/Поглед.инфо/ В годините на политически разпад президентската институция неочаквано се превърна в последната устойчива форма на легитимност в България. Именно в този вакуум се натрупа символният капитал на Румен Радев – капитал, който днес е подложен на най-голямото си изпитание. Анализ за това как се стигна дотук, защо очакванията към президента вече надхвърлят институционалната му роля и какъв риск крие преминаването от арбитър към активен политически играч.
Поглед.инфо винаги разглежда ключовите политически фигури през дългия хоризонт на държавата, а не през краткия цикъл на изборната конюнктура.

Как президентството се превърна в последната форма на легитимност

Българската политическа система отдавна не се намира в криза – тя живее в състояние на разпад, който постепенно се нормализира. Парламентът престана да бъде място за стратегически решения и се превърна в сцена на временни конфигурации. Партиите изгубиха способността си да формулират смисъл отвъд собствения си интерес. Изборите започнаха да произвеждат не мандати с визия, а кратки цикли на оцеляване. В тази среда самата идея за политическа легитимност започна да се размива.

Когато легитимността изчезва от основните институции, тя не се разтваря във въздуха. Тя се прелива. Търси нов носител, ново място, в което обществото да проектира усещането си за ред, приемственост и граница. Именно това се случи с президентската институция – не по замисъл, а по необходимост. Не защото президентът разполага с повече власт, а защото около него властта започна да изглежда безформена.

Президентството на Румен Радев попадна точно в този исторически момент. То не беше избрано като алтернатива на партиите, а като контрапункт на тяхната ерозия. В условията на непрекъснато политическо ускорение, на скандали без последствия и решения без хоризонт, президентската институция започна да изпълнява функцията на забавител – място, където конфликтът не се усилва, а се удържа.

Така постепенно се натрупа нещо, което в българската политика е рядкост: символна легитимност. Не електорална подкрепа в тесния смисъл, не партийна идентификация, а доверие към самата дистанция. Президентът не беше възприеман като „нашия човек“, а като човекът, който не принадлежи на никого. В среда на все по-грубо политическо присвояване това се превърна в ценност.

Тази легитимност обаче има особен характер. Тя не се изгражда чрез действия, а чрез въздържане. Чрез отказ от прибързана позиция. Чрез способността да не участваш във всяка битка, само защото тя е шумна. Именно затова тя е толкова трудна за съхраняване – защото не търпи прякото влизане в сблъсъка.

И тук започва напрежението, което днес тежи върху фигурата на Радев. Колкото повече политическата система се разпада, толкова повече обществото концентрира очакванията си в една институция и в един човек. Но колкото повече тези очаквания нарастват, толкова по-ясно става, че институцията вече не е достатъчна, за да ги поеме. Президентството не е създадено да решава кризи на легитимността. То може само да ги отлага.

Така се стига до парадокс: именно успехът на президентството като стабилизиращ фактор поражда очакване за следваща стъпка. Но тази стъпка, ако бъде направена по обичайния политически начин, носи риск да унищожи онова, което я прави възможна. Слизането от височината е лесно. Връщането – невъзможно.

Тук вече въпросът не е персонален, а структурен. Не „какво иска Радев“, а какво проектира върху него обществото. Когато една фигура бъде възприета като последна форма на легитимност, всяко нейно действие започва да се измерва не с ефективност, а със символна цена. В подобна позиция грешките не са просто политически – те са екзистенциални за самия образ.

Първата и най-важна истина е тази: Румен Радев не създаде вакуума на легитимност – той го наследи. Но именно затова отговорността му днес е по-голяма от стандартната политическа отговорност. Защото всяка следваща стъпка ще бъде четена не като частен избор, а като отговор на въпроса дали България може да произведе нещо повече от временна стабилизация.

Този въпрос не може да бъде избегнат. Той вече е поставен от самата реалност. И точно от начина, по който ще бъде адресиран, зависи дали президентството ще остане затворена институционална глава, или ще се превърне в началото на нещо, което надхвърля рамките на един мандат.

