/Поглед.инфо/ (Българският фашистки закон за защита на нацията (ЗЗН) – 80 години от приемането му)

Преди 80 години в сила влиза приетият от 25 обикновено Народно събрание фашистки Закон за защита на нацията (ЗЗН). На 21 януари 1945 г монархофашистът Борис III с Указ № 3 утвърждава този закон, приет на второ четене в Народното събрание (на 20 декември 1940 г.) и обнародван в ДВ, бр. 16 от 23 януари 1941 г. С това се поставя началото не само и не толкова на антисемитската пропаганда, а на антисемитската практика в България.

Тази тема е продължително време премълчавана и остава в сянката на гордостта българска от спасяването на българските евреи от холокоста. И през социалистическия период и през неолибералния капиталистически период (1989-2021 г.) се премълчават истините за фашисткия антисемитизъм в България. С тази тема се занимават през последните десетилетия няколко учени и специалисти и предимно с еврейски произход. Антисемитската политика, прокарвана на основата на ЗЗН, е обогатена с множество други, произтичащи от нея антиеврейски закони и наредби.

Идеята за приемането на ЗЗН става достояние на българската общественост в края на 1940 г., след еуфорията от присъединяването на Южна Добруджа към България по Крайовската спогодба от септември 1940 г. Преди обсъждането в Народното събрание, по време на първото четене, след него и по време на второто четенe се формират две крайно противоположни обществени тези. Първата е поддържана от фашистите и е за защита на „чистотата на българската нация“, да се ограничат гражданските, икономическите и политическите права на евреите, живеещи в България. Втората теза, поддържана от БРП, от нейните депутати в Народното събрание и от някои видни личности на либералната демокрация в Народното събрание, е обратната – евреите и българите нямат конфликти, евреите са участвали наравно с българите във войните и са дали жертви за отечеството и т.н., че се нарушава Конституцията. В защита на евреите и против ЗЗН се обявяват професионални образувания на адвокати, лекари, и на Светия синод. Срещу приемането на ЗЗН на 17 октомври 1940 г. се обявяват група писатели сред които: Т.Г. Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Младен Исаев, Илия Волен, Ана Каменова и др. Към тяхното писмо се присъединяват и някои политици като Григор Чешмеджиев. По-късно, на 12 ноември 1940 г., група евреи-художници (Елиезер Алшех, Марко Бехар, Давид Перец и др.) се обръща с писмо против приемането на ЗЗН до Дружеството на новите художници.

Проекта за ЗЗН е на правителството начело с явните фашисти Богдан Филов, Петър Габровски и др. В мотивите не се посочва главната предпоставка за приемането на този закон. Основните цели на ксенофобския проектозакон и закон са ясно формулирани като отнемане на права: евреите нямат право да бъдат български поданици; да бъда избирани и избираеми; да заемат държавни, общински и други служби, да служат във войската, да встъпват в брак или в изванбрачни съжителства с лица от български произход, да държат за домашна прислуга лица от български произход. Това е ограничаване на правата на личността пред „интересите“ на нацията, това е явно изразена ксенофобия, основополагаща теза на фашизма във всички фашистки страни.

В разискванията в Народното събрание се оформят три групи становища по проекта за ЗЗН. Първата е фашистката, основаваща се родния, макар и силно ограничен антисемитизъм, както и на идеологията и практиката на фашистка Германия и хитлеризма. Сред най-изявените български антисемити и прохитлеристи са представителите на мнозинството: Крум Митаков (основател на съюза на българските фашисти), Дочо Христов (по-късно министър на вътрешните работи в правителството на Д. Божилов) – вносител и яростен защитник на приемането на ЗЗН, както и редица други фашистки политици.

Крум Митаков в пледоариите си в Народното събрание в защита на ЗЗН, се изявява като явен антисемит и ксенофоб. Той защитава тезата, че проблемът с евреите е отпреди Освобождението: „ние пазехме в нашата пазва една змия, която се казва еврейство“ и че то, еврейството има „разрушителна роля“. Той дори твърди, че предтечата на хитлеризма в България е баща му, който в своя вестник „Народна свобода“ предлага „образуването на една антисемитска партия … Той се явява така да се каже като един предтеча на хитлеризма“. Митаков излага своите крайно негативни твърдения за еврейството като това, че антисемитизмът „иска непримирима борба против еврейщината въобще и ограничение до максимум на гражданските и политически права на еврейската раса в България“, че евреинът не следва „да бъде български гражданин“, както и „абсолютно затваряне на границите на България за всяка сган от еврейската раса“, че трябва да се разбера, че „тези съзаклятници са и ще бъдат най-опасните паразити, които застрашават да парализират всичката работна, еснафска и търговска маса“(Стен. дневници на 25 ОНС, II РС, 19.XI.1940, с. 227-229).

