/Поглед.инфо/ Анализаторите все още се опитват да се справят с радиацията от американските президентски избори. Тръмпизмът се оказа много по-издържлив и примамлив феномен, отколкото повечето медийни коментатори очакваха.

Напук на всички прогнози, президентът Тръмп подобри дяла си от общи вот спрямо победата си през 2016 година и изненада дори собствения си екип, като увеличи процента си срещ гласоподавателите от малцинствата, както и сред жените.

Но най-важното, Доналд Тръмп почти успя да удържи на своето срещу демократическия си конкурент Джо Байдън във време, когато американската икономика, която беше основна карта на президента, беше в тежка ситуация след осем месечна пандемия.

Ако не беше Ковид-19, Доналд Тръмп, а не Джо Байдън най-вероятно щеше да се готви за следващите си четири години като президент в Белия дом.

Разбира се, голяма част от примамливостта на Доналд Тръмп беше, че просто не е Джо Байдън.

Демократическата партия избра да издигне възможно най-лошия кандидат, който можете да си представите. Старовремски политик, който е емпатично свързан с корпоративната дарителска класа и не е подходящ за новия, по-популистки политически климат, който виждаме в страната.

Кампанията на Джо Байдън, в редките моменти, когато се показваше, предполагаше сериозен когнитивен упадък. Често Джо Байдън изглеждаше по-подходящ за луксозен старчески дом, отколкото да води най-силната нация на света.

Но отново, ако президентът Тръмп може да води единствената суперсила на света за четири години, колко пък трудна ще да бъде тази работа?

Той показа, че налудничавите конспиративни теоретици могат все пак и да са прави. Може би президентът е просто фигурант, докато перманентната бюрокрация управлява цялото шоу, скрита зад завесите на сцената.

Не бяха ли Роналд Рейгън и Джордж Буш достатъчни за да ни убедят, че всеки тип, който може да изкара няколко клишета от телесуфтера, ще бъде достатъчен?

Няма връщане към "нормалното"

Избегнатият почти на косъм втори мандат на Доналд Тръмп поне накара либералните коментатори да си извадят една сериозна поука, която се повтаря до безкрай.

Джо Байдън трябва да избягва връщането към старото "нормално" - същото, което съществуваше преди Доналд Тръмп. Защо?

Защото тази версия на "нормалното" беше точно това, което доведе Доналд Тръмп на власт на първо място.

Тези коментатори се страхуват, че ако Джо Байдън не изиграе картите си мъдро, през 2024 година ще свършим отново с Доналд Тръмп 2.0. или дори с повторно кандидатиране на самия Тръмп, подсилен след четири години на Туитър агитация от периферията.

И са прави да се притесняват.

Но анализът им не обяснява добре политическата драма, която се разкрива, или пък в каква посока ни води тя. Има двоен проблем с агрумента "никакво връщане към нормалното".

Първият е, че либералните медии и политическата класа, които правят този аргумент, го правят изцяло с лоши основания.

В продължение на четири години те превърнаха американската политика и отразяването й в просташко шоу, като филм на ужасите, чиято цел са рейтингите.

Един зъл и нарцистичен бизнесмен, който е във връзка със злия руски гений, узурпирайки титлата на най-могъщата личност на планетата, която трябвало видите ли, да бъде дадена на Хилари Клинтън.

Както Кристъл Бол правилно се подиграва, дори и сега медиите пускат сълзи, че "Оранжевият Мусолини" може да изобрети някакъв странен преврат за да блокира предаването на властта на демократа Джо Байдън.

Тези историйки ни се спускат от голяма част от корпоративните медии, отново и отново. И точно за да не се чудим твърде много, защо Доналд Тръмп победи Хилари Клинтън през 2016 година.

Реалността обаче, е твърде притеснителна за повечето либерали, за да я признаят. А тя е, че Доналд Тръмп се оказа популярен, защото много от проблемите, които той идентифицира бяха верни, дори и да ги е повдигал с лоши намерения, или пък да не е имал за цел да прави нищо сериозно за оправянето им.

Доналд Тръмп беше прав, че е време Съединените щати да спрат да се месят в делата на останалата част от света, претендирайки, че го правят с хуманитарна цел и желание за разпространяване на демокрацията от дулото на оръжието.

Фактически, обаче, спънат от перманентната бюрокрация, той делегира властта си на обичайните военни ястреби като съветника по национална сигурност Джон Болтън.

Президентът Тръмп също така се оказа повече от съгласен да задоволява лобитата на християните евангелисти и, разбира се, израелското лоби.

