Изкопаеми доказателства от Северна Патагония
Археологическият обект Каняда Сека, разположен в провинция Мендоса, Аржентина, отдавна служи за коректив на бързите заключения относно фауната от края на холоцена. Когато екипът от Оксфордския университет, воден от д-р Офели Лебрасьор, започна систематичната диференциация на останките от каниди, намерени в контекста на ловно-събирачески структури отпреди приблизително 1500 години, данните бързо пресекоха романтичните интерпретации. Откритият екземпляр не е съвременната фолклендска лисица (Dusicyon australis), изчезнала през 1876 г. вследствие на планирано унищожаване от британските животновъди, а нейната континентална роднина – Dusicyon avus. Това хищно бозайниче с тегло между 10 и 15 килограма и анатомичен строеж, напомнящ едновременно стройна чакалоподобна конструкция и съвременен уипет, е населявало Пампасите и Патагония далеч преди испанската колонизация.
Историята на археозоологията е пълна с примери, при които единична кост в гроба се обявява за сакрален атрибут или тотем. В Каняда Сека обаче анакронизмът се разпада под тежестта на методологията. Погребението съдържа анатомично свързани костни фрагменти от Dusicyon avus, разположени в непосредствена близост до човешки останки, без следи от топлинна обработка, дефлешинг (отделяне на месото от костта чрез кремъчни секачи) или износване, присъщо за изработката на оръжия. Това не е била храна за отвъдното, нито бързо изхвърлен отпадък зад периметъра на лагера.
Физическата среда на Патагония през този период не е предлагала излишък от ресурси. Всеки уловен килограм протеин е имал строго предназначение. Похарченият калориен ресурс за поддържането на животно, което не произвежда вълна, не мляко и не тегли товари, показва специфична ниша в социалната структура на тогавашните групи.
Изотопният подпис и диетичното припокриване
Архивното гробище на археологията често крие пробойни в теорията, но стабилните изотопни анализи на колагена, извлечен от костите (по-специално съотношенията $\delta^{13}\text{C}$ и $\delta^{15}\text{N}$), дават брутално директни отговори. При дивите популации от Dusicyon avus диетата се състои предимно от малки гризачи, като Ctenomys (туко-туко), и мърша от по-големи тревопасни като гуанако. Данните от пробите в Каняда Сека обаче показват рязък завой. Изследваният индивид е консумирал растителност и протеини, абсолютно идентични с профила на човешките кости от същия стратиграфски слой.
Това означава две неща: животното или е получавало храна директно от ръцете на хората, или е живяло в границите на лагера, почиствайки отпадъците от човешкото меню, което е съдържало висок процент преработени растения и ловувано сухоземно месо. В дива среда подобна изотопна конфигурация за този вид е биохимично невъзможна.
Това изглежда логично като доказателство за опитомяване, но съществува един физически и биологичен проблем. За разлика от Canis lupus (вълкът), чиято социална структура на глутница улеснява интеграцията в човешката хиерархия, видовете от рода Dusicyon са по-скоро единаци или формират моногамни двойки без комплексна йерархична взаимозависимост. Морфологичното опитомяване изисква поколения подбор на генетични белези, подтискащи адреналиновия отговор. Твърденията, че това е бил „най-добрият приятел“ на човека в класическия смисъл, се сблъскват с липсата на морфологични изменения в черепната кутия или съзъбието на Dusicyon avus. Не виждаме скъсяване на муцуната или скупчване на зъбите – класически белези за пълна генетична домашност.
Документите и теренните данни показват по-скоро форма на коменсализъм или временно опитомяване на отделни индивиди, взети от дивата природа в ранна възраст. Животното е било интегрирано в групата, но популацията като цяло е останала дива.
