Левицата след края на илюзиите. Как неназованият враг превърна политиката в капитулация

/Поглед.инфо/ Това не е критика към Левицата, а диагноза за нейното историческо състояние. Текст за това как отказът да бъде назован реалният враг превърна политиката от борба за власт в управление на поражението; как моралът замести стратегията, компромисът – конфликта, а участието – смисъла. Анализ за Левицата след края на илюзиите – в точката, в която мълчанието вече е избор, а изборът има цена.

Има нещо по-лошо от това да загубиш избори. По-лошо от това да те бият, да те мачкат, да те изтласкват към периферията и после да те сочат с пръст като „отживелица“. По-лошо е да започнеш да се самообясняваш. Да се самооправдаваш. Да се самоцензурираш. Да се самоунижаваш с онази мазна дума „реализъм“, която в устата на левицата винаги означава едно и също: капитулация, но с приличен костюм.

Днешната левица в България стигна именно до това място. Не до мястото на трагичния герой, който пада с чест, а до мястото на чиновника на собственото си поражение. Левицата не е просто отслабена. Тя е обезличена. И не е обезличена, защото някой я е „забранил“, а защото тя сама се съгласи да бъде безопасна. Сама избра да не е заплаха. Сама си наложи граница: да говори за „социално“, но да не докосва властта; да говори за „справедливост“, но да не назовава кой прибира печалбата; да говори за „народа“, но да не произнася името на онзи, който превръща народа в евтина суровина за кредити, монополи и чужди счетоводства.

И тук започва най-големият проблем – по-голям от организационните слабости, по-голям от лидерските интриги, по-голям от личните амбиции и вътрешните интригантства, които българската левица отглежда като плевели в собствения си двор. Проблемът е, че левицата все по-рядко заема позиция по което и да е, когато залогът е истински. Тя може да е шумна по дребното, може да е възмутена по удобното, може да е принципна по безопасното. Но когато става дума за реалния конфликт – за собствеността, за дълга, за цената на труда, за ролята на държавата, за монополите, за финансовата дисциплина, за външните икономически зависимости – тогава левицата се свива, снижава гласа си, намира „баланс“, намира „диалог“, намира „компромис“. Намира всичко, освен смелост.

А какво е това, ако не страх? Не личен страх – институционален страх. Страх да не те извадят от салона. Страх да не те заклеймят като „радикал“. Страх да не те изкарат „популист“. Страх да не ти затворят микрофона. Страх да не ти спрат кислорода. И този страх ражда най-уродливата политическа поза: левица, която е готова да влезе в коалиция с политическите си врагове и после да се чуди защо хората не я различават от тях.

В коалицията не умира само политическата биография. Умира езикът. Умира идентичността. Умира правото да казваш „ние“ срещу „те“. Защото коалицията с врага е не просто тактически ход. Това е признание, че нямаш враг. Или, още по-лошо, че врагът ти е станал партньор. А левица, която не може да каже „ето го противникът“, е левица, която на практика казва на избирателите си: „Няма за какво да се борим. Нека просто участваме.“

Тук идва същината. И тя е проста, безпощадна и неприятна. Основният враг на левицата не е някакъв културен „консерватизъм“, не е някакъв „език на омразата“, не са символни битки, не са телевизионни физиономии, не са „лоши хора“ и „добри хора“. Основният враг е властта на капитала, превърната в природен закон. И днес, в XXI век, тази власт се проявява не само като фабрика и собственик, а като нещо по-хладно, по-безлично, по-ефективно и по-наказващо: финансовият капитал. Дългът. Лихвата. Рейтингът. Пазарният натиск. „Инвеститорското доверие“. „Реакцията на пазарите“. Този театрален хор, който повтаря: „Няма избор.“

А левицата… левицата започна да повтаря същото. Това е най-тежкото обвинение. Не че левицата е слаба. А че левицата говори с езика на противника. Когато левицата казва „няма пари“, тя вече е признала, че въпросът за разпределението е приключен. Когато левицата казва „пазарът така реагира“, тя вече е признала, че обществото трябва да се огъва пред невидимата ръка. Когато левицата казва „да не плашим инвеститорите“, тя вече е признала, че работникът, пенсионерът, бедният, семейството са вторични спрямо онзи, който движи капитала и наказва отклоненията.

