълчанието. Ако беше живият свидетел на днешното време, може би щеше да види новата хайка — не вече за вълци, а за памет. Хайка за предци. Хайка за мъртви. Хайка за хора, които трябва посмъртно да бъдат поставени от „правилната“ или „неправилната“ страна, за да може настоящето да изглежда невинно.
Как би реагирал Ивайло Петров, ако види, че вече не говорим за обезлюдяване, а за изпаряване на България? Ако разбере, че стотици села са изчезнали или са останали само като име на карта, като табела до пътя, като буренясал гробищен кръст, като рухнал покрив и кладенец, в който вече никой не пуска кофа?
Селата се изпаряват по-бързо от вълча стъпка. Тихо. Без вик. Без сбогом. Без погребение. Една сутрин просто няма дим от комина. После няма куче на двора. После няма дете на пътя. После няма кой да отвори портата. Накрая остава само вятърът да влиза в стаите, в които някога са се раждали хора.
Авторът на „Хайка за вълци“ би разбрал веднага, че това не е статистика. Това е национална смърт, разказана през дворове. Той знаеше, че селото не е пасторална картичка. Селото е страх, труд, кръв, завист, род, вина, земя, предателство, памет, хляб и гроб. Там човекът не е абстрактен гражданин, а син на някого, баща на някого, съсед на някого, длъжник на мъртвите си.
Когато изчезне селото, изчезва и тази мрежа от отговорности. Изчезва коренът, който държи човека да не стане само потребител, само профил, само номер в администрацията.
Новата хайка вече не е за вълци. Новата хайка е за живот. Гоним последните хора от малките места с липса на лекар, липса на училище, липса на транспорт, липса на работа, липса на държава. Не ги убиваме с куршум. Убиваме ги с отсъствие. С празен кабинет. С закрита линия. С продаден завод. С училище, превърнато в склад. С читалище, което стои като черупка на някогашен дух.
Ивайло Петров вероятно би написал роман не за село, което умира, а за държава, която се прави, че не чува как умира селото. За старец, който заключва къща, в която вече няма кой да се върне. За жена, която пали свещ на гробището, но около нея гробовете са повече от живите. За момче, което заминава и не мрази родното си място — просто няма как да остане. За кметство без хора, за автобус без пътници, за църква без камбана, за земя, която още ражда, но вече няма на кого.
И тогава въпросът няма да бъде: защо селата изчезват? Въпросът ще бъде по-страшен: какъв народ сме, щом можахме да гледаме това толкова дълго и да го наричаме „естествен процес“?
Защото няма нищо естествено в смъртта на общност. Няма нищо модерно в празния двор. Няма нищо европейско в държава, която оставя корена си да изгние.
Селото не умира, когато последният човек си тръгне. Селото умира по-рано — когато държавата реши, че този човек вече не си струва усилието.
И ето го най-болезненият знак на времето: в голяма зала в София български изпълнители застават до Лили Иванова в благотворителен концерт в подкрепа на Здравния фонд към Съюза на артистите в България. Васил Найденов, Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Тони Димитрова, Веселин Маринов, Мария Илиева, Братя Аргирови, Софи Маринова, Любо Киров, Миро, Графа, Михаела Маринова, Тома Здравков — артисти, които подават ръка на свои колеги. Това е красиво. Това е благородно. Това е жест на памет, професионална чест и човешка солидарност. Но зад тази красота стои и тежко обвинение към държавата.
Защото не е нормално творците, които са дали глас, сцена, смях, сълзи, роли, песни и памет на поколения българи, в края на живота си да разчитат на благотворителност, концерти, кампании и случайна милост. Не е нормално хора, които са пълнили зали, създавали са културна памет и са носили България в гласа и лицето си, да остават с унизителни пенсии, несигурно лечение и нужда от фондове за оцеляване.
Още по-унизително е, когато държавата се сеща за тях чак когато трябва да им връчи някаква помощ парадно, пред камера, с нелепа церемония, за да се снима поредният министър и да превърне чуждото достойнство в собствена реклама. Това не е грижа за културата. Това е пиар върху старостта на хора, които са дали повече на България, отколкото много администрации ще дадат за сто години.
Лили Иванова прави това, което държавата отдавна трябваше да е направила — събира уважение около българския артист. Но една държава, която чака Лили Иванова да ѝ напомни, че артистите имат нужда от здраве, достойнство и сигурност, вече е признала собствената си духовна бедност.