Капанът на слизането: как високите фигури биват приравнявани

В българската политика има една почти неизследвана закономерност, която обаче действа с желязна последователност: всяка фигура, която слезе от институционална височина в партийния терен, бива не просто оспорена, а приравнена. Не победена, не разобличена, а сведена до нивото на всички останали. Това е по-фино и по-ефективно от откритата атака, защото не изисква сблъсък на аргументи – достатъчно е да те вкарат в същия ритъм, в същата логика, в същата дребна ежедневност.

Този процес рядко започва с враждебност. Напротив – започва с покани. Покани за съюз, за „реализъм“, за „практична политика“. Следват жестове на признание, уверения, че „без теб не може“, че „ти си различен“. Именно тук се крие първият капан. Защото системата не воюва с различното – тя го абсорбира. Превръща го в част от собствената си логика и така го обезсилва, без да го унищожава открито.

В този смисъл най-опасният момент за фигура като Румен Радев не е началото на евентуалния политически проект, а неговото нормализиране. Моментът, в който той престава да бъде изключение и започва да бъде третиран като „още един фактор“. От този момент нататък всяко негово действие се измерва не спрямо предишната институционална роля, а спрямо правилата на терена, на който е стъпил. А този терен е безмилостен към претенции за височина.

Особеното тук е, че приравняването не изисква компромис от страна на самия участник. То може да се случи дори при пълна добросъвестност. Достатъчно е да бъдеш принуден да отговаряш на въпроси, които нямат нищо общо със стратегическия хоризонт: кой с кого, срещу кого, при какви условия, с какви проценти. Езикът се променя, а с него и смисълът. Отговорите започват да звучат като всички останали, дори когато съдържанието им се стреми към нещо повече.

Това е моментът, в който символният капитал започва да се разпада не под натиска на опонентите, а под тежестта на очакванията. Очакването да бъдеш едновременно различен и ефективен по правилата на система, която не допуска различност. Това е противоречие, което българската политика обикновено решава в полза на системата.

Има още един, по-дълбок пласт на този капан, който рядко се назовава. Институционалната височина създава време – време за мислене, за забавяне, за отказ от прибързан отговор. Партийната политика, обратно, унищожава времето. Тя изисква постоянна реакция. Веднъж попаднал в този режим, дори най-стабилната фигура започва да губи контрол над собствения си ритъм. А загубата на ритъм води до загуба на образ.

Тук се проявява ключовата разлика между лидерство и държавничество. Лидерството търпи износване. То е по дефиниция временно. Държавничеството обаче се крепи върху способността да не бъдеш погълнат от момента. В българската политика тази разлика почти винаги се заличава, защото системата няма интерес да я поддържа. Тя предпочита фигури, които могат да бъдат сменени, а не такива, които променят правилата на играта.

Затова истинският въпрос не е дали Радев би могъл да създаде политическа формация. Технически това е напълно възможно. Въпросът е дали тази формация би могла да съществува, без да го превърне в това, от което обществото подсъзнателно го пази. Защото веднъж приравнен, пътят обратно към институционалната височина е затворен.

Именно тук се появява и най-трудният избор. Да откажеш да бъдеш „нормализиран“ означава да откажеш много от удобствата на политическата игра – бързи съюзи, ясни фронтове, кратки победи. Това е избор, който рядко носи незабавни дивиденти, но запазва онова, което не може да бъде възстановено: смисловата дистанция.

Преходът не наказва онези, които грешат. Той наказва онези, които се опитват да останат различни, но се съгласяват да играят по чужди правила. Именно затова слизането от височината не е еднократен акт, а процес. Процес на постепенно приравняване, който често изглежда безобиден, докато не стане необратим.

Тази част от дилемата е най-малко видима за публиката, но най-осезаема за самия участник. Тя не се решава с декларации, а с откази. С отказа да бъдеш удобен. С отказа да бъдеш бързо разбираем. С отказа да бъдеш „като всички, само малко по-добър“.

