/Поглед.инфо/ Мартин е кон с горда осанка и кафяв косъм. Тръска глава всеки път, когато срещне познат човек. В такива случаи гривата му се разлюлява и заблестява, особено ако има слънце.
Дядо Митко е стопанинът на Мартин. Заедно с жена си и коня те живеят самотни в малка къща в центъра на курортното село.

Мартин и дядо Митко са другари от много години и се разбират без думи. Конят знае какво иска стопанинът му и веднага го прави. А пък дядо Митко постъпва така, че на любимото животно винаги да му е добре.

Например, той не чака Мартин да огладнее и да зацвили за храна. Всеки път, когато спират някъде и за малко, му сипва прясно окосено сенце или пък го оставя да попасе свободно по слоговете край пътя.

От своя страна Мартин, още когато дядо Митко влезе в малкия обор рано сутринта, се сеща какво трябва да стори. Посочва с глава сбруята, кима няколко пъти, след което постоява кротко докато дядо Митко го обзаведе с нея. Красива е тая сбруя – изработена е от тънки и излъскани от работата и времето тъмнокафяви кожени ленти, обкичени със сини маниста. А на напречната лента на челото на коня блести голям червен пискюл, направен от кичури дебела вълнена прежда. Накипрен със сбруята, Мартин сякаш е облечен в празнична премяна.

След това конят излиза от обора и с още две-три ситни крачки на заден ход застава между оковете на каруцата, като изчаква търпеливо стопанинът му да го впрегне. Щом всичко е наред, Мартин тръсва глава, развява грива и изцвилва тихичко:

- И-и-и!

Все едно казва:

- Готов съм за работа, дядо Митко! Какво ще правим днес?

Дядо Митко стъпва на десния ок и се качва тежко-тежко на каруцата. Сяда най-отпред и хваща поводите с лявата ръка. Погалва Мартин с десницата си по хълбока под гърба, пляска го лекичко, дръпва поводите и дума кротко:

- Хайде, ди-й-й! Отиваме да видим какво става на мерата със сеното.

Каруцата потегля тихичко на гумените си автомобилни колела по асфалтовата уличка.

Отдясно е малкият парк с големите кипариси, кажи-речи на по шейсет години.

В средата на парка се извисява тесен пиедестал, облицован с мраморни плочки. Някога върху него имало паметник – мраморен бюст на младо момиче.

Била партизанка. Борила се с оръжие за по-добър живот на народа.

В едно сражение смелата девойка загинала.

Признателните селяни ѝ съградили паметник, около който посадили кипарисчета. Те порасли големи и високи и оформили днешния зелен разкош насред селото до училището.

Сега хвърлят сянка и придават свежест на парка, където добри хора сковали маси и пейки, за да може човек да седне и отдъхне след тежкия трудов ден, а и да се повесели по време на празник.

И, разбира се, хората дълго време си спомняли с добро за момичето.

Но минали години и настъпили други времена.

Някои решили, че паметникът не е нужен.

Все едно момичето е загинало за нищо и за никого.

Свалили бюста от пиедестала и даже изкъртили металните букви с името на героинята. Близките ѝ прибрали паметника в дома си, за да го запазят.

А пиедесталът останал да стърчи самотен и пуст.

Оттогава всеки, който се случи там, го поглежда и отминава с въздишка.

Вляво на малкия парк, от другата страна на улицата, е една постройка. Скована е от стари европалета, с които, когато са били нови и здрави, са пренасяни стоки насам-натам. Постройката се издига в пустия доскоро двор, обрасъл с какви ли не треви. Тук от време на време идват стопаните – семейство от София ведно с малката и умна петгодишна внучка.

Къщичката, наречена „къщéто“, е скована от тях си. Така потрошените дъски на ненужните палета заживяват и стават полезни отново. Собственичката на двора и къщето често обяснява на любопитните селяни, че това е „кубична пасивна къща“. След учудените погледи обяснява купешките слова по-просто. Това е къща, казва тя, която поддържа постоянна температура – през лятото в нея е прохладно, а зиме е почти топло.

Селяните гледат къщичката, клатят глави – едни одобрително, други недоверчиво, а трети с една тяхна си тънка и хитровата усмивка. Но наричат постройката с уважителната дума „къщата“. И един през друг дават препоръки кое и как да се направи по нея и на двора. И навярно имат право – те са местни и знаят кое и как се върши в селската и дворната работа, а пък стопаните на къщето нали са едни софиянци...

Сякаш не знаят, че тя е дъщеря на почитания от всички Дядо Павле и племенничка на Дядо Дане. Наследница е на пустия доскоро имот на двамата братя и е баба на момиченцето.

Голямата входна дворна врата е отворена. Значи, стопаните й са тук, мисли си дядо Митко, дръпва поводите и извиква:

- Т-п-р-р-р!