Културата не може да бъде оставена на благотворителност. Благотворителността е благородство. Но когато тя замества държавната политика, вече не говорим за жест. Говорим за провал.
И сега наближава 24 май. Денят, в който държавата отново ще си спомни за културата по протокол. Ще има речи, венци, снимки, патетични думи за буквите, духовността и българския гений. На някого ще хвърлим почетен знак. На друг — грамота. На трети — медал „Кирил и Методий“. Ще има ръкостискания, усмивки, официални костюми, камерите ще щракнат, прессъобщенията ще излязат, а после всичко ще продължи както преди.
Това е голямото лицемерие. Почитаме културата празнично, но я изоставяме делнично. Украсяваме творците на сцената, но ги оставяме сами пред болестта, старостта, ниските пенсии и административното безразличие. Обичаме ги, когато пеят, играят, рисуват и ни дават поводи за национална гордост. Забравяме ги, когато им трябва лекар, дом, сигурност, достоен доход и човешка грижа.
Един медал не замества политика. Една грамота не лекува. Един почетен знак не плаща лекарства. Една празнична реч не връща достойнството на човек, който цял живот е градил културната памет на България, а накрая трябва да чака благотворителен фонд, кампания или снизходителна снимка с министър.
Ако държавата наистина вярва, че 24 май е ден на духа, тогава да спре да третира духа като декор за празник. Да направи така, че българските творци да не бъдат почитани само когато вече са уморени, болни или посмъртно удобни за церемония.
Защото най-лесно е да връчиш медал на културата.
По-трудно е да ѝ осигуриш живот.
И тук стигаме до отговорността на самата държава. Културата не може да бъде оставена на случайността. Не може министърът на културата да бъде случаен човек, удобен човек, партиен компромис или лице, поставено там, защото „културата не е важна“. Напротив — културата е национална сигурност. Тя е памет, език, идентичност, самочувствие, исторически гръбнак. Ако я оставиш на самотек, след време няма да имаш народ, а население с документи.
Министерството на културата не може да бъде третирано като последна стая в държавата. Като място с най-малко политически интерес, защото бюджетът му не предлага достатъчно „големи“ възможности за кражба. И все пак дори там се намира начин за бутафория — временни сцени, кухи събития, фасадни ремонти, културни проекти без дух, обществени поръчки без памет, празници без съдържание, декор вместо стратегия.
Това е унизително.
Културата не е украса за националния празник. Не е фон за министри. Не е сцена, на която някой реже лента. Не е бутафорен фестивал, произведен за отчет. Не е проект, който приключва с приемо-предавателен протокол. Културата е дълга работа по духа на нацията.
Затова трябва държавна намеса. Не цензура. Не командване на твореца. Не връщане към комитети и идеологически надзор. А умна, дългосрочна, национално отговорна културна политика. Политика, която спасява това, което имаме: архиви, театри, читалища, библиотеки, кина, музеи, художествени галерии, училища по изкуства, регионални сцени, българска книга, българско кино, българска музика, българска драматургия, българска памет.
Не е достатъчно да се построи сцена. Трябва да има кой да говори от нея. Не е достатъчно да се финансира проект. Трябва да има духовна причина той да съществува. Не е достатъчно да се ремонтира читалище. Трябва да има живот вътре. Не е достатъчно да се пази фонд. Трябва да има народ, който знае защо този фонд е негов.
Държавата трябва да престане да се държи така, сякаш културата е разход. Културата е инвестиция в това народът да не се разпадне окончателно. Ако не финансираш дух, после ще финансираш полиция, психиатрия, зависимости, отчуждение, агресия, безродност и празнота.
Проблемът не е само в парите. Проблемът е в отношението. Когато културата е последна грижа, последен бюджет, последен ресор, последна политическа мисъл, тогава нацията бавно започва да говори с чужди думи за себе си. Започва да се срамува от корена си. Започва да се подиграва на старите си творци. Започва да вярва, че модерността означава да бъдеш преводим, а не дълбок.
Не искам с българските интелектуалци да се случи това, което често се случва с големите неудобни имена — първо да бъдат изтласкани, премълчани, заклеймени, архивирани, после след десетилетия някой млад изследовател, докторант или случаен читател да ги открие отново като забравено съкровище. Да ги извади от праха и да каже: „Вижте какво сме имали.“ А ние дотогава да сме живели духовно по-бедни, защото сме позволили собствените ни върхове да бъдат затрупани от политически етикети, идеологически отмъщения и културна неблагодарност.