Това не е реализъм. Това е дисциплина. Наложена отвън, приета отвътре. И точно тук, в тази дисциплина, се случва подмяната, която убива левицата без гръм, без преврат, без забрана – убива я тихо, с подписване на коалиционни споразумения, с езикови компромиси, с усмивки в студията и с невъзможност да се каже най-простото: „Ние сме срещу вас.“

Защото да кажеш „срещу“ означава конфликт. А конфликтът в българската политика е станал неприличен за левицата. Тя предпочита да бъде „отговорна“. А „отговорната“ левица е като „вегетарианския“ вълк – може да съществува само като карикатура, докато гладът на реалността не я изяде.

В този вакуум от яснота се появяват фалшиви врагове. Удобни, шумни, медийно продаваеми. Там левицата може да се чувства смела, защото удря по нещо, което не отвръща с лихви, с рейтинги, със затворени кредити, с изтеглени капитали, с международни санкции и „препоръки“. Там врагът е безсилен. Там победата е безопасна. Там левицата може да изглежда активна, докато истинската власт я гледа спокойно и дори аплодира – защото знае, че никой не посяга към центъра.

А центърът е един: кой контролира икономическата власт и защо тя е извадена от демократичен контрол. Това е въпросът, който левицата трябва да крещи всеки ден. Тя не го крещи. Тя го шепне, понякога. Или го споменава, като че ли се извинява. Или го облича в общи думи като „системата“, „олигархията“, „корупцията“. Да, корупцията е болест. Но корупцията е симптом. А левица, която се бори само със симптоми, е удобна за причината.

Някога Маркс би задал въпроса за собствеността. Ленин би задал въпроса за властта. Днес левицата у нас често задава въпроса за имиджа. И после се чуди защо никой не я следва. Никой не следва партия, която не води никого никъде. Никой не следва организация, която отказва да назове противника си, защото се страхува да бъде „крайна“. Историята не се движи от умерени изречения. Историята се движи от ясни разделителни линии.

И ето я линията, която левицата у нас отказва да начертае: финансовият капитал, превърнат в наддържавна дисциплина, е основният враг на всяка социална политика. Ако левицата не го каже, тя не просто мълчи. Тя участва в лъжата, че „така трябва“. И когато участва в тази лъжа, тя вече не е опозиция. Тя е част от управлението на поражението.

Точно тук трябва да спрем и да зададем следващия въпрос, който е още по-неудобен: ако врагът е финансовият капитал, какво е оръжието срещу него? Защото без оръжие всяка истина е само елегантна статия, а не политика. А единственото оръжие, което може да ограничи капитала, е държавата – не като идол и не като чиновнически апарат, а като суверенна сила, която налага правила. И ако левицата се е отказала от държавата, тя се е отказала от собствената си възможност за победа.

Ако днес левицата най-после се осмели да назове финансовия капитал като свой основен враг, тя неизбежно ще се сблъска с второто изпитание: не само кой е противникът, а с какво се воюва срещу него. И точно там – във въпроса за държавата като оръжие или като пленник – започва истинската битка, която българската левица отлага до самоунищожение.

Държавата – изоставеното оръжие на Левицата

След като врагът бъде назован, бягството става невъзможно. Истинският проблем на съвременната левица не е, че не разбира кой я притиска, а че не иска да стигне до следващия въпрос. А той е далеч по-опасен от първия. Ако финансовият капитал е реалната власт, тогава какво може да ѝ се противопостави? И тук левицата започва да се дърпа, да смекчава тона, да търси заобиколни пътища. Защото отговорът е прекалено ясен, прекалено директен и прекалено конфликтен: държавата.

Не държавата като лозунг. Не държавата като чиновнически апарат. Не държавата като абстрактна „публична сфера“. А държавата като сила. Като инструмент за налагане на правила. Като машина за ограничаване на икономическата власт. Именно тук левицата направи историческия си завой към безсилието.

В продължение на десетилетия държавата беше демонизирана. Представяна като източник на корупция, репресия, неефективност, застой. Този разказ не беше случаен. Той беше нужен на капитала, за да освободи територията. И той успя. Толкова успешно, че левицата започна да го повтаря със собствени уговорки, със собствени „но“-та, със собствени извинения. Започна да говори за държавна намеса с наведена глава, като за нещо срамно, временно, почти грешно.

От този момент нататък левицата престана да мисли държавата като поле на класов сблъсък и започна да я възприема като неутрален администратор. А неутрална държава не съществува. Има държава, която служи на капитала, и държава, която се опитва да го ограничи. Всичко останало е словесна мъгла.