Придържането на Правителството към расовата фашистка теория за расата и кръвта най-добре е представена в речта на П. Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве. Според него националното съзнание „е в кръвта на българина“ и че въпросът е „да се отбрани нацията в нейните възможности за проява, да се осигури осъществяването ѝ – то е гарантирано от кръвта, която тече в жилите на всеки българин“ (Пак там, с. 257).

Дочо Христов е официалният вносител в Народното събрание на проекта за ЗЗН. От думите му личи, че той е ксенофоб, нарича евреите „еврейските паразити“ и отрича „правото на евреите за говорят за мерки, за които имат право само българите“ и отрича правото на „който и да било небългарин да се позовава на българския народ и на българската общественост“. Нещо повече, Дочо Христов е и за това „Да предвидим най-строги санкции срещу всички, които съдействат на евреите за заобикаляне на закона …“ (Пак там, с. 207-210). Много силен антисемитизъм има и в позицията пред Народното събрание на депутата Дим. Андреев. Той определя, че „Евреинът винаги е бил синоним на алчен лихвар“, използването на неприемливи, нецивилизовани етикети за евреите: „алчен като евреин“, евреинът е „синоним на сребролюбец“ и др. (Пак там, с. 213).

Освен ксенофобията и антисемитизма в изказванията на защитните на проекта за ЗЗН има и придържане към нацистките антиеврейски и расови тези. Това направление личи в изказването на Петър Шишков, който в прав текст се обявява за хитлеристки последовател: „Аз считам Адолф Хитлер за идеолог и предтеча на борбата срещу евреите. Ако той не беше, днес в никоя държава на Европа, нито другаде еврейският въпрос нямаше да бъде поставен изобщо на дневен ред …“ (пак там, с. 252). Подобни са твърденията и на Дени Костов: „Формулировката, която ни дават водачите на днешна Германия и фашистка Италия е ясна. Не веднъж фюрерът на Великия Райх Адолф Хитлер, освободителят на човечеството от робството на франкмасонията и капитализма и неговият външен министър, Рибентроп, са формулирали посоката на германският нов ред“(Пак там, с. 217). Още по-категорична е неговата прохитлеристка позиция в заключителното заседание за приемане на второ четене на ЗЗН. Той твърди: „Когато победата на Адолф Хитлер бъде свършен факт … аз ви уверявам , че в Европа и в България, със закон или без закон, няма да остане нито един син на Израиля да провокира човечеството и културния прогрес“ “(Пак там, с. 705).

Втората група народни представители, са противници на ЗЗН от леви позиции. Това са депутатите издигнати, поддържани и обособени като парламентарна група от БРП. Неин ръководител е юристът Любен Дюгмеджиев. В Народното събрание той се обявява против расовия поход на правителството на Б. Филов. Не кръвта, а „най-важното, което създава един народ, то е неговите членове да се чувстват като неотменима част от едно народностно цяло … Най-важното е да се чувстват като членове на едно и също общество, на едни и същи народ“ (Пак там, с. 697). Освен принципната хуманната страна на въпроса, той поставя акценти и на класовата същност на въпроса, като се подчертава, че огромната част от българските евреи са трудови хора, една част и много бедни хора. Предлага и множество поправки на проекта, особено за живота на евреите, намиращи се в състояние на „смесени“. Бракове , позовавайки се и на името на писателката Дора Габе. Разбира се, неговите предложения не се приемат от фашисткото мнозинство. Той и другите депутати, свързани с БРП са с отменени мандати и изпратени в концентрационни лагери (Дюкмеджиев в „Гонда вода“).