Конят спира, а стопанинът опъва левия повод и Мартин послушно въвежда каруцата в двора. Детето, още като вижда любимия старец, изтичва под ореха и донася една метална кутийка с хладна бира. Семейството носи такива кутийки специално за скъпия гост на къщéто.

- Ха, добре сте дошли! – поздравява дядо Митко и слиза от каруцата.

Конят си похапва от прясната люцерна и троскота.

Всички насядват под навеса и отварят приказка. Всъщност те повече слушат дядо Митко, защото от него винаги може да се научи нещо полезно и умно.

- Хубави хора бяха баща ти Баче Павле и чичо ти Баче Дане – подхваща за кой ли път стопанинът на Мартин. – Баче Павле на колко хора е помогнал да се изучат и да си намерят добра работа, нали беше началство в окръга. А пък Баче Дане, кога беше кмет на селото и после председател на текезесето, все за селяните мислеше, не ги делеше на наши и ваши и те добре си живееха. Направи селото и кооператива за чудо и приказ. Ама на, и двамата си отидоха без време...

И добавя замислено:

- Да, да, да!...

Малката пита:

- Ти защо все казваш: „Да, да, да!“

- Защото е добър човек и мисли винаги нещо добро – намесва се дядо й, който е седнал до приятеля си и слуша внимателно приказката му. – Добрите хора винаги казват „Да, да!“, а пък лошите не знаят тая дума, използват други...

Дядо Митко не отговаря нищо, а продължава кротко:

- Тука имаше буря и откърти мрежестата ограда на двора заедно с колците, дето ги зациментирахте. Силна буря беше и не устискаха. Нямаше как иначе, вдигнах колците и ги постегнах с палета от тия, дето сте ги натрупали ей там на камара. Стана криво-ляво. Сега ще трябва да си я допотегнете.

- Ама дръвчетата са опазени! – гордо извиква момиченцето. – Иначе щеше да сме ги посадили напразно. Ако не си бил ти, бурята е щяла да повреди и тях. Така казва баба ми.

Дядо Митко пак не отговаря нищо, все едно не е чул благодарствените думи. Само се пресеща нещо и дума:

- Тая поляна с троскота и люцерната иска истинска коса, а не като вашата модерна косачка, дето дроби тревата като за салата. Наглеждайте Мартин замалко, аз ей-сегичка ще дойда.

И дорде някой рече нещо, рипва и се втурва навън...

Ето го, има-няма подир двайсетина минути, с коса на дясното рамо и с голяма торба в лявата ръка. Какво ли няма в нея: зрели смокини едри като круши, кичесто сладко грозде и едно шише люта ракия.

- Това е за нея и за вас – сочи той момиченцето, майка му и баба му. – А пък това е за него и за мене. Ха, наздраве – обръща се към дядото и му подава домашната огница.

Двамата си приказват тихо.

Мартин пасе кротко из двора.

След малко дядо Митко се надига и казва на младата жена:

- Ей, момиче, ела да те науча да косиш с истинска коса!

И веднага показва:

- Раз, два! Раз, два!

И докато показва, окосява целия обрасъл с трева двор. Полянката светва като за Великден.

Дядо Митко се обляга поуморен, поглежда към младата жена и очите му се напълват с влага.

- Ех, момиче, във вас все едно виждам и децата, и внучките си – като твоята дъщеря са. Няма ги, миличките, запиляха се из Европа, няма работа за тях тук, на село, та и в града няма... Кой го измисли всичко това – да си съсипем текезесето, да разтурим завода – и посочва развалините на големия и мощен доскоро завод за стоманени тръби приличащ сега на разкопки от средновековна крепост. – Да си разгоним децата навън – и кима към училището от другата страна на улицата, що се извисява самотно и недостроено в разширената му част, вече почти празно и без детска врява.

И след като въздъхва, добавя:

– Колко много деца имахме, сега ги броим кажи-речи на двете си ръце. Повечето са с родителите си навън и учат в Англия, Америка, Франция... Там ще и останат, както изглежда. И влакът вече почти не се движи, па и свирката му заглъхна, чува се рядко и жаловито, като че го боли нещо. Кой ни го докара това чудо?!...

Без да дочака или сам да даде отговор, дядо Митко се качва на каруцата и подкарва Мартин към мерата там долу, близо до разрутения завод.

Момиченцето и дядото събират окосеното сено в чували и го струпват до дворната врата, да го вземе дядо Митко за Мартин.

Не след дълго двамината другари се връщат с пълна каруца с прясно окосено сено. Спират се и докато хвърля чувалите със сено в каруцата и ги струпва върху сеното от мерата, дядо Митко вика:

- Отиваме с Мартин горе, над Гергьовската поляна, за дърва. И пак ще се видим, по-късно.

- Как ще ходите? Не е ли изморително за тебе? – пита дядото.

