И до днес, въпреки промяната в международната политика за възстановяването на доверието в международните отношения, въпросът за първопричините се избягва като тема в европейската политика, още при обявяването на специалната военна операция на Русия на 24.02.2022 г.
Изясняването на първопричините е от изключителна важност за сваляне на напрежението около Русия и след толкова пролята кръв, Западът се вслуша в нейните послания и условия преди да бъде привлечена за същински преговори за уреждане на конфликта. Те са в основата на предизвикателството, което принуди Русия да се изправи пред фаталния избор да воюва и да защити своята сигурност. Ако Западът продължава да ги омаловажава и не се съобрази с тях, то досегашните военни действия се обезсмислят и войната ще продължава.
Ако не бяха толкова важни и за Запада, той нямаше така целенасочено да ги неглижира още от 2014 г, когато протичаше първият етап на войната без прякото участие на Русия. В това се състои същността на целите на разгърналата се информационна война от западните медии за налагане на тезата за невинност на НАТО и Украйна. И превъзнасянето й в жертва на агресивния Кремълски режим и специалното демонизиране на В. Путин като главен виновник за войната.
С настъпилия реализъм в американската политика със смяната на администрацията в Белия дом и налаганата положителна тоналност в политическите послания на Д. Тръмп по отношение на войната, истината за първопричините все по-ясно излиза на повърхността. Вижда се, че в разгара на кампанията за подготовка на преговорния процес, тя, истината сама започва да се грижи за себе си и търси мястото си в преговорната рамка. Макар и да не се изговаря публично, това със сигурност се отчита от администрацията на Д. Тръмп. Затова е вербално предпазлива в оценките на причините за войната.
Истината за първопричините придобива особена важност поради още една причина, защото най-накрая трябва да стане широко достояние за европейските народи, които лицемерно бяха постоянно заблуждавани относно истинските подбудители и виновници, принудили Русия да влезе във войната. Това е още по-важно в настоящия момент, когато в Европа се говори за милитаризация, за продължаване на войната и за съкращаване на социални програми. Прикриването на истината за войната и преувеличаването на фалшива руска заплаха служат единствено за оправдаване на планираните усилия на евроелита за подготовка за война. Точно в това се изразява промяната в американската политика от предходната администрация на Д. Байдън, която Европа отказва или не може да разбере. Да се сложи край на опасния курс на насаждане на враждебност в международните отношения като се възстанови диалогът между враждуващите страни и приближаването им към преки преговори. С инструментите на дипломацията да решават конфликтите помежду си – дълбоко залегнал смисъл в Устава на ООН.
Силата на новия президент на САЩ се заключава в смяната на подхода, който може да изглежда грубоват, не рутинно дипломатичен, но може да се окаже в конкретния случай единствено рационален. Скандалният разговор в Овалния кабинет беше публична демонстрация на този стил на поведение. Заслужава да се напомни, че един от изкусните психологически инструменти за постигане на целите на всички преговори е умението да се създаде подходяща атмосфера на доверие между преговарящите страни, което гарантира техния успех.
Темпът, който налага Д. Тръмп за възможно най-бързо приближаване на двете страни към преговори за мир, видимо постави Европа в ситуация сякаш не чува или се прави, че не забелязва острата промяна в американската политика. Случайно ли в речника на политическите заявки на Д. Тръмп Русия не се нарича агресор за разлика от царящата в Европа милитаристична реторика, че Украйна е жертвата, а агресорът е Русия?
Въпреки промяната на климата в международните отношения, Европа продължава да стои застинала във времената на подготовката и провокациите към Русия за пряко намесване в конфликта. Затова възниква потребност точно в този момент отново да се изясни ролята на провокаторите, които не са от днес или от вчера, които излъгаха и превърнаха Украйна в жертва, да продължава да се пролива кръвта на украинския народ, за да удържи Западът хегемонията си над света. И отслаби и отстрани Русия от статута й на глобална, велика сила с най-голям ядрен потенциал.