Точно тук се решава дали една фигура ще бъде просто следваща глава в хрониката на прехода или ще успее да остане вън от неговия механизъм, дори когато формално влиза в политиката.

Геополитиката като изпит за зрялост: кога сложността става непоносима за политиката

В българската публична среда геополитиката отдавна е престанала да бъде инструмент за ориентация и се е превърнала в механизъм за дисциплиниране. Тя не служи, за да обяснява света, а за да подрежда вътрешния политически разговор по линии на допустимо и недопустимо. В този смисъл външната политика все по-рядко се мисли като пространство на интереси и възможности, а все по-често като тест за лоялност.

Точно тук възниква специфичният проблем пред фигура като Румен Радев. Докато си президент, ти имаш правото – и дори задължението – да мислиш геополитиката като сложна система от ограничения, а не като морална карта. Можеш да говориш за национален интерес, без да го свеждаш до идентичност. Можеш да признаеш, че България не е център на света и че именно затова грешките ѝ струват по-скъпо.

Но активната политика не търпи подобна сложност. Тя изисква превод. И то не превод към по-дълбоко разбиране, а превод към по-бърза употребимост. В този процес нюансите се губят, а предпазливостта започва да изглежда като колебание. Това не е дефект на отделни актьори, а структурна характеристика на политическата среда.

Въпросът, който рядко се задава, е следният: може ли една държава да си позволи външнополитическа зрялост, когато вътрешната ѝ политика е инфантилна. България често се държи така, сякаш геополитиката е въпрос на избор между идентичности, а не между рискове. Това води до парадокс – колкото по-сложен става светът, толкова по-опростен става вътрешният ни разговор за него.

В този контекст поведението на Радев не е било опит да се заеме „междинна“ позиция, а опит да се запази правото на държавата да не бъде превръщана в инструмент. Това е тънка граница. Защото отказът от лозунги лесно се тълкува като липса на позиция, а отказът от демонстративност – като прикрито съгласие. Така сложността започва да изглежда подозрителна.

Ако този подход бъде пренесен в активната политика, натискът ще се увеличи многократно. Политическите опоненти няма да спорят с аргументи, а ще настояват за яснота, която по същество означава опростяване. Медийната среда ще изисква кратки формули, които да могат да бъдат употребени като маркери – „за“ или „против“, „наш“ или „чужд“. В такава среда геополитиката престава да бъде сфера на мислене и се превръща в знак за принадлежност.

Тук се появява реалният риск. Не Радев да бъде обвинен в „неправилна“ позиция, а да бъде принуден да изостави собствената си логика, за да бъде политически разбираем. Това е моментът, в който много фигури губят онова, което ги е направило значими. Не под външен натиск, а под вътрешното изискване да бъдат лесни за разчитане.

И все пак именно тук се крие и възможността. Ако подобен политически проект успее да наложи различен стандарт на говорене за външната политика – стандарт, в който България не се самоопределя чрез чужди конфликти, а чрез собствените си ограничения и интереси – това би било качествен пробив. Не революция, а корекция на тона. Не бунт, а зрелост.

Това обаче изисква нещо, което българската политика рядко предлага: готовност да понесеш обвинението в сложност. Да приемеш, че няма да бъдеш аплодиран. Че ще бъдеш тълкуван погрешно. Че ще бъдеш обвиняван и от двете страни. Защото сложността не създава лагери – тя ги разколебава.

Геополитиката в този смисъл се превръща в тест не за ориентация, а за характер. Не дали знаеш къде стоиш, а дали можеш да устоиш на натиска да бъдеш опростен. Това е изпитание, което не се печели с декларации, а с последователност. И което рядко носи бързи дивиденти.

Третата част от общата логика на анализа стига до този пик: ако Радев реши да влезе в активната политика, той ще трябва да избере дали геополитиката ще бъде негово знаме или негова рамка. Знамето носи шум и мобилизация. Рамката носи ограничения и отговорност. Първото печели битки. Второто пази държави.