В протоколите от 25 ОНС личи и неприемането на ЗЗН от третата група депутати – привърженици на либералната демокрация (проф. Петко Стайнов, Никола Мушанов, Тодор Поляков и др.). Много силно антирасово, антиксенофобско изказване прави проф. Петко Стайнов. Той развива тезата, че не бива чрез закон да се правят ограничения върху евреите за да се защити българската народност, а че трябва да „се засили българският елемент и да го направим още по-годен, за да може да се наложи във всички направления на буржоазния живот“. И по-нататък развива тезата, че да се защити българската нация не трябват ограничения, гонения и отрицание, а да се защити българската нация „като защитим нашата младеж“ (Пак там, с. 230, с. 235). Особена акцент прави и на противоконституционноста на ЗЗН. Разкрива, че той противоречи на чл. 57 от нея, който гласи, че всички български поданици са равни пред закона, че „Това деление по рождение, то е именно, което е забранено от конституцията“. Той посочва, че за пръв път в българското законодателство „чрез позоваване на едно неравенство по рождение – на антисемитизъм, на расизъм и … на религиозно неравенство … и гонение“ се поставя началото на своеобразен „български расизъм“ (Пак там, с. 232).

Отрича необходимостта от ЗЗН и антикомуниста Н. Мушанов (като министър-председател предизвиква изгонването от Народното събрание на 31 членове на Работническата партия). От либерално-демократични позиции от трибуната обявява като расизъм забраната на евреите да създават семейство с българите и че и средата, в която живеят хората е по-силна от наследствеността и т.н. (пак там, с. 239). Прави множество конкретни предложения по текстовете на ЗЗН при второто четене. Но те са отхвърлени от фашисткото мнозинство. Той е против ЗЗН и с мотива, че „малко ли изключителни закони имаме, които са създадени за защита на нашата държава и нация“ (Пак там, с. 695). ЗЗН е изключителен закон, подобно на изключителния закон за защита на държавата (33Д) и редица други закони.

Депутатът Тодор Поляков определя ЗЗН като „резултат на чужда пропаганда“, като „антисоциален, антиморален, нечовешки“. Той отрича че „нашата нация е застрашена от еврейското малцинство“ (Пак там, с. 689-690). Голяма активност при обсъждане на проекта за ЗЗН проявява и изключеният от мнозинството депутат Иван В. Петров. Той се обявява срещу приемането на този закон, прави и множество конкретни предложения по текстовете на второ четене.

Днес, в публичното антикомунистическо говорене на мнозинството десни политици, на дясно-бясната журналистика, на нови и преродени стари историци, можем да срещнем твърдението, че Народният съд е осъдил „българския политически елит“, правителствата и народните представители. Да, Народният съд е съдил министри и депутати, но не за това, че са министри, депутати – адвокати, преподаватели, инженери и т.н. А ги е съдил за фашистка политика, за вкарването на България в Тристранния пакт, обявяването на война на Великобритания и САЩ, за гоненията на евреите, за жестокостите срещу антифашистите и др. Но е съдил не безразборно, не пристрастно. Вносителите на ЗЗН П. Габровски, докладчиците и защитниците на ЗЗН в Народното събрание Дочо Христов, Д. Андреев са осъдени на смърт, а А. Попов на 15 г. затвор. От останалите активни защитници на ЗЗН Петър Шишков е осъден на доживотен затвор. Противниците от либерално-демократическата група е съден Иван В. Петров, който освен противник на ЗЗН, е и противник на включването в Тристранния пакт, поддържа подписката на Пешев и е против други противонародни действия на Народното събрание. Той не е осъден, в съда е представил доказателства за своята невинност по обвиненията. Петко Стайнов и Тодор Поляков не са съдени. Осъден е на една година затвор Никола Мушанов, но за участието му в последното правителство на К. Муравиев, а не за отхвърлянето на ЗЗН (Вж: ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а.е. 43, л. 14-88).

Били ли са фашисти Габровски, Д. Христов, Кр. Митаков и другите поддръжници на антисемитизма, ксенофобията, ултранационализма, привърженици на расовата теория и чистотата на кръвта? Разбира се, да. Но те са обявени за „жертви на комунизма“ и под влияние на неофашистите Васил Гоцев, Татарчев и костовистите и един страхлив съдия отмени наложените им заслужени смъртни присъди! И самият той по делата си се приравни към слугуващите на неофашистите. Аргументът – „липса на доказателства“ е несъстоятелен. Ако този съдия бе прочел стенограмите от заседанията на 25 ОНС и публикуваните закони, наредби и правилници, ако бе прочел внимателно материалите от съдебните заседания на Народния съд, щеше да разбере, че доказателствата за вината на българските фашисти са в излишък. И за прослава на антисемитите, ксенофобите и привържениците на „чистотата на расата“, на „чистотата на кръвта“ Б. Филов, П. Габровски, Дочо Христов, Кр. Митаков и т.н. в Народното събрание герберастите, патриотарите и депесарите им стават на крака на 1 февруари“.