Доверието и подозренията между водещите велики сили в международните отношения са доведени до опасната точка на искрене локалните конфликти да прераснат в повсеместна голяма война.
Съзнавайки опасността за световната сигурност, с присъщия си реализъм и далновидност Д. Тръмп подхожда точно по този начин и към конфликта в Украйна да намери начин за потушаване, защото той е опасен за САЩ в моментното й състояние на слабост. Затова сигналите, които подава, са насочени към налагане на предразполагаща атмосфера за преговори. Първо за възстановяване на доверието между САЩ и Русия и постепенна подготовка за пристъпване към същински конструктивни преговори за прекратяване на войната и постигане на траен мир. Без да дава видим и вербален израз, но той добре разбира, че САЩ не са в позиция да диктуват условията за прекратяване на войната, защото Западът я загуби. И САЩ практически разполагат с малко инструменти за натиск върху Русия освен санкциите и някои неприлагани докрай финансови инструменти. До мита едва ли ще се прибегне, защото САЩ внасят горивото за ядрените си централи и още някои критични за тях материали. От тази гледна точка се очаква в договарянето на взаимните отстъпки и компенсации за уреждане на конфликта в Украйна да бъдат калкулирани и някои икономически споразумения, засягащи двустранните отношения между САЩ и Русия.
Ако се върнем на въпроса кой е агресорът, със сигурност Д. Тръмп добре си дава сметка за още едно обстоятелство, че Русия също може да нарече САЩ агресор, когато в 1999 г. бомбардираха Сърбия с ангажиране на НАТО без санкция на ООН. Така че нека стане ясно, че първа война в Европа вече е имало след голямата война. И по-важното в случая е, че с тази война в Европа за първи път бяха прекроени граници (Косово) в нарушение на Хелзинксите споразумения за ненакърнимост на границите в Европа след обединението. И за по-ясно да се припомни, че тогава Русия остро протестира.
И ето, случи се с войната в Украйна, само че разликата е в малкия детайл, че тогава по правилата на двойния стандарт, който Западът обича да прилага, САЩ не са агресор, а сега Русия е агресор! Именно с цел да стане ясен отговорът на въпроса за агресора, възниква необходимост да се върнем назад във времето и се опресни ролята на многото провокации, принудили Русия да воюва с Украйна.
В далечната 1990 г. тогавашният държавен секретар на САЩ Д. Бейкър заявява на М. Горбачов: „НАТО няма да се разширява нито инч на изток, ако се съгласите да се обедини Германия“, което М. Горбачов приема по „джентълменски“. Така е записано в двустранните протоколи, разсекретени през 2017 г., водени дословно по време на преговорите. На 17 май 1990 г. генералният секретар на НАТО също потвърждава, че НАТО няма да се разширява на Изток.
Решаващ поврат в развитието на последващите събития, които доведоха до войната в Украйна, оказва решението на Б. Клинтън от 09.02.1994 г. за разширяването на НАТО на изток. Първата вълна на разширяването започва през 1999 г. с присъединяването на Полша, Унгария и Чехия. Нещо повече, в началото на встъпване в длъжност като президент на Русия В. Путин се възприема от американците като проевропейски лидер. Даже Б. Клинтън му предлага Русия да се присъедини към НАТО. След взривяването на кулите в Ню Йорк САЩ влизат в Афганистан с подкрепата на Русия като обща цел в борбата с тероризма.
Независимо от тези податки от Русия през 2002 г. САЩ се оттеглят едностранно от договора за контрол на въоръженията. По думите на Д. Буш-младши, САЩ искат да си дадат време за разработване на нови оръжия в борбата с тероризма.
