/Поглед.инфо/ Има поредна криза на властта в някогашна „братска“, а сега антируска България. Най-вероятно в близките дни ще бъдат обявени нови избори, в резултат на които българите ще получат ново правителство. Повечето от тях са категорично против военната подкрепа на Украйна и вкарването на страната в конфликт с Русия. Но способно ли е това мнозинство да промени нещо?
Ако нивото на демокрация се измерваше с честотата на изборите, то сега България щеше да има най-много демокрация. Средно те избират властта веднъж на шест месеца: републиката е изправена пред шестата си парламентарна кампания за три години. Това все още не е сигурно, но е напълно вероятно: проевропейските русофоби нагло изоставиха проамериканските русофоби, което теоретично дава шанс за власт на тези, които все пак не са русофоби.
Тази ситуация (която самите българи възприемат не като триумф на демокрацията, а като бъркотия) възникна поради факта, че сегашният набор от политически сили не се вписва в законодателството за формиране на властта. Нито един от възможните съюзи няма мнозинство, а самите тези съюзи се сглобяват не толкова на идеологически принцип, колкото на лична основа, когато политици, които са до голяма степен близки във възгледите си, се превръщат в непримирими врагове.
Както в много други страни от ЕС, в България по-голямата част от властта принадлежи на министър-председателя и правителството, чиито решения трябва да бъдат одобрени от коалицията в парламента - Народното събрание. След всеки нов избор в Народното събрание таралеж се кръстосва със змия - събират се дори антагонистични помежду си партии, но тяхната рожба - управляващата коалиция, както често се случва при хибридизацията, не издържа дълго.
Когато тази продължителна криза се припокри с началото на СВО и новата Студена война, българските проблеми престанаха да бъдат чисто български – намеси се Западът.
На България беше отредена важна роля в снабдяването на Украйна поради достъпа ѝ до Черно море и значителния арсенал от съветско оръжие, което ВСУ знаеха как да използват. Бързото прехвърляне на арсенали в Киев беше възпрепятствано от нестабилната структура на властта и съпротивата на онези сили, които не харесваха самата идея за въоръжаване на Украйна и късане на последните връзки с Русия (предимно социалистите и националистите от партия „Възраждане“).
На последните предсрочни избори – петите от 2021 г. насам – в парламента отново влязоха грешните хора, които да работят заедно. С много по-голямо удоволствие те щяха да се сбият или дори да се ударят по лицата, но старши другари от Брюксел, с известно участие от Вашингтон, ги хванаха за врата и им наредиха да преговарят, защото военен сблъсък с Русия беше на карта, а българските симпатии и антипатии не ги интересува никой от сериозните хора.
Правителството, което доскоро ръководеше държавата, се опираше на няколко партии, от които бяха две основни. Първата е ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България), оглавявана от Бойко Борисов. Той е дългогодишен министър-председател, бивш военен, известен русофоб (стана такъв много преди разпадането на отношенията между Руската федерация и ЕС), фен на САЩ, а също така, според значими брой българи, корумпиран мафиот. Началото на политическата криза в страната е предшествано от неговото дългогодишно управление.
Втората партия е “ПП” (“Продължаваме промяната”) на Кирил Петков, създадена около идеята за отстраняване на Борисов от власт, провеждане на антикорупционни чистки и реформи “в полза на народа”, изчистена от идеология. „Правителството на технократите“ на Петков обаче се оказа и правителство на изметта: премиерът и близките до него министри организираха схема за изпращане на оръжие на ВСУ тайно от колегите си и противно на мнението на мнозинството от населението.
За разлика от Борисов, Петков не е изявен русофоб, но това дори е лошо, защото е подвеждащо. Прагматизмът на отличника, когото еврокомисарите в Брюксел много обичат, се изрази в постигането на резултата – организиране на изпращането на оръжия в Украйна, без характерната за Борисов истерия, да направи същото „на всяка цена“.
Тези двамата се мразят, но от гледна точка на външнополитическата ориентация и двамата са западняци, така че изпълниха заповедта на старшите си другари да се сприятеляват. Компромисът беше формулиран под формата нито Петков, нито Борисов да се върнат на премиерското кресло, а самото кресло да стане прехвърляемо: първо да управлява човек от една партия, а след девет месеца от друга.