Когато левицата се отказа от държавата, тя не я направи по-чиста. Направи я по-достъпна за онези, които разполагат с ресурси. Когато се отказа от суверенитет, тя не освободи обществото. Остави го без защита. И когато се отказа от контрола, тя не намали властта. Просто я предаде.

Тук трябва да се каже ясно нещо, което днес звучи почти еретично: без държава няма социална политика. Има социални жестове. Има временни облекчения. Има компенсации, които се дават и се вземат обратно при първата „пазарна необходимост“. Но няма структурна промяна. Финансовият капитал не се впечатлява от морални апели. Той се впечатлява единствено от правила, които не може да заобиколи.

Именно затова левицата изпитва такъв страх от въпроса за държавата. Защото той не е абстрактен. Той означава сблъсък с интереси, които могат да отвърнат. Означава конфликт с външни центрове на натиск, с вътрешни икономически групи, с медийни механизми, с наказания под формата на „реакция на пазарите“. Означава да излезеш от ролята на коректив и да поемеш ролята на противник.

Това е моментът, в който левицата започва да се отдръпва. Да говори за „гражданско общество“ вместо за власт. За „диалог“ вместо за принуда. За „участие“ вместо за контрол. Не защото тези думи са лоши сами по себе си, а защото те заместват най-важното – въпроса кой взема решенията и с каква сила те се налагат.

Историята е безпощадна в това отношение. Всеки път, когато левицата се отказва от държавата, държавата не изчезва. Тя просто сменя собственика си. И тогава тя започва да работи не за обществото, а за онези, които могат да я използват. Регулациите стават „бизнес среда“. Данъчната политика става „конкурентоспособност“. Социалните разходи стават „тежест“. А левицата, вместо да обърне този език, започва да го възпроизвежда.

В този момент се случва нещо фатално. Левицата започва да изглежда отговорна за системата, която твърди, че критикува. Тя обяснява защо не може. Защо сега не е моментът. Защо трябва да се внимава. Защо „няма условия“. И постепенно тя се превръща в политическа сила, която управлява очакванията надолу. Успокоява. Амортизира. Канализира недоволството, без да го превръща в заплаха.

Това е най-полезната форма на опозиция за всяка власт. Опозиция, която говори, но не удря. Критикува, но не прекрачва. Разпознава проблемите, но не посяга към механизмите. Така левицата започва да изпълнява стабилизираща функция. Не по заповед. По навик. По страх. По вътрешно приет „реализъм“.

А реализмът в тази форма е просто друго име за капитулация. Защото да приемеш, че държавата не може да бъде използвана срещу капитала, означава да приемеш, че капиталът е над политиката. А когато това бъде прието, всяка социална програма се превръща в милостиня, зависима от конюнктурата.

Тук левицата е изправена пред най-тежкото си противоречие. Тя иска социална справедливост, но се страхува от инструмента, който може да я наложи. И докато този страх не бъде преодолян, всички разговори за „алтернативи“ ще останат безопасни за системата.

Следователно въпросът вече не е дали държавата е „добра“ или „лоша“. Въпросът е кой я контролира. И дали левицата е готова да се бори за този контрол, вместо да се извинява за самата идея. Защото без държавна сила левицата може да бъде морална, интелектуална, дори популярна. Но тя няма да бъде опасна. А левица, която не е опасна за икономическата власт, не е левица. Тя е декор.

Точно тук анализът стига до следващата граница, която вече не може да бъде заобиколена. Ако врагът е назован и инструментът е ясен, остава последният и най-неудобен въпрос: има ли левицата волята да влезе в реален сблъсък. Защото без воля дори държавата се превръща в празна форма, а политиката – в упражнение по стил.

След като врагът е ясен и оръжието е назовано, остава онова, от което левицата бяга най-дълго – волята за конфликт. Не символен, не медиен, а реален. В следващата част въпросът вече няма да бъде „какво трябва“, а „дали има кой да го направи“.

Волята за сблъсък – последната граница

В този момент вече няма накъде да се отстъпва. Всичко, което може да бъде казано за врага, е казано. Всичко, което може да бъде назовано като инструмент, е назовано. Оттук нататък въпросът престава да бъде теоретичен и става жестоко практичен. И той звучи така: има ли съвременната Левица волята да влезе в реален сблъсък с икономическата власт, или предпочита да оцелее като удобен коментатор на собственото си безсилие.