С тежки последици за правната рамка на контрола на въоръженията и дестабилизирането на конструкцията на европейската сигурност бе решението на САЩ да разположат ракети със среден обсег в Европа. Последва едностранно излизане на САЩ от договора за противоракетна отбрана през 2003 г. Така САЩ се оттеглят от всички договори, които гарантират европейската система за сигурност в областта на конвенционалните оръжия.
Украинският преврат или т.н. „евромайдана“ революция, започнала през 2003 г., завърши с отстраняването на Янукович през 2014 г. с активната подготовка и намеса на САЩ по признанието на зам. държавния секретар В. Нюланд, възлизаща финансово на 5 милиарда долара.
През това време Западът продължава ударно да следва политиката за разширяване и България, Румъния и Балтийските републики се присъединяват към НАТО през 2004 г. Така обръчът около Русия се затваря от Балтийско до Черно море. Последва изнасяне на военна инфраструктура и логистика на източния фланг на НАТО с военните бази в Румъния и България по 5000 военни и логистичния център във Варна.
Русия справедливо започва да се тревожи за своята сигурност и В. Путин задава законния въпрос срещу кого е насочено това разширяване и пристъпване към руските граници? Отговорът по правило се повтаря, че НАТО е отбранителен съюз и действията са възпиращи, т.е. настъпваме, за да се отбраняваме. Рутинна реторика за широка обществена консумация. Ясно беше, че с решението на Запада за разширяване на изток от 1994 г. НАТО престана да бъде отбранителен съюз.
Западът обаче отказва да се вслуша в неколкократните сериозни предупреждения на руското ръководство за пресичане на червените линии. Посочените данни показват, че Русия се оказва обградена с военни бази в почти цяла Източна Европа непосредствено до нейните граници. Украйна оставаше единственото незаето място от САЩ и НАТО в съприкосновение с Русия. За пояснение и в допълнение към европейското присъствие на САЩ, в още осемдесет страни в света са разположени американски военни бази с 175-хиляден военен персонал.
След кървавия „майдан“ в центъра на Киев и премахването на проруското правителство на Янукович начело на Украйна се изреждат няколко прозападни президенти до идването на В. Зеленски. Всички до един провеждат открита антируска политика и вътрешна война със собствените си граждани, етнически руснаци, населяващи Източна Украйна. С такава насоченост украинските власти приемат поредица законодателни мерки за ограничаване правата на рускоезичното население да използва руски език. Забраняват се културни прояви, традиции, променят се учебните програми, рушат се паметници, бележещи общата история на двата славянски народа. Посяга се на православието, преследват се свещеници, които се противопоставят на политическото решение за отделяне от Московската патриаршия. Води се открита война за изкореняване на всичко руско от общата украино-руска история.
В отговор на драстичното нарушаване на човешките права на рускоезичното население последва организирана съпротива и учредяване на двете републики – ДНР и ЛНР, които настояват за признаване на автономност, което се отхвърля от украинските власти. Следват военни действия на принуда и населението на двете републики е подложено на артилерийски атаки. Започва се война, в която украинският режим воюва със собствените си граждани. Загиват 14000 невинни граждани, от които 250 деца само в Донбас, под руините на жилищни блокове, болници, пазари, тържища, магазини и пр.
Военизираните ръководства на двете републики, признати от Русия, се обръщат за военна помощ. Русия се включва с технически подкрепления, логистика и така се слага началото на първия етап от войната. В западната преса съобщенията са оскъдни и съпротивата на двете републики е обявена за сепаратистка и терористична. Военните действия се разгръщат, украинските сили отстъпват и са изправени пред опасността да загубят войната.
Преди това чрез референдум Русия си връща Крим, което предизвиква истинска истерия на Запад. Изплашени да не загубят Украйна, западните поддръжници предлагат Минските споразумения, подписани от Русия с гаранциите на Франция и Германия. Въпреки действащото споразумение украинският режим не спира с епизодичните си атаки на териториите на двете републики върху гражданската инфраструктура.