Съдбата на Булгаков е жесток пример за това какво прави властта с таланта, когато се страхува от него. Какво ли можеше да напише, ако не беше притискан, забраняван, унижаван, спиран? Колко още страници, колко още романи, колко още безмилостна истина за човека и властта щяха да останат? И въпреки това, дори през забраната, през страха, през отлагането, талантът му оцеля. Защото голямото изкуство понякога е по-търпеливо от властта. То чака своето време.
Но не всяка култура има право да разчита на случайното възкресение на мъртвите си автори. Не е достойно един народ да открива гениите си посмъртно, когато вече не могат да бъдат защитени, чути, подкрепени, разгърнати. Не е достойно да оставяме творците си да бъдат погребани под етикети — „близък до властта“, „официален“, „неудобен“, „стар“, „соц“, „немодерен“ — и после да се преструваме, че сме културна нация.
Културната държава не чака докторант след петдесет години да намери забравения ѝ дух в архив. Тя го пази, докато е жив. Чете го. Спори с него. Поставя го в контекст. Издава го. Показва го на децата. Оставя го да дразни, да боли, да възпитава, да задава въпроси.
Защото големият творец не е удобен. Ако е удобен на всички, най-вероятно не е голям. Големият творец винаги има сянка, конфликт, вина, рана, неприемливост, неудобство. Но точно затова трябва да го пазим цял — не като светец, а като свидетел.
Не искам след десетилетия някой да преоткрива Светлин Русев, Любомир Левчев, Константин Павлов, Генко Генков, Фотев, Дамян Дамянов, Димитър Казаков — Нерон, Тодор Колев, Невена Коканова и да казва: „Как е възможно да сте ги оставили да потънат?“ Не искам да се окаже, че от злоба към времето сме изхвърлили и таланта. Че в желанието си да накажем режима сме наказали собствената си култура. Че сме били толкова заети да сочим биографичните петна, че сме ослепели за светлината.
Защото въпросът не е само какво са написали те. Въпросът е и какво още можеха да напишат, ако бяха по-свободни. И какво ние няма да напишем, ако продължим да живеем в култура на заклеймяване, страх и духовна дребнавост.
Интелектуалецът не е този, който презира народа си от височината на правилните си понятия. Интелектуалецът е този, който може да издигне народа си, без да го унижава. Да му каже истината, без да го мрази. Да го критикува, без да се отрича от него. Да бъде по-висок, но не и чужд.
Това е голямата разлика между културен елит и духовна аристокрация.
Културният елит често иска признание от чужбина, от журита, от фондации, от кръгове, от правилните сцени. Духовната аристокрация иска да остави следа в собствения си народ.
Днес имаме повече свобода, но по-малко обща културна енергия. Имаме повече сцени, но по-малко върхове. Повече проекти, но по-малко съдба. Повече финансиращи програми, но по-малко национална памет. Повече видимост, но по-малко присъствие.
А народ без дух не изчезва веднага. Първо започва да говори по-бедно. После започва да помни по-малко. После започва да се срамува от себе си. И накрая вече няма нужда някой да го завладява.
Той сам се е напуснал.
Затова въпросът не е дали да има културна политика. Въпросът е дали още имаме инстинкт за национално самосъхранение. Дали разбираме, че културата не е периферия, а център. Че паметта не е минало, а условие за бъдеще. Че творецът не е просител на субсидия, а възможен носител на национален глас. Че без голяма култура няма голяма държава.
Не ни трябва държава, която командва изкуството. Това вече сме го виждали. И знаем колко струва.
Трябва ни държава, която разбира защо изкуството е нужно. Държава, която не гледа на културата като на последен ресор, малък бюджет и удобна бутафория за празници, а като на въпрос на национално оцеляване.
Не ни трябва министър, който просто разпределя малко пари. Трябва ни министър, който знае, че зад тези пари стои душата на България.
Защото нацията не се крепи само на граници, армия, пътища, закони и администрация. Крепи се и на стих, песен, роля, картина, книга, памет и лице, което поколенията разпознават като свое.
Интелектуалците градят духа на нацията.
А когато една нация спре да ражда, пази и чува своите духовни строители, тя може още дълго да има територия, институции и знамена.
Но отвътре вече е започнала да мълчи.
Това е истинският ужас на културата без народ: не че няма сцени, книги, изложби и фестивали. А че един ден народът стои пред тях и вече не разпознава себе си.