Защото волята е онова, което не може да се симулира. Тя не се доказва с текстове, програми или конференции. Тя се разпознава единствено в готовността да се понесе удар. А точно от това Левицата бяга вече години наред.

В българския контекст това бягство е особено ясно. Левицата все по-често се държи така, сякаш задачата ѝ не е да променя баланса на силите, а да участва в управлението на неизбежното. Тя не оспорва посоката, а се опитва да я направи „по-поносима“. Не поставя под въпрос рамката, а настоява за по-мек тон вътре в нея. Така политиката се свежда до администриране на поражението, а не до борба за победа.

Тук вече не става дума за тактика. Става дума за избор на роля. И този избор се прави всеки ден – не с декларации, а с мълчания. С отказа да се назове противникът директно. С нежеланието да се каже „тук ще ви засегнем интересите“. С постоянния страх да не бъдеш обвинен в „крайност“, „популизъм“ или „безотговорност“.

Този страх не е случаен. Той е системен. Финансовата власт не просто наказва – тя възпитава. Тя създава климат, в който конфликтът изглежда немислим, а подчинението – разумно. В този климат Левицата започва да бърка зрелостта с покорството и отговорността с отказа от битка. И колкото по-дълго трае това, толкова по-невъзможно става излизането от него.

Историята обаче не се движи от удобство. Тя се движи от противоречия. А противоречието между обществото и безконтролната икономическа власт вече не може да бъде прикривано. То се вижда в обедняването, в несигурността, в разпада на публичните системи, в превръщането на цели социални групи в излишни. И въпросът вече не е дали това противоречие ще се изостри, а кой ще има смелостта да го поведе.

Ако Карл Маркс беше жив днес, той не би се изненадал от тази ситуация. Той би казал, че всяка класа, която отказва да води борба за власт, се примирява с подчинението си, дори когато говори за справедливост. Ако Владимир Ленин наблюдаваше днешната Левица, той би бил още по-рязък: историческите моменти не търпят неопределеност. Или действаш като субект, или те използват като функция.

Точно това е опасността днес. Левицата да се превърне във функция. Функция за канализиране на недоволството. Функция за придаване на легитимност. Функция за поддържане на илюзията, че има избор, докато основните решения остават извън демократичен контрол. В този си вид тя не е заплаха за никого. Напротив – тя е полезна.

И тук идва най-тежката констатация, от която няма как да се избяга. Левица, която не е готова да влезе в сблъсък с финансовата власт, неизбежно започва да обслужва стабилността на реда, който произвежда социалната несправедливост. Не защото е предателска. А защото е нерешителна. Защото предпочита да бъде „разумна“ в свят, който не е разумен, а хищен.

Волята за сблъсък не означава авантюра. Тя не означава истерия, нито лозунги. Тя означава готовност да се прекрачи границата на допустимото. Да се постави под въпрос дългът като инструмент за дисциплина. Да се оспори движението на капитала като недосегаемо. Да се върне държавата като инструмент за защита на обществения интерес, а не като счетоводител на чужди решения. Това са действия, които неминуемо ще срещнат съпротива. Именно затова те са политика, а не морална поза.

Докато Левицата не направи тази крачка, всичко останало е вторично. Програмите ще звучат красиво. Анализите ще бъдат точни. Намеренията – искрени. Но без воля за конфликт те ще се разпадат при първия натиск. И натискът винаги идва – под формата на пазари, на рейтинги, на „международни партньори“, на експертни предупреждения. Ако не си готов да понесеш този натиск, значи не си готов да управляваш.

Затова финалът не може да бъде утешителен. Той може да бъде само ясен. Съвременната Левица стои пред избор, който вече не може да бъде отлаган. Или ще приеме, че политиката е борба за власт и ще действа като такава, или ще остане морален свидетел на процеси, които не контролира. Средно положение няма. Няма и време за нови извинения.

Назоваването на врага вече се случи. Инструментът е ясен. Остава въпросът за волята. А от отговора на този въпрос зависи не просто съдбата на Левицата, а дали обществото изобщо ще има сила, която да се опита да върне правото му да решава собствената си съдба.