И именно тук се затваря кръгът между институционалната височина и политическия терен. Защото въпросът вече не е каква позиция ще заеме, а дали ще приеме правилата на опростяването. От този избор зависи дали евентуалният проект ще бъде просто още една реакция на кризата, или опит да се мисли отвъд нея.

Проектът, който не иска властта такава, каквато е

След като бъдат преминати първите три кръга на дилемата – институционалната височина, рискът от приравняване и натискът на опростената геополитика – остава въпросът, който всъщност е най-трудният и най-рядко задаваният: какъв политически проект изобщо е възможен днес, без да възпроизвежда логиката, която доведе страната дотук.

България живее в парадоксална ситуация. От една страна, обществото е дълбоко уморено от партиите – от техните обещания, конфликти и циклични катастрофи. От друга страна, самата идея за политика извън партийния модел изглежда подозрителна, почти невъзможна. Всичко, което не се вписва в познатата рамка, бързо бива или екзотизирано, или отхвърлено като нереалистично. Така се затваря кръгът, в който алтернативата е желана, но не и допускана.

Именно тук се намира най-деликатният момент за евентуален проект, свързан с фигура като Румен Радев. Очакването към него не е да предложи „нова партия“, а нов тип политическо поведение. Но това е очакване, което трудно се превежда в организационна форма. Защото поведението не се регистрира в съда, не участва в избори и не се коалира. То или се налага с времето, или се разпада под натиска на реалността.

Тук идва първата голяма трудност: проект, който не иска властта такава, каквато е, неизбежно влиза в конфликт със самата система. Не открито, не фронтално, а на нивото на ритъм и приоритети. Той не бърза. Не реагира на всеки скандал. Не обещава незабавни решения. В българската политика това се възприема не като добродетел, а като слабост.

Втората трудност е още по-сериозна. Подобен проект не може да бъде изграден около личността по класическия начин. Ако всичко се концентрира в една фигура, рискът от приравняване се връща с пълна сила. Но ако личността бъде напълно деконструирана, проектът губи разпознаваемост. Това е тънка граница, която изисква съзнателно ограничаване на лидерството, а не неговото раздуване.

Тук се крие и най-неудобната истина: истинският проблем не е липсата на лидери, а липсата на структури, които да издържат без тях. Българската политика е привикнала към персонализирана власт. Всичко минава през имена, лица, конфликти. Един проект, който се опита да измести фокуса към институционална култура, ще изглежда странно, дори неразбираемо. Но именно в тази странност се крие шансът му да не бъде поредното повторение.

В този смисъл най-голямото изкушение ще бъде да се тръгне по познатия път с по-добро намерение. Да се каже: „Да, системата е лоша, но ние ще я използваме по-чисто.“ Историята показва, че този подход рядко работи. Системата не се променя от добри намерения, а от промяна на навиците. А навиците се променят бавно и болезнено.

Тук се достига до вътрешния пик на тази част: възможен е само проект, който е готов да загуби, за да не се изкриви. Това звучи парадоксално в политиката, но именно отказът от незабавен успех е единственият начин да се запази смисловата цялост. Проект, който се стреми да спечели на всяка цена, неизбежно започва да плаща със себе си.

Тази логика е трудна за обяснение на избиратели, още по-трудна за медии и почти непоносима за политическия елит. Но ако има фигура, около която подобен риск изобщо може да бъде поет, това е фигура, натоварена не с обещание за спасение, а с очакване за мярка. Не за радикална промяна, а за корекция на посоката.

Четвъртата част от анализа стига дотук: евентуалният проект не може да бъде нито класически партиен, нито чисто морален. Той трябва да бъде политически, но не по правилата на износената политическа игра. Това го прави уязвим. Но именно уязвимостта му го отличава от всичко познато.

И ако дотук въпросът беше „възможно ли е“, тук той се трансформира в нещо по-тежко: струва ли си рискът да се запази смисълът, ако цената е временно поражение. Отговорът на този въпрос не може да бъде даден отвън. Той е избор, който се прави в тишина, далеч от камерите и очакванията.