Поради това, той не направи нищо, за да спре тези унищожителни външни намеси. Но поне беше прав на реторично ниво.

"Когато говоря на чуждестранните лидери им казвам: Америка ще се върне. Връщаме се отново в играта", каза на 10-ти ноември в Туитър, Джо Байдън.

Вестник Гардиън пък, обяви "ново начало", предоставяйки "безплатни 16 страници сувенирна добавка от Джо Байдън".

"Преди да се зарадваме, нека видим как Гардиън направиха точно същото ребрандиране на Съединените щати през 2008 година. А после Обама започна да бомбардира седем мюсюлмански страни", написаха от Медия Ленс на 11, ноември.

По същия начин, Доналд Тръмп изглеждаше съвсем правилно, когато критикуваше медийния естаблишмънт, че разпространява "фалшиви новини".

Особено на фона на отразяването на президенството му, което беше доминирано от необосновани и бездоказателствени наративи, според които той е бил свързан с Русия за да открадне президентските избори през 2016 година.

Тези, които сега твърдят колко опасни били твърденията на Доналд Тръмп, че имало изборна измама, трябва да си спомнят, че те бяха същите, които вече минаха по този конкретен път с техните си собствени баражи от камъни по президента през 2016 година.

Да, Доналд Тръмп е също толкова отговорен с неговите баражи от фалшиви новини в Туитър.

И да, той култивира, вместо да отхвърли подкрепата от една от най-големите корпоративни медии - дясната Фокс Нюз.

Но това, което има значение е, че големи части от американското общество, които не могат да решат на кого да вярват, или пък може би не им пука, предпочетоха да застанат на страната на самоизградилия се Тръмп.

Защо? Защото според тях той е аутсайдер във Вашингтон, предполагаемо външно лице срещу класата от самодоволни, прекалено добре платени медийни професионалисти, които открито се проституират на милиардерите, които пък притежават всички корпоративни медии.

Веднага щом избирателите решиха, че системата е нагласена и корумпирана, а тя наистина е направена за да крепи властта на елитите, всеки, който не я харесваше, независимо честно или пък лицемерно, щеше да се докаже като популярен сред народа.

Задължени на донорите

Привлекателността на Доналд Тръмп освен това беше подкрепена и от факта, че той се представи като самоизградил се и самоиздигнал се човек.

Кампанията му в този смисъл, игра по струните на дългогодишните митове за Американската мечта. Обществото в Съединените щати беше насърчено да гледа на Доналд Тръмп като на богат мъж, който е готов да проиграе част от собственото си богатство, за да се кандидатира за президенството, за да може, разбира се, да донесе своя бизнес стил и в Съединените щати ООД.

Това контрастира ярко с демократическите партийни лидери като Хилари и Клинтън и Джо Байдън. Те, с всяка своя поява показваха, че напълно са продали принципите, а и душите си, на корпоративните "донори", които дават най-много.

Как може Джо Байдън да не се опитва да върне годините на президента Обама, от които беше толкова голяма част, бидейки вицепрезидент в два мандата?

Два мандата, които директно доведоха до Доналд Тръмп.

Ето защо, корпоративните дарители подкрепиха кампанията на Джо Байдън. Те искат този вид неолиберално "нормално", което ги оставя свободни да продължат да правят повече пари, гарантирайки, че неравенството в богатството ще расте.

Това е причината те и медиите им, да работят толкова здраво за да постелят пътя на Джо Байдън към президенството.

Като в това начинание, дори се постараха да прикрият политическите истории, които са срамни за кампанията на Джо Байдън.

Поддържането на "нормалното" е самата причина, модерната Демократическа партия да съществува.

Дори и ако Джо Байдън искаше радикално да промени съществуващата, обвързана с корпорациите американска политическа система, той нямаше да може да го направи.

Той оперира в рамките на институционалните и структурни възпиращи фактори, сред които са дарителите, Конгресът, медиите, Върховният съд и много други.

Всички те са там, за да гарантират, че пространството му за маневриране е много ограничено.

Ако неговият основен съперник за номинацията за президент на Демократическата партия, Бърни Сандърс, беше получил правото да се кандидатира вместо това и беше спечелил президенството, ситуацията щеше да е същата.

Важната разлика е, че съществуването на президент Бърни Сандърс щеше да докара риска да се разкрие факта, че "най-могъщият лидер на света", въобще не е толкова силен.

Бърни Сандърс щеше да загуби битките си, опитвайки се да се противопостави на тези структурни възпиращи фактори, но в процеса щеше да ги изложи, за да бъдат просто по-видими.

