Неврологичният късосъединителен кабел в черепната кутия
Когато чужд агент — било то силициев прах, химически дразнител или микроскопичен аерозол — влезе в контакт с лигавицата на носната кухина, системният отговор е незабавен. Рецепторите изпращат аферентен импулс по клоновете на петия черепномозъчен нерв — nervus trigeminus. Това е най-обемният нервен проводник в лицевата част, предаващ сетивна информация от по-голямата част от главата. Сигналът се заковава директно в дихателния център на продълговатия мозък (medulla oblongata), където се генерира безкомпромисна двигателна команда.
Тялото реагира с форсирано вдишване, последвано от незабавно затваряне на глотиса и рязко съкращаване на диафрагмата и междуребрената мускулатура. Налягането в гръдния кош скача експоненциално за милисекунди. При последващото отваряне на гласните връзки, въздухът се изхвърля през назофаринкса с измерена скорост, достигаща между 130 и 160 километра в час.
Паралелно с това обаче се задейства феномен, който невролозите наричат ирадиация на нервния импулс. Силният електрически сигнал, преминаващ през ядрата на троичния нерв, прескача към съседните ядра на лицевия нерв (nervus facialis). Резултатът е чисто механичен — безусловен рефлекс, който кара orbicularis oculi (пръстеновидният мускул на окото) да се съкрати плътно. Това не е някаква мистична защита, проектирана от еволюцията с цел да опази ретината от собствените ни микроскопични сополи, макар тази хипотеза да се поддържа от по-романтично настроените биолози. По-вероятно е да се касае за обикновена архитектурна грешка в окабеляването на мозъчния ствол. Взаимодействието е толкова плътно, че при определен процент от населението се набюдава и така нареченият фотонен кихащ рефлекс (ACHOO синдром) — при него дразненето на зрителния нерв от ярка светлина погрешно задейства центъра за кихане. Интелектуална мъгла е да се търси висш разум там, където има просто близко разположени нервни влакна.
Анатомични котви и ортопедични реалности
Страхът, че механичният импулс при кихане може да изтласка очните ябълки извън орбиталните им костни гнезда, е продукт на пълно непознаване на черепната анатомия. Човешкото око не се държи на магия или на атмосферно налягане. То е закотвено от шест здрави екстраокуларни мускула, плътна фасциална обвивка (капсула на Тенон), мастна възглавница и самия зрителен нерв, който представлява сравнително дебел и устойчив на опън сноп от аксони.
За да се получи луксация или изпадане на очната ябълка, е необходима векторна сила, аналогична на директен, високоскоростен туптър в лицевата част или кинетичен удар при тежка автокатастрофа. Архивните медицински съобщения — като често цитирания случай във в. „Ню Йорк Таймс“ от 1882 г. за жена, загубила окото си след кихане — представляват класически медийни сензационализми без пълна анамнеза. В съвременната офталмологична литература подобна сублуксация се регистрира изключително рядко и то само при пациенти с вече съществуващи патологии: тежка форма на базадова болест (при която екзофталмът вече е изтласкал окото напред), анатомично плитки орбити или значителни деструкции на костните стени в следствие на тумори. При здрав субект физическото блокиране на клепачите по време на кихане не води до абсолютно нищо, освен до нелепа гримаса. Подобни експерименти, провеждани под наблюдение (включително и в популярната симулационна наука), потвърждават липсата на каквито и да е структурни измествания.
