/Поглед.инфо/ Ще строим завод! В онова време това беше дежурен рефрен в така наречената пролетарска поезия посветена на социалистическото строителство. Само че тогава наистина почти всяка година се режеше лентата на поредния завод. Не както сега. Повече от 10 години кьорав инвеститор не се е завъртял по нашите краища. Дори китайците настроиха маса неща около нас, в Македония, в Сърбия, че от скоро по стар навик и в Румъния. А нас неизвестно защо ни подминават. Може би защото вече въпреки плоския данък сме станали всеизвестни с нашия неблагоприятен климат за инвеститори.
Все пак ще строим завод. Радостта е голяма най вече в политическия ни елит. То бяха червени килими, метани, прегръдки, възторжени приказки при срещата и подписването на документите с чуждия инвеститор. Това че той не инвестира цялата сума и ние също си плащаме не малко, че по проект маса земя и още толкова гора ще отидат, това са подробности. Важното е, че най-после строим завод, че и за втори се готвим.
Има обаче въпроси, които все още тихичко приплъзват сред обществото, но много скоро е възможно да набъбнат и неизвестно кога да се пукнат и да се отразят зле на настроенията ни още преди Нова година. Инвеститорът ни е Райнметал, без съмнение, известна, круп-на германска фирма. Удивителното, да не кажа, неприятното в случая е, че вместо да дойде немска фирма и да построи завод за автомобили, както го правят около нас, или да разкрие у нас, например, подобно на техните съвременни иновационни центрове за айти-изследвания и изкуствен интелект, защото и за едното и за другото имаме достатъчно високо грамотни специалисти, решението на Брюксел е точно в дъното на Европейския съюз, в нашата страна да се строи завод за барут и то с мощности, които да стигнат за цялата военна програма на фон дер Лайен. Това ми напомня една отдавнашна среща с някогашния кмет на Москва Лужков, който в разговора ни се похвали, че през първия си мандат е изнесъл всичкото мръсно и екологично нечисто производство от Москва в периферията на областта, където в малки градчета така или иначе хората са съгласни да приемат това, защото им осигурява поминък и препитание. Този спомен навява у мен, а вероятно и много други, неприятни размисли. Най лесно е да попита човек, защо Райнметал не построи този завод в Германия. Хем да им е близко, докато си готвят превъоръжаването за бъдещата война. Всеки, който малко от малко има представа за обстановката там, ще се досети, че в момента, в който само се заекне правителството, че се готви да строи завод за барут в центъра на Германия, това ще предизвика меко казано смут сред обществеността. А заедно с него заради съществуващите страхове от всичко онова, което те правят в момента, и от другото, което се задава откъм изток, това едва ли ще бъде посрещнато по нормален начин. Тогава остава единственото обяснение, че такова мръсно и опасно производство е добре да се изнесе от Германия и да се закара там, където при липсваща икономика хората са готови всичко да произвеждат само и само да си осигурят работни места.
Пресилено е, разбира се, но всичкото това ме подсеща за онези хора от един далечен архипелаг, които навремето бяха доволни, че французите правят ядрени опити там, защото това им гарантира поминъка. До там не сме я докарали, но е непоносимо чувството да имаш начело политици, които, без да те питат, са решили да ни насадят върху буре с барут и при това умират от радост. Почти по същото време, когато все още не беше изветряла радостта по върховете, се появи неочакваната вест, каквито обикновено са новините от Тръмп, че започва изтегляне на американските войски от източния фланг на НАТО и че по всяка вероятност това е възможна предварителна договорка след разговорите с Путин и срещите с китайския лидер. Едва ли ще останем без американски войски на наша територия, но жестът си е жест или по-скоро, намекът си е намек. Това събужда отново оптимизъм сред нас, че може би все пак двете велики сили ще намерят решение за конфликта в Украйна.
Въпросът е дали Тръмп ще може да озапти милитаристичните планове на Брюксел или просто няма да поиска да се занимава с тях и ще ги остави да правят, каквото са намислили. Единични факти от политиката на отделни страни в Европейския съюз подсказват, че у все повече сред тях започва да се натрупва негативно отношение към плановете за опоскване на националните бюджети в името на подкрепата на бъдещата война. И тук не става въпрос непременно за Словакия и Унгария, а и за Чехия, Полша, да не говорим за Белгия, чийто премиер категорично отказа да се занимава с кражба на руски пари. Подобни настроения вече се ширят в Испания, Португалия и Италия. В Германия и Франция все още тези настроения владеят улицата, но бавно ще стигнат и до елита им. Интересното е какво ще правим, ако изведнъж се случи невероятното и очакваното - да спре войната в Украйна и да се преустановят всякакви проекти за превъоръжаване и довъоръжаване в Европа. Сигурно ще се чудим къде да го продаваме въпросния барут, таейки надеждата, че скоро и в Южна Америка, и в арабските страни, в далечна Азия все някакви войни ще пламнат.
Едно време България учудваше света с постиженията си в роботизацията, в производството на компютри и ГАПС-ве, с постигнатото в био-производството, с високо доходни решения в областта на животновъдството и зърнопроизводството. България беше световно призната като една от водещите страни по иновации и нови технологии. Тогава, а сега ние сме на път да станем световно известни с производството си на средства за война. Това ли заслужава нашата страна, това ли е нашият нов, европейски имидж, с който са ни обявили за отличници в Брюксел. Това ли ще оставим като лице на държавата ни за поколенията, че сме най великите търговци и производители на оръжие. Тъжна констатация на фона на нон-стоп повтаряната радостна вест във връзка със новата инвестиция.