По-късно обаче, след като Русия обяви специалната военна операция в Украйна, бившата германска канцлерка призна, че Минските споразумения са били сключени, за да може Украйна да се подготви за продължаване на войната с Русия. За кой ли път Русия се оказва отново измамена!
Военната реторика на информационната война на Запада срещу Русия се засилва и обстановката се нажежава до военен предел на провокиране на Русия да се включи официално във война с Украйна.
Последно преди войната, през м. декември 2021 г. руската страна изпраща всеобхватно предложение на САЩ за подписване на споразумение за гарантиране на сигурността и изтегляне на НАТО в границите от 1997 г., с което САЩ са се ангажирали по време на преговорите с М. Горбачов и по-късно с публични изяви на техни представители.
Западът високомерно и самоуверено следва своята линия на предизвикателство към Русия, отхвърля предложенията и не се съобразява с руските тревоги за сигурността си, които В. Путин прокламира преди това в речта си на Мюнхенската конференция от 2007 г. Не се приемат насериозно предупрежденията на В. Путин, че Русия ще бъде принудена да предприеме военно-технически средства, за да защити своята сигурност и правата на рускоезичното население в източна Украйна.
Подценили предупрежденията на руското ръководство и военните способности и решимостта на Русия да се защити, западните разузнавателни служби започват да изчисляват по часовникарски деня и часа, когато Русия ще нападне Украйна. Не успяха с точност да предвидят началото на втория етап на военни действия, но на 22.02.2022 г. се оказа, че Европа е изненадана от обявяването на Специалната военна операция. Най-изненадани, обаче, се оказаха европейските народи, от които западните медии бяха успели манипулативно да скрият истината за първия етап от войната и измамата с Минските споразумения като хвърлиха вината за нарушаването им на Русия.
И до днес, въпреки смяната на администрацията в Белия дом и стремежа на Д. Тръмп да се договори с Русия за прекратяване на войната, Европа продължава да я нарича агресор, а Украйна – жертва. Европа постоянно повтаря коя е жертвата, за да спечели общественото мнение на европейските общества и оправдае военната си подкрепа за продължаване на войната. Въпреки че развитието на фронта доказва, че Украйна губи войната и няма как да победи Русия, което беше ясно за всеки непредубеден наблюдател.
Европа, в неспособността си да приеме реалността, с решенията от последните съвещания в Париж и Лондон и извънредния Европейски съвет, посланията й звучат така: ние няма да сме отпред, но сме зад вас! Вие умирайте вместо нас, ние като „искрени“ партньори ще продължаваме да ви подкрепяме, макар че сте на привършване с човешкия материал! Ако се наложи, може да се включим с мироопазващи доброволчески сили, ако се стигне до мир.
Така изглежда днес съвременна Европа, неадекватна, далеч от автентичните си ценности и поуките от историята. Празни приказки за свое успокоение на една бюрократизирана партокрация, окончателно скъсала с реалността. Но с претенции да не бъде изключвана от преговорите за мир, защото Европа се заканва сериозно да се превъоръжава, за да постигне мира със сила!
Цинизмът и лицемерието, което така открито ни демонстрира Европа, за да прикрие острия дефицит на лидерство и неспособност за анализ и ориентация в динамиката на променящата се глобална среда, неизбежно ще доведе до политически и социални сътресения и смяна на настоящата върхушка. В противен случай ЕС ще продължава да се провинциализира, самоизолира и губи тежестта си в глобалния процес на изменения в световното развитие.
* Петър Карлуковски - бивш дипломат и журналист, завършил ВИИ "К.Маркс".
Специализаций в Москва - Академия за Външна Търговия, Дипломатическата Академия, и Женева - Световната Търговска Организация.
Кариерата му преминава в Министерство на Външните Работи и зад граница в Дания и Канада.
Автор е на книгата: "Сборник избрани статий" 1980 - 2023
Автор на редица анализи и публикаций в периодичния печат на външно и вътрешно политическа тематика.