Последният избор: как се надживява властта, без да се подменя смисълът

В края на всеки дълъг институционален цикъл идва моментът, в който въпросът вече не е какво следва, а как следва. Не формата, а посоката. Не инструментът, а цената. Точно в тази точка се намира днес дилемата около Румен Радев – дилема, която не може да бъде решена с процедурно мислене, защото е по-дълбока от процедурите.

Дотук анализът показа защо институционалната височина не се напуска без последствия, защо слизането в политическия терен крие риск от приравняване, защо геополитическата сложност трудно се превежда в езика на активната политика и защо един смислен проект не може да бъде просто „нова партия“. В тази последна част обаче трябва да се направи още едно уточнение, което често остава извън публичния разговор, но е съществено за разбирането на ситуацията.

Политическото включване не винаги означава създаване от нулата. В българската практика съществуват различни форми на политическа инфраструктура – регистрирани формации, които никога не са били част от парламентарния живот, платформи, които формално съществуват, но не са износени от властта, структури, които не носят тежестта на прехода, но и не разполагат със собствена легитимност. Използването на подобен инструмент – ако изобщо бъде обмисляно – не е само технически въпрос. То е символен избор.

Тук нюансът е важен. Въпросът не е дали се „прави нов проект“ или се „ползва стар“. Въпросът е дали формата служи на смисъла или го подменя. Един вече съществуващ политически носител може да бъде чисто организационен инструмент – начин да се избегне бюрокрацията, да се спести време, да се използва правна рамка. Но той може и да се превърне в нещо друго: в сигнал, че смисловият риск е заменен с процедурно удобство.

Точно тук се решава последният и най-труден избор. Ако формата – каквато и да е тя – започне да диктува съдържанието, тогава логиката на прехода отново взема връх. Ако обаче формата бъде сведена до чист носител, подчинен на по-дълбока идея за политическо поведение, тогава тя престава да бъде централна тема. Това е тънка граница, която не може да бъде обяснена предварително и не може да бъде оправдана постфактум. Тя се усеща в първите жестове, в първия език, в първите откази.

Именно отказите ще бъдат по-важни от декларациите. Отказът да се бърза. Отказът да се обещава повече, отколкото може да бъде изпълнено. Отказът да се използва натрупаният символен капитал като разменна монета за краткосрочен успех. В този смисъл най-голямата опасност не е грешният формат, а погрешната логика, която форматът може да прикрие.

Историята на българската политика познава много примери за проекти, които са започвали с аргумента за „по-лесния път“ и са завършвали с бърза загуба на идентичност. Не защото са били зле замислени, а защото са подценили символния товар, който носят. Когато обществото проектира върху една фигура очакване за мярка, всяко съкращаване на пътя започва да изглежда като съкратен път към компромиса.

И тук се затваря общият кръг на анализа. Последният избор не е между партия и непартия, между ново и старо, между регистрирано и нерегистрирано. Той е между политическо оцеляване и историческо надживяване. Първото изисква адаптация, гъвкавост, готовност за сделка. Второто изисква търпение, самоналожени ограничения и приемане на риска от временна неефективност.

Този избор не може да бъде решен с тактически аргументи. Той не се решава с изборен резултат, нито с медийно одобрение. Той се решава с времето – единственият съдник, който не може да бъде излъган. В този смисъл въпросът вече не е дали Румен Радев ще влезе в политиката и по какъв начин. Въпросът е дали ще запази правото да бъде измерван с по-висок критерий от този, с който се измерва всекидневната политика.

България не страда от липса на политически субекти. Тя страда от липса на фигури, които да приемат ограничението като добродетел, а не като слабост. Ако настоящият момент означава нещо повече от поредния политически цикъл, то е именно това: да се направи избор, който не изчерпва смисъла си в рамките на властта.

Това е последният риск. И последният шанс.