Какво идва след Левицата, ако тя откаже да бъде Левица

Има момент, в който всяко политическо отлагане престава да бъде тактика и се превръща в съдба. Този момент за съвременната Левица вече е настъпил. След като врагът беше неназоваван, инструментът – изоставен, а волята – отложена, остава последният, най-неудобен въпрос: какво запълва празното място, когато Левицата се откаже от собствената си историческа роля.

Политиката не търпи вакуум. Социалният гняв не изчезва, когато няма кой да го представлява. Той просто сменя формата си. И когато Левицата не го превърне в организирана борба за контрол върху властта, този гняв започва да търси други изходи. По-груби. По-авторитарни. По-опасни.

Историята е пълна с такива примери. Когато социалната несправедливост не срещне лява политика, тя не ражда умереност, а радикализация. Не ражда разум, а ярост. Не ражда солидарност, а търсене на враг, който е видим, достъпен и наказуем. И тогава на сцената излизат онези сили, които нямат проблем да назовават – но назовават грешно. Те не атакуват структурата, а насочват удара към заместители. Към вътрешни врагове. Към външни заплахи. Към символи, които могат да бъдат мразени, без да се засяга реалната икономическа власт.

Точно тук отказът на Левицата да бъде Левица се превръща в обществена опасност. Защото тя не просто губи влияние. Тя освобождава терен. И този терен никога не остава празен.

В България този процес вече се вижда. Социалното недоволство не изчезва, но се пренасочва. То се изражда в цинизъм, в апатия, в гняв без посока. Хората усещат, че системата работи срещу тях, но не чуват сила, която ясно да каже защо и как. И когато тази яснота липсва, започва подмяната. Социалните въпроси се превръщат в културни. Икономическите конфликти – в идентичностни. Борбата за хляб – в борба за символи.

Това е най-сигурният път към авторитарен сурогат на социалната справедливост. Към силна ръка без социално съдържание. Към ред без равенство. Към държава, която не ограничава капитала, а компенсира безсилието си чрез контрол върху обществото. И ако Левицата си мисли, че като не участва в сблъсъка ще избегне тази развръзка, тя греши фатално. Точно нейното отстъпление я прави възможна.

Тук вече не става дума за избор между ляво и дясно. Става дума за избор между социална политика и социална регресия, между конфликт, воден в името на обществения интерес, и конфликт, воден срещу самото общество. Когато Левицата не води първия, вторият става неизбежен.

Най-голямата илюзия, която тя си позволява, е че може да оцелее като морална инстанция в свят, който се управлява от икономическа принуда. Но моралът без власт не е коректив. Той е декорация. И когато Левицата се превърне в декор, тя престава да бъде дори проблем за системата. Тя става част от нейния пейзаж.

Ако Карл Маркс беше тук, той би казал, че това е моментът, в който една историческа сила престава да бъде субект и се превръща в остатък. Ако Владимир Ленин наблюдаваше този процес, той би го формулирал още по-безпощадно: когато една партия се страхува от властта, тя неизбежно оставя властта на най-безскрупулните.

И тук вече няма място за самозаблуди. Левицата не може да се оправдава нито с „времето“, нито с „обстоятелствата“, нито с „обществото, което не било готово“. Обществото никога не е „готово“ предварително. То става готово, когато някой поеме риска да го поведе. Историята не чака удобни условия. Тя наказва колебанието.

Ако Левицата продължи да отказва сблъсъка с финансовата власт, тя няма просто да остане слаба. Тя ще стане излишна. И тогава социалният въпрос ще бъде решаван без нея – по начин, който няма нищо общо със солидарността, равенството или демократичния контрол. Ще бъде решаван чрез натиск, чрез страх, чрез подчинение. Не защото това е неизбежно, а защото алтернативата не се е осмелила да действа.

Това е точката, в която всяка реторика приключва. Остава само изборът. Или Левицата ще се върне към себе си като сила, готова да назовава, да конфронтира и да използва държавата като инструмент за обществен интерес. Или ще остане като спомен за това, че някога е имало политическа традиция, която е знаела срещу кого се бори, но в решителния момент е предпочела удобството пред риска.

Трети път няма. Илюзията за такъв е последният подарък на системата към онези, които отказват да ѝ бъдат противници.

Точката без връщане

Има момент, в който историята престава да задава въпроси и започва да записва отговори. Този момент за съвременната Левица вече е настъпил. След всички диагнози, след всички предупреждения, след всички интелектуални упражнения и морални самооправдания остава едно единствено обстоятелство: вече няма време за отлагане, без отлагането само да стане решение.