Твърде често, без цялостна мотивировка се обвинява Народния съд, че е съдил някои депутати, които имат положителни обществени изяви. Да вземем случая на Димитър Пешев, който заедно със свои съграждани от Кюстендил праща остро протестно писмо до Б. Филов против изпращането на българските евреи в концлагерите на смъртта в Полша. Поради това е освободен от поста зам. председател на Народното събрание. Народният съд го осъжда на 15 години затвор, но фактически в затвора е само 13 месеца. Така представен факта той изглежда като невинен, като герой, а Народният съд като зловещ орган, който съди без вина виновни. Безспорен е приносът му за защита от екстрадиция на българските евреи в лагерите на смъртта. Но той е съден не за защита на българските евреи, а за цялостната си дейност в 25 ОНС. Той като зам. председател ръководи няколко от заседанията на Народното събрание за приемане на ЗЗН, включително и заключителното заседание на второто четене. Гласува за приемането на фашисткия закон за ЗЗН, гласува и за множеството други антисемитски закони. Не възразява срещу тях, подкрепя ги, включително и акламира включването на страната към фашисткия Тристранен пакт и решението за обявяване на войната на Великобритания и САЩ, подкрепя закона за жандармерията и др.. Когато човек убие някого съдът го съди за убийството, а не за добрите му трудови дела, дори за спасяването на живота на други хора. Доброто се взема предвид от съда и води до смекчаване на наказанието. Подобен е случаят с Д. Пешев, но не в криминален, а в държавнически аспект.

Подобен въпрос повдига и Юлиана Методиева за смъртната присъда на Деян Деянов, който предлага на 25 ОНС смекчаване на санкциите на Йосиф Фаденхехт и Дора Габе, които са покръстени и само по произход принадлежат към еврейството. Но това е само една малка част от обхватната дейност на депутата Деян Деянов. Той е участник в присъединяването към Тристранния пакт, в приемането на ЗЗН, и редица други антиеврейски закони, в обявяването на война на Великобритания и САЩ. Красива е фразата на Методиева „Кой за какво е съден. Темида отчита ли добрите дела, или не…?“ Народният съд е отчел всичките действия и бездействия на подсъдимите, а не само единичната изява в конкретен случай с Фаденхехт и Дора Габе.

След приемането на ЗЗН са приети още 7 антиеврейски закони, създадено е специално Комисарство по еврейските въпроси. Създадени са 2 концентрационни лагера специално за евреи край Сомовит и в Кайлъка край Плевен. Практика е масово интерниране на евреи от големите градове и най-вече е от София (около 20 000) в провинцията, дори масово преселване и забрана на евреи да живеят в централните части на някои градове (напр. Плевен), дори да влизат в тези централни части. Особено зловещи са: принудата на евреите да извършват трудови дейности под шапката на трудови войски; да носят жълтите значки; на вратите в домовете им да има надпис; че в тях живеят евреи; изземване на еврейско имущество; изпращане на евреите от Беломорска Тракия и Македония в лагерите на смъртта в Полша и т.н.. Дори, в хода на изпълнението на ЗЗН, през декември 1941 г. е приет и антихуманен закон за ликвидиране на концесионните аптеки на лицата от еврейски произход (внесен от П. Габровски). С това се влошава аптечното снабдяване предимно в градовете, където има установено традиционно посещавани от българите аптеки.

В периода от 23.01.1941 до 9.09.1944 г. В България фашистките правителства провеждат антисемитска, ксенофобска политика, включваща насилие и терор. Зад българската национална гордост от спасяването от екстрадицията в лагерите на смъртта в Полша, много често се прикрива фашистката същност на българската държавна власт. В България неофашизмът се проявява не само и не толкова в дейността на някои ултранационалистически и открито профашистки организации, а и на държавно равнище, чрез отричането на Народния съд и реабилитирането на фашистите. Сега в редица български градове има улици и булеварди, носещи имената на явни и прикрити антисемити, на ксенофоби и ултранационалисти.

Забележка:

В съкратен вид статията е публикувана във в-к „Дума“ под заглавието „Една порочна дата“

на 18.01.2021 г.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели