/Поглед.инфо/ Интервю на Мариела БАЛЕВА със социолозите проф. Петър-Емил МИТЕВ и Андрей РАЙЧЕВ за опасностите, пред които е изправена страната

Проф. Петър-Емил Митев е роден през 1936 г. в София. Политолог и социолог, доктор на философските науки. Бивш председател на Българската социологическа асоциация. Народен представител в VII ВНС. В момента е директор на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.  Андрей Райчев (роден 1955 г.) е завършил

Софийския университет с научна степен доктор по социология. Бил е директор на Института за изследване на младежта (1988), а по-късно (1990) е директор на Националния център за изучаване на общественото мнение. През 1991 г. става съосновател на „ББСС Галъп интернешънъл“.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

- Политическата ситуация в България продължава да бъде нестабилна. Какви са стратегическите опасности пред страната ни в момента, господа?

Андрей Райчев: Ситуацията в България днес прилича на две големи писти за бобслей. По такава писта можеш само да ускоряваш или да забавяш, но не и да променяш траекторията на спускането. Едната всъщност засяга съдържанието на нашия живот, а другата е формата, правилата, по които живеем. Опасностите също са две - първата е, че страната тръгва по линия на задлъжняване - Румен Аврамов (икономист и стопански историк - б. р.) нарича това „сизиф“. Има предвид, че последните 130 години България живее като в сизифовски труд - непрекъснато взема и връща заеми. Всъщност това е и първата опасност - да работим завинаги за банката. Втората опасност идва от хората, които, чувствайки, че нещо не върви, искат да променят правилата. Ето, сега са на път да направят нова беля, която прилича на ламя с няколко глави - чуват се гласове за мажоритарна система, за задължително гласуване и за Велико народно събрание и президентска република.

Проф. Петър-Емил Митев: Страната се намира в очевидна политическа криза и се нуждае от политическа стабилност. Очертава се пак нещо като стре- меж към преход, вече в по-тесен смисъл на думата, от нестабилност към стабилност. Това е обстановка, в която лесно могат да се продуцират и дори да получат популярност различни идеи за спасение, да се появят фалшиви пророци. Има опасност да се отдаде повече от необходимото внимание на месиански идеи от рода на мажоритарна система на гласуване, без да бъдат подложени на рационален анализ.

- Тезата, че ни трябва мажоритарен вот, че трябва да гласуваме за личности, продължава да се коментира. Какво толкова й е опасното на мажоритарната система?

А.Р.: Много погрешна е тезата, че мажоритарният вот е необходим, за да има личности. Всеки е съгласен, че трябва да има личности, но е глупаво да се смята, че мажоритарните избори ще доведат до тях. Ще направя следната аналогия: един човек има температура от 40 градуса. Детска грешка е да кажеш, щом е така, трябва да го изнесем на студено, за да може тя да спадне. Ако направиш това, той може да умре. Колкото и парадоксално да е, при висока температура човек трябва добре да го завиеш, за да не губи още топлина. Същото е и при мажоритарната система. Тя няма да ни докара личности, а ще ни докара съвсем друг продукт - двуполюсен модел. В страните с такава система обикновено има две големи партии.

- Пример за това са Великобритания и Франция.

А.Р.: Особено Англия. Тя е първата страна, която започва да защитава животните със закони и би трябвало да е много „зелена“. В английския парламент обаче няма Зелена партия, защото тя не може да пробие там. Т.е. щом се въведе мажоритарна система всяко малцинство губи гласове. Е, в България ще има изключение - ДПС. По този
начин ние за дълго време ще получим две партии плюс ДПС в парламента.

П.М.: Ще прибавя и обстановката. Едно е мажоритарното гласуване в Англия, където има традиционен двуполюсен модел, който работи независимо от възникващите проблеми. Друго би било в страна като нашата с дефицит на демократична политическа култура, обременена с натрупвания от близкото минало, от приватизацията, от новото социално разслоение, от разграбването на страната. Това внася изключително напрежение в обществения живот и импулси да мачкаш противника си. В такава обстановка да се даде изключителна власт на една партия, така че да получи грубо надмощие, означава голям риск за общественото развитие и за демократичната перспектива. 

- Т.е. България не се нуждае от смяна на избирателната система?