Левицата не се намира повече в криза. Кризата е временно състояние. Тя предполага изход, поправка, обрат. Това, в което се намира Левицата днес, е по-дълбоко и по-необратимо, ако не бъде прекъснато – това е разклонение. От едната страна стои окончателното превръщане в системна функция. От другата – рискът да си върне ролята на исторически субект. Няма трети път, има само илюзията за такъв.

Функцията е удобна. Тя не изисква сблъсък, а приспособяване. Не изисква враг, а език. Не изисква власт, а присъствие. В тази роля Левицата може да бъде уважавана, канена, цитирана, понякога дори включвана във властта – но само докато не засяга центъра. Тя може да говори за справедливост, стига да не говори за контрол. За солидарност, стига да не говори за собственост. За социална чувствителност, стига да не поставя под въпрос дисциплината, наложена от капитала. Това е ролята, която системата с готовност предоставя. И точно затова тя е смъртоносна.

Другият път е опасен. Той няма гаранции. Той предполага загуби, изолация, натиск, удари. Предполага да бъдеш обвинен в радикализъм, в безотговорност, в нарушаване на „правилата“. Но този път има едно качество, което първият никога няма да има – субектност. Способността да определяш посоката, а не просто да я коментираш. Способността да назоваваш властта, а не да я обясняваш. Способността да влизаш в конфликт, без да се извиняваш за него.

Тук става ясно нещо, което Левицата упорито отказва да признае: отказът да избира вече е избор. И то избор в полза на статуквото. Всеки ден, в който тя отлага, тя укрепва онези, които печелят от мълчанието ѝ. Всеки компромис, направен в името на „реализма“, стеснява още малко пространството за действие. В един момент това пространство изчезва напълно – и тогава дори желанието за промяна става без значение.

Историята познава добре този механизъм. Не чрез гръмки провали, а чрез тихо разтваряне. Чрез превръщане на някога конфликтна сила в културен спомен. В знак. В марка. В нещо, което се споменава с уважение, но не се следва. И точно така умират политическите традиции – не от репресия, а от приемане.

Ако Карл Маркс беше тук, той би казал, че това е моментът, в който една сила решава дали ще бъде част от движението на историята или от нейната декорация. Ако Владимир Ленин наблюдаваше тази сцена, той би бил безмилостен в оценката си: колебанието в момент на разклонение е форма на поражение.

Това не е морална присъда. Това е структурен факт. Политиката не наказва за грешки, тя наказва за нерешителност. Грешките могат да бъдат поправени. Пропуснатите моменти – не. И точно това прави настоящия миг толкова тежък. Той не предлага утеха, не предлага алиби, не предлага „още малко време“. Той предлага избор и цена.

Ако Левицата избере функцията, тя ще оцелее известно време. Ще участва. Ще коментира. Ще бъде част от управлението на кризите, които не може да реши. И постепенно ще се превърне в нещо, което обществото вече не търси, когато става въпрос за справедливост, а само когато става въпрос за легитимация. Това е бавен край, но сигурен.

Ако избере конфликта, нищо не е гарантирано. Освен едно – че ще си върне правото да бъде Левица, а не нейна сянка. Не като морална инстанция, а като политическа сила, която знае, че властта не се умолява, а се оспорва. Че държавата не се извинява, а се завоюва. Че историята не награждава добрите намерения, а решимостта.

Тази част не завършва с призив. Призивите са за онези, които още вярват, че има време. Тя завършва с констатация: точката без връщане вече е премината. Оттук нататък всяко действие и всяко бездействие ще бъдат записани като позиция. И когато след време някой попита къде е била Левицата в момента, в който е трябвало да избере, отговорът вече се оформя.

Историята няма да пита дали е било трудно.
Тя ще попита дали е имало смелост.

Този текст не е покана за разговор.
Не е предложение за реформи.
Не е критика в търсене на одобрение.

Той е граница.

Написан е не за да убеждава, а за да фиксира момент. Момент, в който отказът да се избира вече е избор. В който мълчанието престава да бъде неутрално. В който „реализмът“ се превръща в друго име за капитулация.

Оттук нататък въпросът не е каква ще бъде Левицата.
Въпросът е дали тя ще съществува като исторически субект, или ще остане като функция – полезна, приемлива и безвредна.

Историята няма да пита дали това е било трудно.
Тя ще пита дали е имало смелост да се премине границата.