Те щяха да са твърде очевидни, ако някой като Бърни Сандърс си удряше главата срещу тях.

Това е точно причината, поради която корпоративната класа и технократичното ръководство на Демократическата партия работиха толкова здраво, за да гарантират, че Бърни Сандърс няма да стигне до никъде в президентската надпревара.

Позиране като съпротива

Джо Байдън ще направи и даде най-доброто от себе си, за да постигне това, което дарителите му искат - връщане към неолибералното "нормално" от ерата на президента Обама.

Той ще предложи поредица от инициативи, които ще гарантират, че прогресивните либерали ще изоставят позата си за съпротива с ясно и чисто съзнание.

ще има някакви "уоук" (толерантни, мултикултурни, ЛГБТ хора, политики и "култура", бел.р.) идентичностни политики, които ще отклонят фокуса от класовата политика и битката за реална икономическа справедливост в страната.

Освен това ще има и слаби, про-корпоративни проекти като Зелената Нова сделка, ако Джо Байдън, разбира се, успее да ги прокара през контролирания от републиканците Сенат.

А ако не успее да направи това..... е, това е красотата на системата, която е перфектно създадена за да следва пътя на най-малката финансова съпротива.

Система, която е създадена за да поддържа корпоративното статукво - "нормалното".

Но има и втори по-голям проблем. Една муха в стаята. Независимо какво направят Джо Байдън и Демократическата партия, за да възродят неолибералния консенсус, старото "нормално", просто няма да се завърне повече.

Надутата технократска класа, която доминира западната политика от десетилетия от името на корпоративните елити, е под много сериозна заплаха.

Джо Байдън изглежда повече като едно нейно хълцане, като последна кашлица, провокирана от неочакваната пандемия.

Неолибералното "нормално" няма да се върне обратно, защото икономическите обстоятелства, които го генерираха - следвоенният бум на ужким неспирен растеж, изчезнаха.

Плутокрацията се окопава

Преди около четвърт век, хората, играещи ролята на пророчицата Канадра по онова време - този тип, които бяха обвинявани, че са конспиративни теоретици, разпространяващи неистини, предупреждаваха, че наближава "пика на петрола".

Това представляваше идеята, че горивото, на което разчита световната икономика или вече е минало през пика си, или много скоро ще направи това.

Докато петролът продължава да свършва или пък да става все по-скъп за извличане, икономическият растеж ще се забави, заплатите ще паднат, а неравенството между бедните и богатите, ще се увеличи многократно.

Това най-вероятно ще има драматични политически последствия, смятаха тези хора.
Сред тези последствия биха били войни за ресурси в чужбина (неизбежно камуфлажирани като "хуманитарни интервенции"); по-поляризирана вътрешна политика; по-широко обществено недоволство' връщането на харизматични, дори фашистки лидери; връщане към насилието за решаване на политическите въпроси.

Аргументът за пика на петрола продължава.

Съдейки по съвременните стандарти, производственият пик е бил през 1970-те години. Други казват, че с помощта на фракинга и други вредни технологии, невъзвратната точка е на път да настъпи сега, в наше време.

Но светът, който предвижда теорията за пика на петрола се разкрива пред нас поне от 1980-те години.

Кризата на неолибералната икономика стана фокус на вниманието заради глобалния икономически срив през 2008 година, чиито шокови вълни все още ни гонят.

На всичкото отгоре, имаме и назряващи екологични и климатични катастрофи, които са тясно свързани с базираната на въглеводороди икономика.

Същата тази икономика, от която глобалните корпорации станаха много дебели.

Този Гордиев възел от общопланетарно самоувреждане незабавно изисква решаване.

Джо Байдън нито има темперамента, нито пространството за политически маневри, за да се изправи пред тези колосални предизвикателства.

Неравенството ще продължи да се надига по време на неговия президентски мандат.

Технократите още веднъж ще се докажат като импотентни и съучастни, докато плутокрацията се окопава.

Разбира се, екологичната криза няма да бъде решена отвъд очевидно празни обещания и позиране.

Ще има много приказки в медиите за нуждата да се даде на Джо Байдън повече време, за да покаже какво може. Освен това ще има изисквания критиците да си мълчат, от страх да не върнат обратно тръмпизма.

Това ще бъде изработена така, щото да ни изгуби още ценни месеци и години за справяне с проблемите, които заплашват бъдещето ни като вид.