- Ами - отговаря усмихнато Митко, - не е. Ние с Мартин си имаме дума: нагоре вози мене, а надолу дървата, пък аз го водя.

- Е, тогава, до довечера! – изпращат го всички.

Късно след обяд дядо Митко идва сам. Носи пак смокини и грозде, но този път в торбата има и мамули млечна царевица, и прясно изровени картофи – да си напекат на огъня в средата на двора.

След като наклажда огъня и слага картофите и царевицата, той сяда и почва:

- Сега ще ви кажа една весела приказка и една истинска случка. Приказката е за косачите, дето един човек ги наел да му окосят ливадата, десетина декара била. Почнали те, ама огладнели и ожаднели. И поискали нещо от стопанката. Тя им надробила домати и краставици и ги нагостила. Ама косите не щат да вършат работа. Завил към ливадата стопанинът и пита защо не е окосена. Пък косачите му отвръщат, че косите се търкалят по доматите и не стигат до тревата... Стопанинът викнал жена си и я накарал да им опече пресни пържоли. Вечерта гледа – ливадата окосена равно-равно, сеното напластено, само чака да изсъхне и да се прибере в сеновала. И пак пита косачите, как е станала тая работа? Пък те се усмихват и викат: ами сега, ако искаш вярвай, косите се плъзгаха по мазното от пържолите и сами окосиха ливадата...

Всички се смеят сърдечно на здравото и добродушно остроумие на дядо Митко.

А той не спира:

- Сега ще чуете истинската история. Да знаете какво премеждие имахме ние с Мартин преди години! Двамата се качихме чак до под Милеви скали. Беше есен. Свечеряваше се и падаше малко сняг. По едно време Мартин зацвили и задиша често-често. Значи, страх го е от нещо. Вземам кибрита – имаше тогава едни такива с големи и дебели фосфорни клечки, „Буря“ се казваха, и запалвам три наведнъж. Като засвяткаха в тъмното, гледам насреща си четири двойки малки червени огънчета. Вълци, страшни и гладни. Конят ги е усетил и ми даде знак. Пък аз го спасих с кибрита – вълците бягат от огъня и светлината... Както и да го речеш, страшничко си беше!... Оттогава сме си неразделни дружки с Мартин: той помага на мене, аз – на него. Двамата се разбираме прекрасно...

И добавя тихо:

- Защо и онези из парламента и правителствата не могат да се разберат, както се разбираме ние с Мартин, та страдаме всички заради тях?

Никой не отговаря, защото е ясно, че мъдрият, патил и препатил добър човек, пита себе си.

По едно време дядо Митко скоква и вика:

- Хайде, стана късно. Време е да се прибирам при бабата и Мартин, че да сме си дружки в тая самотия. Да сте живи и здрави. Особено ти, Мине – обръща се той към момиченцето, както в селото зоват малките деца, и ти, момиче, - този път поглежда майка й. - Вие сте нашето бъдеще и във вас ни е надеждата...

Нежният полъх на вечерния прохладен вятър, наречен Речнѝка, който се спуска от високите върхове на Родопите, отнася думите на дядо Митко. Дали ги разнася до младите из села и градове, да ги чуят?...

Момиченцето и баба й хвърлят по една постелка върху окосената трева на поляната пред къщето и лягат по гръб. Гледат небето – цялото осеяно с едри звезди. Тъй преди много години бабата на детето е лежала със своята баба на пруста пред къщата им на село, дето отдавна я няма, и е слушала как старата жена разказва за звездите. Сега внучката слуша същия разказ:

- Ето я Малката мечка, а до нея Голямата мечка, дето баба ми я наричаше Колата. Като погледнеш след късата страна на Голямата мечка право към малката й посестрима, виждаш една много ярка звезда. Това е Полярната звезда, тя сочи право на север и помага на моряците да водят корабите си из необятните ширини на моретата и океаните. А там, дето гледаш нахвърляни много звездички като на дълга лента, е Млечният път. Тук на село му викат Кумова слама. Според една приказка от старо време, един кумец, минавайки вечерта покрай двора на кума си, видял копата със слама. Толкова му харесала, че си взел малко, но я разсипал по пътя. От тогава така си стои на небето: Кумова слама.

Момиченцето гледа с интерес звездното небе и поглъща всичко от разказа на баба си. Пита и разпитва какво е това кум, кумец и други думи. Баба й обяснява всичко търпеливо и продължава своя чуден разказ за звездите. Нейният тих и нежен глас постепенно унася внучката в топлата нощ и тя заспива спокойна и усмихната. Баба й въздъхва и погалва детското лице.

Откъм къщата на дядо Митко се чува тихичко цвилене. Мартин като че ли пожелава лека нощ на всички...

-------------------

* Разказът е написан през 2013 година и от тогава не е обнародван. В него е разказана една истинската история преплетена с художествена измислица. Публикува се във връзка с кончината преди около 40 дни на Дядо Митко, основния прототип.