П.М.: Точно така. Страната ни се нуждае от по-висока демократична политическа култура. За да има демокрация, не е достатъчно институциите да бъдат избрани по легитимни
демократични процедури. За да функционират демократично, е нужна култура на отношенията, на общуването вътре в тези институции. Ако си доминиращ в парламента и за теб опозицията е само гарнитура, ако отхвърляш нейни идеи и предложения дори само за това, че не са твои, или ако си опозиция, за която парламентът е само трибуна за разобличение - демократичният плурализъм губи смисъл. Не е такава практиката в страните с развита демокрация. Да предположим, че на последните избори имаше мажоритарен вот. Най-вероятно ГЕРБ със същите 16% от всички гласоподаватели щеше да получи абсолютно предимство и да установи еднопартийно, т.е. еднолично управление. А сега, въпреки осемт е парламентарни субекта се получи политически диалог, какъвто не е имало от началото на промените. Получи се реално многообразие и политическият диалог стана естествен. 

А.Р.: Проблемът е още по-дълбок. И у нас има демокрация от около 80 години - имам предвид от 1878 до 1934 и след това годините след 1989 г. Толкова е и времето на демокрация в Германия, но Германия е правова държава от 1000 години. С дефицит на правова държава е много по-лесно да си натресем диктатори. Всички сега обсъждат Путин, но не виждам голяма разлика между него и унгареца Виктор Орбан. Нито пък от Ердоган. Нашето си е игра с огъня. Диктатурата идва лесно... 

- Силни думи казвате, не е ли прекалено черногледство? България все пак е член на ЕС.

А.Р.: Не искам да плаша никого, но може да се стигне дотам - отчаяни от това, че не им харесва нито един политически продукт, хората пак да поискат спасител. А спасителят се казва диктатор. Това България го е изживяла, а в момента Унгария го живее. Ето, Виктор Орбан излъчва прекрасно звучащо за населението послание и излиза, че на Унгария Европа й пречи. Унгарците са на път да си устроят такава катастрофа на страната, каквато поколения наред няма да извадят. Има и друг аргумент. България три пъти сее свличала до едноличен ре-жим: при Фердинанд, Борис III и Тодор Живков към края на управленията им. И трите пъти те са завършвали по един и същи начин - геополитическа катастрофа. Едноличната власт води до залепване за един геополитически център.

П.М.: Казаното от Андрей е добър повод за размисъл. Преди всичко грубото противопоставяне на личности и партии чрез еквивалента пропорционален и мажоритарен вот е едностранчиво. Излиза, че от едната страна са партии без личности, а от другата страна - личности без партии. Първо, самите партии се състоят от личности и те ги афишират в своите листи. Може би още по-важно е, че партията винаги има ръководител, който по дефиниция е популярна личност, която влияе върху оценката на всички останали кандидати и на пропорционалните листи, с които се гласува. Да вземем българския опит. Гласуваме по пропорционалната система през 2001 г. Но вотът беше в известен смисъл мажоритарен за Симеон Втори. Доказано е с факт - две малки партии, които взеха неговото име и експлоатираха неговия портрет, получиха общо над 5%. Пропорционалният вот
се оказа мажоритарен. Помните ли, че тогава Иван Костов беше бит в София! Загуби от младата и неизвестна Любка Качакова? Не, загуби от Любка Качакова плюс Симеон Втори. Личността не е нещо елементарно, тя е и партийно ангажирана.

- И този феномен се повтори през 2009-а.

- П.М.: Абсолютно. Тогава във всеки многомандатен район имаше и мажоритарни избори и депутати спечелиха само две партии - ГЕРБ с 26 места и ДПС с 5. Вотът беше за Борисов, а самият той не се кандидатира мажоритарно. Гласуваха ли тогава за личните качества на отделните кандидати? Бих казал: сигурното е, че гласуваха преди всичко заради качествата на онзи, който водеше партията им. Той беше гарантът. Между другото: помните как беше избран и сегашният президент. Най-мажоритарният избор. Но имаше
човек до него. Имаше трансфер. А може би изобщо малко историческо време е изминало от момента, в който Бай Ганьо Балкански казва: абе, и магаре да посоча, и магарето ще изберат.

- А може ли все пак личността да пробие в една партийна система?

П.М.: Ще отговоря на въпроса с въпрос: имало ли е досега, в последните 25 години, случай независим кандидат, който не е член на партия, да пробие и да стане депутат в парламента?

- Ако не ме лъже паметта, и новата конституция от 1991-ва не е подписана от нито един независим депутат.