Епохата на популизма

Възможността на тази технократична класа да менажира растежа - сиреч акумулирането на богатства за богатите, омекотявайки ефекта от това чрез "трикъл-даун" ефекта (неолибералната идея, че ако богатите забогатяват повече, ще "капе" и за бедните, бел.р.), за да се гарантира, че масите няма да се надигнат, е на път да свърши.

Растежът приключи и торбата с чудеса на технократите е празна.

Сега сме в епохата на политически популизъм - естествен отговор на вопиющото неравенство.

От една страна е популизмът на тръмпистите. Това са до известна степен ограничени националисти, които искат да обвиняват всеки, но не и истинските злодеи - корпоративните елити, за упадъка и лошия късмет на Запада.

Както винаги, те ще скочат срещу най-лесните мишени - чужденците и "имигрантите".

В Съединените щати Републиканската партия е все едно превзета от Чаената партия. Американското дясно няма да отхвърли Доналд Тръмп заради загубата му.

Напротив, те се опитват да го превърнат в тотем, защото разбират, че неговият стил на политика е бъдещето.

Сега има тръмписти навсякъде - Борис Джонсън в Обединеното кралство (а очаквайки го на опашката е Найджъл Фараж); Хаир Болсонаро в Бразилия; династията льо Пен във Франция, и разбира се, Виктор Орбан в Унгария.

Те посяват семената на завръщането на ксенофобския и корпоративен фашизъм.

Корпоративните медии биха искали да вярваме, че това е единственият вид популизъм, който съществува.

Но има и един конкурентен популизъм. Този на лявото, който залага на сътрудничеството и солидарността вътре в нациите, както и между самите тях.

Джеръми Корбин в Обединеното кралство и Бърни Сандърс в Съединените щати са първите сигнали на глобалното събуждане на класовите политики.

Става въпрос за политиките, които са базирани на солидарността с бедните и опресираните. На подновения натиск за социален договор в противовес на икономиката от типа "оцеляване на най-силните".

Популизъм, който иска връщане на общото, на комуналните ресурси, които принадлежат на всички нас, а не само на силните на деня, които са ги завзели за собствената си изгона.

И най-важното, връщане на едно разбиране, на загубеното ни зрение в нашето индустриализирано, обсебено от консуматорството общество, че трябва да открием устойчив баланс с останалата част от живия свят около нас.

Все по-отчаяната задача на мениджърите на възприятията на капитализма е да гарантират впрочем, че не свързваме настоящата икономическа система с природната криза, за да се разбие причинно-следствената връзка между двете.

Така или иначе, този ляв популизъм има силна традиция, която се простира около 150 години назад.

Той се развива и процъфтява в междувоенните години в Европа. Левият популизъм е дефинирал политическите бойни линии в Иран веднага след Втората световна война.

Той, разбира се, е продължаваща характеристика на латиноамериканската политика.

Изкривена логика

Както винаги, популизмът на националистите и расистите е водещ. И това не е случайност.

Днешният глобализиран богаташки елит предпочита неолибералните и технократски политики, за да държи границите отворени за търговията и печалбата.

Те третират трудещите се бедни като човешки ресурс, който може да се мести по земната шахматна дъска наляво и надясно, като начин да държат заплатите ниски.

Това гарантира, че елитите могат да трупат получените си със злонамерени дейности богатства, на островни убежища, далеч от данъчните.

Но технократската политика е на смъртно легло, както е очевидно в момента.

Корпоративният елит винаги в този случай, ще предпочете популизма на Доналд Тръмп или Найджъл Фараж пред популизма на лявото.

Те винаги ще правят това, дори и десният популизъм да рискува да влоши финансовите им империи, защото левият популизъм ще направи нещо много по-лошо.

Той противоречи пряко на сбърканата логика, върху която корпоративните елити и натрупаните им съкровища зависят, заплашвайки да я изличи напълно.

Ако корпаритивният елит не може повече да намери начин да поддържа неолиберални технократи като Джо Байдън пред обществото, те ще изберат популизма от вида на Доналд Тръмп.

Ще го направят винаги и по всяко време, за да избегнат популизъм от вида на Бърни Сандърс.

И тъй като те притежават медиите, те могат да си изработят историите, които слушаме. Наративите относно това кои сме ние, какво е възможно и в коя посока сме тръгнали.

Ако го допуснем, нашето въображение ще бъде изкривено и деформирано по образа на нелепия и ненормален тотем, който те ни изберат.

Можем да си върнем политиката. Политиките, които се интересуват относно бъдещето, нашия вид, нашата планета.

Но първо, трябва да си върнем контрола над собствените съзнания.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели