/Поглед.инфо/ Двата мандата на Махмуд Ахмадинежад като ирански президент, от 2005 до 2013 г., се помнят най-вече с неговата идеологическа ревност, агресивна външна политика и яростни изказвания срещу Съединените щати и Израел. Откакто напусна поста обаче, той преди всичко използва уменията си за популистка агитация срещу иранската система на управление. Последната му кампания достигна кулминацията този месец, когато той се регистрира за опит да се кандидатира отново за президент.

Както се очакваше, Ахмадинежад в крайна сметка бе дисквалифициран от участие. Но това се брои за победа на бившия президент.

Той не искаше да спечели президентството тази година - неговият план беше именно да бъде възпрепятстван да спечели, за да може по-добре да се представи като жертва на принципно несправедлив режим.

След като се регистрира за тазгодишните избори във вътрешното министерство, Ахмадинежад незабавно заплаши, че ще бойкотира изборите, ако Съветът на пазителите - ръководеният от консерваторите орган, който отговаря за проверката на кандидатите - реши да го дисквалифицира. Той също така даде да се разбере, че също няма да подкрепи никой друг кандидат.

Консервативните фигури реагираха бързо, критикувайки Ахмадинежад, че оспорва същата избирателна система, която по-рано е използвал два пъти, за да стане президент.

Но бившият президент нямаше желание да спре да дразни бившите си съюзници. Вместо това в последващо интервю той се нарече „либерален демократ“, термин, често използван от твърдолинейните консервативни иранци, за да дискредитират своите опоненти.

Освен това той каза, че „аз не съм Ахмадинеджад, за когото си мислите“. Последната част е ключът към разбирането на посланието му: че той вече не е човекът, когото познавахме някога.

Всъщност Ахмадинежад започна своята трансформация преди десетилетие, по време на втория си мандат като президент. Отчуждението му от консервативния лагер на иранското правителство, включително върховния лидер, беше предизвикано от твърде експанзивната му интерпретация на недвусмислената подкрепа от страна на аятолах Али Хаменей за него след президентските избори през 2009 г.

Изглежда, че Ахмадинежад е тълкувал това като зелена светлина да прави каквото си иска, когато е на длъжност. Резултатът беше сериозно търкане между неговата администрация и почти всички други центрове на власт в Иран, включително съдебната система, парламента, ислямската революционна гвардия и дори самия Хаменей.

Например той обвини Революционната гвардия в „контрабанда“ и съдебната власт в нарушаване на конституцията. Той също така се противопостави, но в крайна сметка изпълни заповедта на Хаменей да не уволнява министъра на разузнаването Хайдар Мослехи.

Това, което Ахмадинежад вероятно не беше обмислил, беше, че същият консервативен лагер, който потисна Зеленото движение в негова полза, ще направи същото с всички други потенциални създатели на проблеми.

След края на втория си мандат през 2013 г. Ахмадинежад реши да запази властта си, като предаде президентството на член на близкия си кръг. Той хвърли подкрепата си зад кандидатурата на близкия си съветник Есфандиар Рахим Машая, дори придружавайки последния до вътрешното министерство, за да се регистрира като кандидат.

Машай обаче, беше презиран от консерваторите заради противоречивите си позиции относно исляма и духовенството и не успя да премине бариерата на Съвета на пазителите.

Той попада в затвора четири години по-късно за обвинения като „действия срещу националната сигурност“ и „пропаганда срещу системата“.

Хамид Багаей, друг близък помощник на Ахмадинежад, се сблъска с подобна съдба скоро след като му беше забранено да кандидатства на президентските избори през 2017 година.

Това бяха същите избори, на които Съветът на пазителите също дисквалифицира самия Махмуд Ахмадинежад, след като той пренебрегна съвета на аятолах Хаменей да не се кандидатира. По това време вече стана ясно, че нито той, нито някой от неговите близки имат да имат шанс да заемат висши ръководни длъжности в страната.

Когато Ахмадинежад стигна до заключението, че няма да намери път обратно към властта чрез системата, той реши да отвори път около нея.

През последните четири години той прекоси много от най-ясните червени линии на иранската политическа система, от подкрепата на протестите през 2018 и 2019 г. до говоренето за „системна корупция“ в Иран и критикувайки намесата на страната в Сирия срещу волята на сирийския народ (твърдение на автора на статията, а не на Поглед Инфо, чиято редакция си запазва правото на различно мнение).

Той стигна дотам, че заяви, че няма нищо общо с потискането на протестиращите на Зеленото движение, предполагайки, че вместо това става дума за „организирана банда“ в системата за сигурност, която прибягва до насилие над хората.

Едновременно с това той започна енергичен спектакъл в социалните медии, за да се представи като модерен политик, който използва нови технологии, за да достави на света послания за „мир, свобода и справедливост“.

Отхвърлената кандидатура на Ахмадинежад трябва да се разглежда като последната фаза на тази дългосрочна кампания за ребрандиране. Той разбра, че е малко вероятно Съветът на пазителите да го квалифицира да се кандидатира тази година за президент повторно.

Но отказът беше точно това, което той иска, тъй като може да му помогне да проектира образа си на опозиционна фигура, която неуморно се стреми да доведе до промяна и не се страхува от пряка конфронтация с иранския истеблишмънт.

Ахмадинежад несъмнено разбира, че е малко вероятно да стане отново президент, но амбициите му се простират далеч отвъд този пост. Ако не друго, той изглежда чака вакуума на властта, който вероятно ще се появи след смъртта на 82-годишния върховен лидер аятолах Хаменей.

В ситуация, в която няма организирана политическа опозиция в страната и базираните в чужбина опозиционни групи са или силно фрагментирани, или им липсва подкрепа от страна на народа, той иска да поеме ролята на национален лидер срещу установяването.

Според Абдолреза Давари, бивш съветник на Ахмадинежад, който сега е един от неговите твърди критици, бившият президент вярва, че Ислямската република ще рухне със смъртта на аятолах Хаменей.

Въпреки това, противно на твърденията му за либерален демократ, идеалният му заместител за настоящата политическа система би бил друг тип ислямско правителство без велаят-е-факих или върховното ръководство на върха на системата.

За да успее, Ахмадинежад ще трябва да разшири политическата си база. Понастоящем образованата средна класа - традиционната социална база на реформаторския лагер - изглежда е загубила надежда да работи чрез политическата система, след като е станала свидетел на разочароващите рекорди на президента Хасан Роухани и нарастващата власт, притежавана от крайните консерватори връзки и службите за сигурност.

Изглежда, че целта на Ахмадинежад е постепенно да спечели предаността на нисшите класи и в идеалния случай на по-младото поколение, което няма пряк спомен за президентството му, както и Зеленото движение, като предлага постоянни риторични обещания за справедливост, свобода и борба срещу корупцията.

Ако историята е какъвто и да било пример, той може в крайна сметка успешно да се ребрандира като шампион на промяната в Ислямската република.

Покойният аятолах Акбар Хашеми Рафсанджани, бивш президент, срещу когото движението за реформи се формира през 1997 г., успя да се ребрандира като привърженик на реформата до 2005 г. и дори реформаторски лидер, когато умря през 2017 г.

Ахмадинежад е прав: Той не е човекът, когото светът познава от преди години. Някога идеологически фанатик и неопитен президент, Ахмадинежад сега се превърна в политик от макиавелистки тип, който знае как да играе дълга игра. Скоро ще разберем дали той е спечелил достатъчно инерция, за да има шанс в крайна сметка да се озове на върха.

Превод: СМ