„Тоталната“ конвенционална война е ужасяваща. Ядрените оръжия значително увеличават заплахата. Съединените щати и Русия биха могли да унищожат при размяна помежду си и останалата част от планетата.
Осъзнаването доколко Вашингтон и Москва са се доближили до ядрената война по време на кубинската ядрена криза води до усилия за премахване на ядрените оръжия. Човечеството обаче е отворило кутията на Пандора и смъртоносните знания са на свобода.
За щастие, никоя от другите ядрени сили - включително Русия, Китай и дори Северна Корея - няма никаква причина да се насочи към самата Америка.
Техните понякога сериозни спорове със Съединените щати все още не са достатъчно важни, за да предизвикат ядрен конфликт. Съществува обаче много по-голяма опасност поради ангажимента на Вашингтон към често несъществени, винаги евтини и понякога безразсъдни съюзници.
Основната защита срещу ядрените оръжия, предвид трудността да се предотврати използването им, е възпирането. Нападни ме и аз ще те унищожа в замяна. Това взаимно гарантирано унищожение е незадоволително, тъй като неуспехът на доктрината на възпирането оставя двете страни опустошени и мъртви.
Ужасът от тази възможност накара Роналд Рейгън да напредне в стратегическата инициатива за отбрана. Уви, вероятността да се осуети определена атака дори от ядрена сила със среден размер е малка, поне в близко бъдеще.
Най-добрият отговор е да се намалят шансовете за влизане в ядрена война. Повечето американци разбират това инстинктивно, но не и външнополитическата общност на Вашингтон. Нейните членове до голяма степен споделят консенсус, че Съединените американски щати трябва да управляват света, независимо от разходите.
Някои изглеждат почти замаяни, само като си мислят, че Вашингтон прегазва противниците си. Оттук и силната подкрепа за безкрайни войни, поне докато те не се превърнат в неотменими бедствия, като Ирак.
Що се отнася до ядрените оръжия, изглежда, че повечето членове на вашингтонското петно (така наричат външнополитическия елит на Америка) вярват, че ядрената война просто не може да се случи, така че Съединените щати трябва да се чувстват свободни да заплашват, че ще отприщят смърт и унищожение на други държави, за да подобрят външната си политика.
Например президентът Дуайт Айзенхауер публично обсъжда използването на ядрено оръжие за насърчаване на преговорите за прекратяване на Корейската война.
През 1973 г. Ричард Никсън от своя страна издава ядрен сигнал за подкрепа на Израел във войната Йом Кипур. Следователно отказът на Вашингтон да не одобри доктрината, според която дадена страна решава да не използва първа ядрени оръжия.
Още по-важно е утвърдителната заплаха за използване на ядрено оръжие за защита на съюзническите държави, така нареченото разширено възпиране или ядрен чадър. Тази политика се развива за първи път в Европа по време на Студената война. Вашингтон беше в конвенционално неизгодно положение, тъй като Съветският съюз се сблъска с по-малко политически ограничения при разполагането на голяма армия.
Оттук идва и политиката на „масиран ответен удар“, тоест готовността да се отговори с непропорционална сила на всяка атака. Това включва използването на ядрено оръжие за спиране на конвенционално нападение.
Оттогава Вашингтон предоставя ядрени чадъри за покриване на повече държави. Със сигурност Япония и Южна Корея са защитени. Вероятно е включена и Австралия, друга договорна съюзница, въпреки че Канбера получава по-малко внимание.
И има няколко държави в графа "може би" - Филипините (слаб съюзник по договорите), Израел (неофициален съюзник с огромно политическо влияние във Вашингтон) и Тайван (не е официално признат от Америка, но е дългогодишен пост за сигурността на САЩ).
Всъщност Вашингтон следва изчислена политика на „стратегическа неяснота“ спрямо Тайван, което означава да откаже да каже дали Съединените щати биха защитили острова дори с конвенционални оръжия.
Очакванията са, че само заплахата Вашингтон да извади ядрени оръжия ще спре всеки, който и да е, преди да е направил нещо срещу съответната държава.
Твърдението обаче, че това е разширило възпирането за друга държава, означава малко. Говоренето е евтино, както често се казва. От съществено значение е потенциалните агресори да вярват, че Америка е готова да действа, което означава да рискува ядрена война, която може да обхване родната територия на Съединените щати.
По време на Студената война ядреният чадър над Европа изглеждаше достоверен. Вашингтон беше воювал два пъти, за да гарантира европейската независимост. Континентът, опустошен от дългогодишни боеве, по това време нямаше как да се защити ефективно.
Съветският съюз изглеждаше способен да доминира в Евразия, което беше ключов американски страх. Москва можеше да намери за правдоподобна заплахата на Вашингтон да използва ядрено оръжие.
Почти същата ситуация се случи в Азия. Япония беше обезоръжена и първоначално никой не искаше да види съживена японската армия. Съединените щати положиха големи усилия в Корейската война, за да запазят Южна Корея, която съседстваше както на Съветския съюз, така и на Китайската народна република.