Така министерският кабинет се оглави от физикохимика Николай Денков, представляващ ПП, а негов заместник и шеф на МВнР стана Мария Габриел от ГЕРБ. Тяхното правителство най-накрая уреди всички формалности, свързани с доставката на оръжие за Украйна, и през март 2024 г., след голямо забавяне, първият ешелон с бронетранспортьори беше изпратен там. След това деветте месеца, определени от Денков, изтекоха, но Габриел неочаквано научи, че няма да ѝ бъде позволено да се смени на премиерското място: партията на ПП се отказа от предишните договорености и не се вписа в „смяната на караула“.
Тоест борисовците просто бяха изоставени, когато се реши интересният за ЕС и НАТО оръжеен проблем. Подлост в духа на Петков, но ГЕРБ не са политици, които да съжалявате.
„ПП“ се опитва да представи случая така, сякаш хората на Борисов пречат на антикорупционните реформи – а би било странно, ако не бяха го направили, предвид мафиотско-олигархичния характер на властта му. Но само на българите им е интересно как е било в действителност, както и подробностите около течащата процедура с опити за съставяне на правителство без нови избори.
Ще има поне още два опита. Единият категорично ще се провали по искане на Петков, който ще си направи самоотвод, а вторият с 99%, тъй като никоя друга сила не може да се коалира сама за себе си, освен ако преговорите в парламента не породят особено чудовищно чудо на хибридизацията, което няма така или иначе да оцелее дълго. Затова българите отново ще трябва да гласуват на избори и да пренареждат карти от вече изтърканото и омръзнало тесте политически типове.
Някак съмнително е, че това ще изведе страната от омагьосания кръг, а под порочен кръг трябва да разбираме не кашата с редовните избори, а това, че всяко ново правителство се подчинява на волята на Брюксел.
Ако погледнете социологическите проучвания или общественото мнение, България трябва да е в ЕС сред страни като Унгария и Словакия, чиито правителства са заели позиция на строг неутралитет, не оказват военна помощ на Киев и критикуват антируските санкции като „самопрострелване в крака.” Те не си приличат идеологически във всичко - унгарският премиер Виктор Орбан е по-скоро десен националист, а словашкият му колега Роберт Фицо е ляв консерватор, но и двамата са фокусирани върху защитата на националните интереси, включително поддържането на сътрудничество с Русия - много жилаво благодарение на разработките от съветския период.
В България няма такава национално ориентирана партия, начело на която да стои опитен и харизматичен политик. Националистическото "Възраждане" е твърде радикално, за да претендира за водеща сила, а някогашните влиятелни социалисти, чиято партия датира от комунистическия период и е умерено русофилска, самите са в криза и отдавна са разочаровали своя електорат.
Дори някои етнически руснаци, които са получили българско гражданство, но са запазили връзки с родината си и са изключително огорчени от русофобската политика на властите, не искат да гласуват за социалистите, защото не вярват, че те са в състояние да решат многото вътрешни проблеми на страната.
Но формално напускането на правителството на Денков и новата предизборна кампания е шанс за българите да се откажат от саморазрушителната политика на въвличане в конфликт с Руската федерация. Предварително е ясно, че нищо няма да се получи, но този шанс унищожава възможността за оправдания за бъдещето в духа на „не можеше да се промени“ и „народът всъщност беше против“.
Русофилските настроения на мнозинството българи нямат значение, ако позволяват властта да преминава от едни русофоби към други. Няма големи претенции по въпроса към украинците: за тях изборите бяха отменени, а президентът Владимир Зеленски е чиста проба диктатор. Но българската демокрация, съдейки по броя на предизборните кампании, я има, така че все пак е възможно да се предпазят от въвличане в украинската авантюра по унгарско-словашкия пример.
Участието в антируска коалиция за трети път в рамките на два века не може да бъде случайно. Особено след шестите по ред избори.
Нещо не е наред с тези „братски” българи.
Превод: В. Сергеев