/Поглед.инфо/ Има ли ден на Прошката и трябва ли да прощаваме само днес… Можем ли изобщо да простим, да се покаем, да повярваме в смирението, да осъзнаем греховете си…
Защо молим за прошка – за да ни бъде простено или за да ни олекне на душата. Благородство или поза е прощаването? И как се преценява дали да простиш или да си простиш…
Всички тези въпроси крещят в съзнанието ми като глас в пустиня. Нима в света, в който живеем, има място за прошка – свят на жестокост, на тотален материализъм, свят, в който всеки ден приживе измираме духом – пандемия на ценности, на чувства, на емоции, на мечти, различни от ферари, „Фурла“, Филипини, фойерверки, кьорфишеци, фракове, фабрики, финикийски знаци, фъшкии и фланелки с надпис „Гес“…
Къде в това бунище от лукс и духовна недостатъчност някой мисли за грешките и прошката. Хемодиализа на ценности, на любов, на благодарност и командно дишане за душата.
Ако някога поетите са писали поезия за прошката – „На прощаване“, „Прощално“ /на жена ми/ и др. То днес отдавна сме се простили с внушенията на тези стихове. Въпреки че и сега „се скитаме немили, клети, недраги“, защото дори и никой да не беснее над бащино ни огнище – бесовете разяждат дори и вкаменелостите на мъртвите ни души.
Може би ви звуча апокалиптично, трагично и дори нереалистично, но замислете се в деня на Прошката – можем ли все още да прощаваме или просто редим дежурните фрази – заради обичая, който малцина помнят.
И кое е правилното – да те нараняват и да прощаваш или да се простиш с добродетелите си, за да оцелееш. Да оцелееш и да знаеш, че между живите и останалите ти си продал душата си, за да бъдеш успешен днес и никой завинаги!
А сега нарежете халвата, извадете локума и забравете за написаното.
П.С. И все пак Прошката е може би най-висшата благосклонност на духа, най-голямото предизвикателство не защото сме примирени или бездушни, страхливи или слаби, а защото сме човеци.
Моля да ми простите!