П.М.: Вярно е. Ще ви дам само един пример: ВНС прие конституцията на България, като изключителна заслуга за това имаше Гиньо Ганев. Дори съм склонен да мисля, че без неговото лично участие нямаше да завърши успешно цялата работа. Заслугите му бяха признати от цялото общество, рейтингът му беше над 60% и в онова време разделно това беше изключително постижение. И какво стана - на изборите за 36-о ОНС през 1991 г., които бяха веднага след ВНС, Гиньо Ганев се кандидатира като независим кандидат. Е? Пропадна! Човекът с огромния рейтинг и изключителни заслуги, при това в своя район, където го познават, не можа да влезе в парламента. 

- И как тълкувате това?

П.М.: Зад него нямаше партия. Излиза, че в качествата на личността се калкулира и партийната ангажираност. Съществува специфичен трансфер на качества. Така лични качества на кандидата стават (или се привиждат) партийната принадлежност, доверието (и рейтинга) на неговия партиен лидер, уменията и качествата му в неполитически области. Така голям боксьор, бизнесмен, пожарникар, футболист, дори порнозвезда придобива политически шансове. Има професии, които дават повече публичност и това се пренася в сферата на политиката. Подразбира се някак си, че успешни професионалисти и на политическия терен ще се изявят успешно. 

- Добре, но не мислите ли, че партийният елит се е окопал твърде надълбоко и не иска да пусне други хора при себе си. Т.е. няма ли нужда този партиен елит да бъде подновен с нов?

А.Р.: Нови хора, нови хора - това се повтаря като мантра през годините. Има нещо вярно в това, за което се опасявате, но в последните три парламента повече от половината депутати са нови. Аз ги броих и излезе, че от 240 над 140 бяха нови хора. И даде ли нещо това? Нищо! 

- Но когато се направи партийният списък с кандидатите, няма ли опасност този списък да се окаже пердето, зад което могат да се скрият всякакви партийни вагабонти?

А.Р.: Могат, разбира се. Мажоритарният вот унищожава малките партии. И между другото значително усилва позициите на партийните бюрокрации. В България е правен такъв експеримент през 1934-та, когато чисто и просто забраняват партиите. Възпроизвеждат се мажоритарни и практически нищо не се случва. Същите партии участват и горе-долу си печелят същите пропорции.

П.М.: Всеки знае каква партийна идентичност имат Никола Мушанов или Александър Цанков. Между другото нямам фамилни мотиви да подценявам мажоритарния вот. Моят дядо Петър Митев е избран мажоритарно през февруари 1940 г. за депутат от София в 25-ото обикновено народно събрание. Но се знае от коя партия е и без да има някакви провинения, без да е съден, една година по-късно, когато България влиза в Тристранния пакт, го касират и изпращат в концлагер.

А.Р.: Има една друга стратегическа опасност за България. За българите властта често се привижда като някакъв голям началник, който ще реши всички въпроси. Не съм съгласен обаче с определението, че българският народ е „робски народ“ - това са али-бали. Не толкова народът ни е склонен да търпи диктатура, колкото българските производители на думи, интелигенцията, са свикнали на държавна софра. Те са ужасно обвързани с нея и това е наблюдение още на д-р Кръстьо Кръстев от кръга „Мисъл“. Той казва, че фаталното
обстоятелство за България е, че в момента на освобождението си всеки, който знае да пише, се оказва на власт. Нашата интелигенция е държавна по самия си генезис. Има доста хора, които просто чакат да възникне такава власт, която да ги храни.

- Хората винаги искат да изберат най-честните в парламента, но много често остават излъгани. Защо, партиите ли ги подлъгват?

А.Р.: Това е абсурдно, както е абсурдно и да избираме най-честния човек за шофьор на колата. Трябва да изберем човека, който знае да кара и накъде да кара. Това са главните качества на шофьора. Той знае, че отива на Запад, и умее да не блъска колата в дърветата. Най-честният човек, първо, не знае накъде да кара със сигурност и второ, може би изобщо няма шофьорска книжка. На път сме да си докараме нещо подобно. 

П.М.: Така е, само ще допълня според мен нещо важно. Благодарение на европейската ориентация и на влизането в ЕС България успя да се предпази от надделяването на авторитарни тенденции. В наши дни Унгария беше санкционирана от САЩ за нарушаване на демократичните ценности. Това е безпрецедентно за страна от ЕС. Примерът с Унгария показва, че европейското членство на страната не е абсолютна гаранция срещу авторитарните тенденции. Този прецедент трябва да се осмисли и нека да действаме така, че България да не се окаже вторият прецедент.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели