/Поглед.инфо/ Национален литературен салон „Старинният файтон” 15 юни 2020 г.
В нощта на 14 срещу 15 май 2019 г. Велин Георгиев внезапно напусна този свят. Поет, прозаик, есеист, литературен критик, публицист. Създател и художествен ръководител на Националния литературен салон „Старинният файтон“.
Човек с голямо сърце и с отворени за красивото и доброто очи. Читател с вкус и проникновение в словото – до там, до където е възможно; до степен, до която е въобразимо. И по-нататък. Превъзходен приятел, който не предаваше. Осиновеният от Бога, според както вярваше за себе си, ако и в мигове на чисто неговото Велин-Георгиевско разголване-споделяне „до край“ да се виждаше и като „копелето на Адам“ („Диво племе“). Светецът и гаменът, според както сам се възприемаше:
Съм светец и гамен.
И не ми говорете за Бога.
Говорете на Бога за мен.
Поезията за него бе живот, а животът – поезия, колкото и трудно да живееше, особено през последните си години. Той дишаше поезия. Хранеше се с поезия. Бълнуваше поезия. Беше поезия. Докрая. Не съм срещала човек, който да пропада в такива бездни, отдето излизане няма, но въпреки невъзможността – да излиза от бездната. А той излизаше. Излизаше дори само защото се хващаше за тънката, златната нишчица на някой стих, мотив, режещ образ. Радваше му се като дете. Усмихваше се – повече в душата си, отколкото наяве. Наяве изглеждаше човек суров, някак отсечен и когато искаше да прояви нежност, го правеше по мъжки истински, по мъжки непохватно, някак несмело, сякаш се срамуваше.
Още от оно време, ще рече – времето преди промяната от 1989-а, все още в началото на своя творчески път, той е наясно, че го чака къртовска работа. Тъй и споделя в лирическото си „Автоинтервю” от 1972 г.: „За себе си съм твърде нестарателен, / А инак се трудя като ротор”. Работеше непрекъснато, като ротор, до последно. Нищо не можеше да го спре. И все сам себе си подканяше:
Работи, мой човек, работи.
Всяка работа работа иска.
Щом не си абортиран,
работи и не пискай.
Запомни: на света си дошъл,
за да кажеш сам всичко чрез работа.
Хайде, пей, мой отшелнико.
Работи, птичко храбра.
„Арбитър на себе си“
Дори напъждаше смъртта, защото, ако и да бе на 86 лета, наистина му се работеше. Беше неизчерпаем. Беше гейзер...
„От вчера насам усещам, че смъртта понадига глава у мен, мотае се из краката ми, нещо ми се е нагледала. Казвам й: „Марш оттука, ма. Не виждаш ли, че още имам работа...“. Само това...
Май си подви опашката.“
„Само това“ (2018)
На 12 май 2019 г., само два дни преди да си отиде, написа „Светлинен сонет“:
Не се захласвай по вчерашен текст,
остави го на читателя, ти нов пиши.
Вече нямаш грижа ни със секса, ни със екса.
Остави тази работа на комшията.
Днес ти беше на гости една от трите
дъщери – макар и след Великден,
все пак бе един хубав миг, де,
то си е нещо като домашен паневритъм.
В мене всъщност живее един дъновист.
Небесата са моето дъно.
Щом на един слънчев лъч съм увиснал,
като светлина ще потъна...
За да завърша все пак сонета,
вземам слънцето за бакшиш монета.
Подарил го е на дъщеря си Бойка Велинова, за която и пред която явно го е написал. Нещо като импровизация. Но каква!... А после си направили селфи. Ей така. И дъщеря му казала, че ще пусне и стихотворението, и снимката във Фейсбук. А той предложил да напише над тях „ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО...“.
Има време за заедно. И време – за поотделно. Допреди година бе време за заедно с Велин Георгиев. Сега е време за поотделно, макар и заедно. Защото, макар да го няма, го носим в сърцата си, в мислите си, в спомените си, в словата си. Защото с нас и до нас са многобройните му книги с вулканична поезия, разтърсваща проза, проникновени литературнокритически фрагменти и статии. Защото с нас и до нас е безсмъртният му дух.
* * *
Неведнъж ми е казвал: „Аз знам кога ще умра. И знам, че ти ще говориш в Ритуалната зала. Дори думите ти знам, които ще кажеш“. Не знам дали наистина е знаел датата на смъртта си. Но всички бяхме свидетели, че известно време преди да ни напусне бе изпаднал в онези свои състояния, от които, според както сам споделя в една анкета, „много трудно се излиза“. Значи наистина е знаел. И му е било мъчително да живее с мисълта за наближаващата смърт. Колко мъчително – можем само да гадаем, припомняйки си паниката, която обхвана съвкупното човечество с гръмването на новината за новия коронавирус, как повечето хора изгубиха почва под краката си, а и до днес не я намират. При това опасността не беше дори пряка, а хипотетична – не утре, не вдругиден или на определена дата, а може би някога, незнайно кога... А той е знаел деня на смъртта си и е знаел, че тя няма да го отмине. И аз действително говорих в Ритуалната зала. И вероятно думите са били онези, които той вече беше чул приживе.
Анкетата, за която споменах, е на Мария Мушкарова с него. Последната му изповед, в която на изпроводяк той разказва приказката на своя живот – историята със стихотворението „Чужда кръв“ и последвалите истории. Именно приказка. Защото човек превръща в приказка, в легенда, в предание всеки кошмар и въобще всичко лошо, което е преживял, но не е смогнал да възприеме докрай като реалност. Това е начинът да продължи нататък, да живее нормално и занапред, за да изпълни своите истински предназначения. А кошмарът е просто „бонус“ по пътя, по който върви, най-голям късмет, защото го кара да бодърства през цялото време, дори когато спи, държи го нащрек винаги, не му позволява да се отклони или откаже насред път. Още повече – ако е поет. И още повече – ако класата му е свръхкласа. Както беше при Велин Георгиев.
Сега като се замисля, той всъщност е все още непознат за българския читател в цялата си значимост. Тепърва ще го откриваме в неподправеното му величие. Той и това е провидял:
Ще ви се наложи май посмъртно
да кажете: Той беше поет, макар и беден,
откъдето и да го погледнеш...
Нали и във вчерашния четвъртък
ви изпълних с лирични макове,
да го кажем дори за последно.
Както и да го увъртате
ще ви се наложи все някога.
То ще бъде в друг четвъртък.
„Ще ви се наложи...“
Творчеството му може да се изследва в пълнота само когато се разглежда в отсвета от историята със стихотворението „Чужда кръв“ и последвалите я събития. А той се някак стесняваше да говори за своите премеждия. И дори „гонените” си стихотворения не издаде в една книга след промените, което беше от логично по-логично – за да не се примеси в обществото на „дисидентите с дивидентите“ (български патент „дисиденстване“ – когато дори самият дисиденстващ не е знаел някога, че дисидентства, а впоследствие, след промените, осребрява прилично някогашното си мнимо мъченичество!). Той публикуваше някогашните си метежни творби поединично, всред нови стихотворения, и само поставяше след тях дата, за да се знае кога са написани. Завиждам на бъдещите изследователи, които ще се занимават с творчеството му, с архива му (който скоро ще обогати фонда на Националния литературен салон). Завиждам, защото ще имат уникалната възможност да открият в истинския, във великанския им ръст поета Велин Георгиев и неподправената му поезия. Вече без намесата на плашливи редактори, треперещи за поста и бюрцето си. Без сенките на местни и столични политически и всякакви други величия, вгорчавали живота на мислещия и можещия, на талантливия, недопускали да се изправи в делничния живот в цял ръст, заглушавали гласа му, отнемали му думата.
Велин Георгиев не беше дисидент на онова време, поне не в оня смисъл, в който редица поети, белетристи и драматурзи се надпреварваха в началото на 90-те години да се изкарат. Той беше мъченик на времето. Цялото му творчество е белязано от мъченичеството. И в някогашното време. И в днешното. Чужд сред свои. Свой сред чужди. Птичка божия. И Единак. Беше петимен за добра дума, за признание, за обожание. Официално, а не полу- и не- легално. Получаваше ги след промяната. Но все ми се струва, че сме пропуснали главното – да му дадем високата, истинската оценка, която той безспорно заслужава. Да му кажем категорично, безапелационно, че е един от най-големите. Какво пък – време е да го кажем! Макар и късно – за него. Но не късно – за нас самите. Явно голямата поезия – по злощастна българска традиция – се освещава и преподписва единствено от голямото мъченичество.
Тъй било е. Тъй ще бъде.
* * *
В последното си стихотворение на планетата Земя, което даде на дъщеря си Бойка Велинова, той написа:
Щом на един слънчев лъч съм увиснал,
като светлина ще потъна...
Бъди със светлината, Велине! Бъди светлина!
17 май – 14 юни 2020
Елена Алекова