Далеч от стремежа към възстановяване на СССР, Владимир Путин изглежда преследва по-конкретна амбиция, вкоренена в историческата и културната визия за православния славянски свят. От войната в Косово през 1999 г. насам Москва очертава доктрина, която дефинира своите приоритетни зони: Беларус, Украйна, България и Сърбия. Според Кремъл тези държави формират ос на естествени геополитически интереси. Досега нито едно значимо събитие не е оспорило тази стратегическа ориентация, въпреки че развитието на конфликта в Украйна може да отвори прозорци на възможности.
Вместо тотално завоевание, Москва предпочита прагматичен подход, стремейки се да осигури територии, върху които може легитимно да претендира за влияние. Идеята за мащабна офанзива отвъд Донбас остава малко вероятна: руското командване е наясно с реалностите на бойното поле. Вече е видно, че Украйна е изтощена и възможността за срив на украинския фронт, макар и рядко обсъждана на Запад, не може да бъде изключена. Въпреки това руските генерали нямат непременно интерес от бързо настъпление – те предпочитат да консолидират завоюваните позиции и да ги впишат в политическа динамика, вместо да излагат войските си на ненужни загуби и риск от контраофанзива. Противно на западните представи, руското общество и политическо ръководство не са безразлични към жертвите на бойното поле. Руснаците не искат и няма да допуснат грешката си в Афганистан, която доведе Горбачов до ускорено изтегляне на съветските войски и загуба на геополитическо влияние.
Ако се върнем на конфликта в Украйна, един от основните уроци е неуспехът на западните санкции. Вместо да задушат руската икономика, те доведоха до преориентиране на нейните съюзи и укрепване на индустриалната ѝ автономия. Издръжливостта на Русия, както във военно, така и в икономическо отношение, беше подценена от Вашингтон и Брюксел. Макар и инфлацията в Русия да се покачва (това е валидно и за Америка и Европа), доходите на руснаците също растат стимулирани от местното ВПК и поставянето на икономиката на военни релси. В същото време Русия се адаптира: лишена от европейските си пазари, тя пренасочи енергийните си потоци към Азия и Африка.
Това стратегическото пренасочване на Москва се простира далеч отвъд Украйна. Евразийската идеология, която се появи за първи път при Брежнев и беше теоретизирана от интелектуалци като Александър Дугин, вече структурира значителна част от руската геополитическа визия. От началото на конфликта руските академични среди прекратиха изследванията си върху Европа, насочвайки вниманието си към Юга и Изтока. Тази промяна отразява желанието на Кремъл да ориентира амбициите си към региони, където влиянието му е по-слабо оспорвано: Централна Азия, Кавказ и Близкия изток.
Бъдещето на противопоставянето “Русия – Запад“ зависи от крехък баланс. Възможността за ескалация, включително използването на западни оръжия срещу руска територия е вече факт и поредните червени линии бяха пресечени от ЕС и САЩ. Руската военна доктрина позволява ответни удари на различни нива и ако западните удари зачестят, реакцията на Москва може да бъде по-радикална от очакваното. Успешното изпитание на бойното поле на ракетата “Орешник“ говори именно за това. В този контекст ЕС трябва да избягва директна намеса в Украйна, която не е част нито от НАТО, нито от Съюза. САЩ изглеждат склонни да разгледат решение, вдъхновено от корейския модел, с замразяване на настоящите фронтови линии и въоръжено статукво, но Москва най-вероятно ще отхвърли такъв вариант, предпочитайки да наложи нови граници в Украйна. За украинското ръководство, както и за западните му куратори става ясно, че ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и Крим, са безвъзвратно загубени, а руснаците започват да настъпват и в Днепропетровска и Харковска област. Къде ще свърши това настъпление и дали то няма да се разпростре към Николаев и Одеса, ще зависи от това, колко бързо украинците склонят да седнат на масата за преговори (без Зеленски).
Украинският конфликт далеч надхвърля рамките на регионален сблъсък. Той преначертава световния силов баланс, ускорявайки пренареждането на съюзите и стратегическите приоритети. Америка, докато се стреми да ограничи Русия, може да бъде принудена да намали амбициите си, за да избегне затъване в безизходна война. Русия, от своя страна, трябва да се справи със скъпи териториални придобивки и частична западна изолация. Изграждането на траен мир, основан на договорени граници, а не на временно примирие, ще бъде дълъг процес. В този несигурен баланс Европа трябва да избегне грешката, наречена „третото самоубийство“ от Жорж-Анри Суту – континент, въвлечен в конфликт, който ще го отслаби, докато други сили, особено Китай, ще извлекат ползи. Съвременната история доказа, че подценяването на Русия е грешка. В момент, когато светът се насочва към нови баланси, този урок трябва да бъде добре осмислен.
