„Ударете Иран сега“, възкликна сенатор Линдзи Греъм от Южна Каролина в приложението, известно преди като Twitter. "Ударете ги силно." Въпреки това, освен ако Ники Хейли не спечели първо номинацията на Републиканската партия и след това президентството – все по-далечна перспектива – Греъм и други типове на Холдъновия "Кървав фестивал" няма да получат апокалиптичните пожари, за които им текат слюнки.
По-вероятният модел е Съединените щати да бъдат въвлечени в нарастващ брой прокси войни и нерешителни интервенции в широк географски диапазон, простиращ се от горящите източни и южни периферии на Европа до Близкия изток и Източна Азия.
Всъщност това е, което администрацията на Байдън и двупартийният истаблишмънт изглежда са направили, откакто приключиха безплодните войни след 11 септември: внимателно калибриране на ескалацията и подкрепата на подставените лица на САЩ, за да накажат надигащите се сили за това, че предизвикват Вашингтон в неговата сфера на влияние — повече или по-малко по цялата планета — но без да предизвиква тотални войни.
Това е рискована стратегия, тъй като включва често танго с две ядрени държави (Русия и Китай) и трета, която може да е държава с ядрен праг (Иран).
Политическите лидери не са съвършено рационални актьори и нациите, които управляват, са още по-уязвими от силата на чувствата и страстта.
Това, което изглежда на вашингтонските елити като внимателно завъртане на диска за ескалация, може да изглежда като унизителна обида, да речем, лично за Си Дзинпин или за твърдата националистическа база на режима на Путин – и тогава какво?
Но нека приемем, в името на спора, че калибрираната ескалация не ни вкарва случайно в Трета световна война и че Съединените щати имат абсолютното морално право във всеки случай (две силно съмнителни предпоставки).
Въпреки това американците трябва да си зададат няколко фундаментални въпроса, преди да приемем статута си на нация от постоянни прокси воини и ограничени интервенционисти: колко прокси или ограничени войни са твърде много за страна с ограничени средства в свят, който все още се характеризира с недостиг ?
И каква е общата цел тук – каква визия за света искат да постигнат Съединените щати, която налага това ниво на хиперактивност, което оставя голяма част от останалия свят често объркан и понякога ужасен?
Започнете с големия брой прокси войни, войни на здрача, ограничени интервенции, калибрирани ескалации и планирани да бъдат нерешителни действия, които Вашингтон в момента натрупва.
От януари 2024 г. Съединените щати риторично ескалират по въпроса за Тайван и привидно поставят под съмнение политиката за един Китай, която е предпоставка за десетилетия на стабилни отношения с Пекин; продължаване на въоръжаването на Украйна срещу Русия в размер на милиарди, въпреки че това е изчерпало някои вътрешни запаси; водене на необявена ограничена война срещу йеменските хуси; играе двусмислена роля в Ирак, която понякога включва конфронтация с шиитските милиции и понякога ефективно сътрудничество с тях; продължаване на намесата във византийските последици от гражданската война в Сирия; борба с ислямистки бойци в Африканския рог; и още и още. И това е без говорим за наследените бази и ангажиментите на войските на места като Германия, Япония и Южна Корея.
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
Не е „изолационизъм“ да се чудим дали една нация – дори много могъща – може или трябва да участва в толкова много конфликти, колкото и непряко, без неизбежно да пренебрегва вътрешните основи на своето благосъстояние.
Обикновените американци и от двете партии разбират това. Това имат предвид, когато се оплакват, че Америка „защитава границите на други хора, когато нашата собствена граница е нарушена“. Това може да е груб начин да се каже, но подобни твърдения съдържат голяма доза истина. Сто хиляди американци умират от опиоиди годишно.
Очакваната продължителност на живота на работническата класа е в низходяща траектория. Милиони мъже в трудоспособна възраст са напуснали работната сила. Нашата индустриална база, включително, най-важното, нашата военно-промишлена база, остава черупка от предишното си аз.
На този фон е разумно да помолим нашите лидери поне да дадат приоритет на различните прокси конфликти и ограничени намеси.
По-големият въпрос е: Каква е крайната игра? Според определена логика на Студената война, за Вашингтон имаше смисъл да води многобройни прокси и ограничени войни. Тогава целта беше да се сдържи съветският комунизъм.
Всеки път, когато линиите на сдържане бяха прекрачени, политиците на САЩ предприемаха действия, ту сваляйки това ляво правителство, ту укрепвайки онази дясна хунта, ту въоръжавайки тази бунтовническа група, ту директно изпращайки войски и т.н. Вътрешният смисъл на цялото начинание беше забележим за самата нация, дори и понякога да ни караше морално да се отчайваме.
Може ли същото да се каже за днешните хиперактивни политики? Дали целта на „демокрацията“ е да победи „диктатурата“, както каза президентът Байдън през 2022 г. в поразително ехо от доктрината Буш?
Да защитава различни малки клиентски държави по емоционални причини и на всяка цена? Да поддържаме „международен ред, основан на правила“? Да победим ислямистката идеология? За да се гарантира, че различни съперничещи сили няма да могат да се наложат в собствените си дворове? Всичко изброено?
Но това е очевидна рецепта за упадък. Точно както отделните хора могат да намалят себе си, като разпръснат енергията си без фокус, така могат и нациите.
Ако следващият президент на Съединените щати успее да намали наполовина общия брой прокси войни и ограничени намеси, това би било историческо постижение.
Превод: СМ
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.