Сеул излезе от конфликта още по-обеднял и нещастен и по този начин се нуждаеше от американска подкрепа. Москва и Пекин биха спечелили малко от тестването на сериозността на Вашингтон при заплахата от ядрена война.
Ситуацията обаче се промени драстично. Първо, опасността е различна. Руската армия се възроди след разпадането на Съветския съюз, но не е реинкарнация на Червената армия. Москва едва ли ще използва сила в Азия, където нейната геополитическа роля е минимална. И Русия не е в състояние да доминира над Европа, да не говорим за Евразия.
Междувременно Китайската народна република не е показала военни намерения срещу Южна Корея или Австралия. Досега, така или иначе, Пекин се е фокусирал върху територия, разглеждана като исторически китайска.
Това все още може да създаде проблем за Япония и Филипините, които имат спорове за островите и водите с Китайската народна република, но последната не проявява интерес към завладяването на родните територии на тези държави.
Освен това, докато контролът над Евразия има голямо значение за Вашингтон, статутът на отделните нации - като Филипините - има много по-малко значение. Честно казано, нищо, което се случва с последните, не би повлияло силно на сигурността на Съединените щати.
Второ, съюзниците на Вашингтон могат да се защитят. В този смисъл американската политика успя, осигурявайки щит, зад който те могат да се възстановят икономически. Европейците значително надхвърлят Русия, единствената им правдоподобна и сериозна заплаха.
Япония е третата икономическа сила в света и би могла да похарчи много повече за армията си, достатъчно, за да възпира атаки дори от Китай.
Република Корея се радва на 50 пъти по-голяма икономическа сила и два пъти повече от населението на Северна Корея. Едно е да се твърди, че Съединените щати трябва да рискуват градовете си, за да предотвратят враждебно господство на цели континенти.
Съвсем друго е да се застъпва такъв подход, така че богатите съюзнически държави да не трябва да плащат повече за собствената си защита.
Трето, възходът на Северна Корея като ядрена сила значително усложнява ситуацията в Азия. Нито Русия, нито Китай имат никакъв интерес да воюват на Корейския полуостров.
Следователно Пхенян ще бъде значително надминат и засенчен от Съединените щати, които имат огромна конвенционална сила, както и ядрени оръжия, в случай на друг корейски конфликт. За Корейската народнодемократична република ядрените оръжия се превърнаха в страхотния изравнител.
Ако войната избухне и съществуването на КНДР бъде заплашено, както по време на Корейската война, преди Китай да се намеси, Северът може да заплаши с използването на ядрени оръжия. Способността на Америка да отмъщава не би възпрепятствала режим, който иначе е изправен пред елиминиране.
Четвърто, балансът на разходите и ползите се промени във всички тези случаи. По време на Студената война ядреният чадър над съюзниците изглеждаше така всякаш леко повишава съществуващия риск от ядрена война.
Този минимален разход изглеждаше оправдан от залозите - контрола над Евразия. Днес пряката заплаха от ядрен конфликт нито с Москва, нито с Пекин е незначителна.
Основната причина, поради която подобна конфронтация все още изглежда възможна, е поради продължаващата защита на Америка на своите съюзници.
Представете си влизането на Грузия и Украйна в НАТО заедно с техните активни конфликти с Русия. Тогава американците може наистина да си разменят ядрени удари по градове с Русия поради битка между Киев или Тбилиси с Москва, която изобщо нямаше значение за Съединените щати.
Положението в Азия е малко по-различно, но също толкова опасно. Администрацията на Байдън повтори миналите уверения на Съединените щати, че ще защитава всеки японски остров, дори ако Китай се противопоставя, и всеки филипински кораб, дори и във водите, претендирани от КНР.
Това може да въвлече Америка във война заради безполезната скала или кораб на съюзника, конфликт, който в крайна сметка може да стане ядрен. Това би било лудост.
Тайван е в собствена категория, действайки като спусък за война. Съединените щати трябва да решат, както китайски генерал каза преди години, дали Америка ще изтъргува Лос Анджелис за Тайпей.
И накрая, придобиването на ядрени оръжия и средства за доставка от страна на КНДР, които биха могли да засегнат тихоокеанските територии и очевидно да достигнат континенталната част на Америка, неизбежно ще поставят под въпрос съюз, в който дори американски конвенционален военен отговор може да предизвика севернокорейски ответни мерки.
Какво във всяка от тези ситуации би струвало Америка да загуби един или повече големи градове?
Ядрените оръжия са тук и ще си останат тук. Такава е реалността на света. Вашингтон все още може да намали опасността. Най-важната стъпка ще бъде затварянето на разнообразните ядрени чадъри, които Съединените щати са разпространили по целия свят.
Дори ако по време на Студената война беше необходимо продължително възпиране, това вече не подобрява американската сигурност. Всъщност това е утвърдително опасно. Ограничаването на ядреното оръжие до отбраната на Америка може да се превърне във важно наследство за администрацията на Джо Байдън.
Превод: СМ
