Михаил Хазин не говори като човек, който очаква компромис между Русия и Запада. При него няма дипломация, няма „ново разведряване“, няма и особено желание да се пази езикът на международните институции. Затова думите му се слушат внимателно не само в Русия. Особено в Източна Европа. Защото зад шумните му прогнози често стои нещо друго — страхът на част от руските елити, че Москва може отново да бъде вкарана в чужд разходен проект. Точно това според него се е случило след 1945 г. Съветският съюз влиза в Източна Европа като победител и излиза четиридесет години по-късно финансово изтощен, с огромен военен апарат и икономика, която вече не може да носи собствената си периферия.
Сега Хазин твърди, че в Кремъл не искат повторение.
Тук започва неприятната част за източноевропейските държави. Защото тезата му не е просто за геополитика. Тя е за пари. За бюджетни потоци. За индустриална деградация. За това кой реално издържа икономиките в региона. След 1991 г. огромна част от бившия социалистически блок оцеля чрез две неща — евтини западни кредити и достъп до европейския пазар. Полша, Чехия и Унгария успяха да изградят индустриални ниши около германската икономика. Балтийските държави — по-трудно. Латвия загуби почти цялата си транзитна инфраструктура, след като Русия пренасочи товарите към Уст-Луга. Литва удари сама част от железопътния си транзитен модел след конфликта около Калининград. Естония се превърна в IT-витрина, но с ограничена демография и зависимост от външен капитал.
Числата не изглеждат особено героични.
Латвия загуби над 25% от населението си след 1991 г. България — също. Литва падна под три милиона души. В Румъния милиони работят извън страната. Това не е просто демографски проблем. Това е бюджетен проблем. Пенсионен проблем. Военен проблем. В момент, когато НАТО и ЕС изискват увеличение на военните разходи, голяма част от региона вече влиза в дългова спирала. Германия е в рецесионен натиск. Френският бюджет е претоварен. Европейската комисия започва все по-агресивно да говори за орязване на разходи. А именно германските пари бяха двигателят на източноевропейската стабилност.
Тук Хазин влиза с най-радикалната си теза — че Западът постепенно ще изостави източноевропейските си съюзници, ако се стигне до ново глобално разпределение на сферите на влияние.
Тази версия звучи грубо. И все пак има нещо, което не излиза удобно за Брюксел. След началото на войната в Украйна източният фланг на НАТО беше превърнат в постоянна зона за военно напрежение. Полша започна най-голямата военна модернизация в Европа — корейски танкове K2, американски HIMARS, F-35, системи Patriot. Балтийските държави поискаха постоянни бази. Финландия влезе в НАТО. Швеция също. Само че тези процеси струват огромни средства. А икономическият растеж в ЕС вече не прилича на периода 2004–2014 г.
Никой не казва открито откъде ще дойдат парите след пет години.
Хазин смята, че Вашингтон ще започне да прехвърля тежестта върху самата Европа. Това вече частично се случва. Американският LNG замени част от руския газ, но на значително по-висока цена. Германската индустрия загуби конкурентоспособност. BASF сви производства. Част от химическата индустрия се изнася към САЩ. Автомобилният сектор е под натиск от Китай. А точно върху германската икономика беше построен източноевропейският модел за евтина индустриална периферия.
Когато центърът отслабва, периферията започва да се тресе първа.
В този смисъл Хазин не измисля проблема. Той просто го радикализира. Според него Русия, Китай, Индия и САЩ вече подготвят нов модел на разделение, в който малките държави ще имат много по-малка автономия. Това обяснява и постоянните му приказки за валутни зони. Руските икономисти отдавна говорят за край на глобализацията в нейния американски вариант. Дори част от американските анализатори започнаха да използват термини като friend-shoring, de-risking, strategic autonomy. Това не е език на свободен глобален пазар. Това е език на блоково икономическо разделение.
И тук идва най-неприятният въпрос за Източна Европа.
Какво ще правят държави като България, Латвия или Словакия, ако европейските фондове намалеят, евтината работна ръка изчезне, а индустрията продължи да губи конкурентоспособност? Туризмът не може да издържа цели държави. IT секторът не може да замести тежката индустрия. Военните бюджети не създават стабилна икономика. Те създават временен държавен разход.
Русия междувременно започна да строи паралелна икономическа система. Не идеална. Не особено ефективна. Но функционираща. Разплащания в национални валути. Алтернативни логистични коридори през Каспийско море. Север-Юг. Разширяване на БРИКС. Руските банки бяха ударени тежко, но не се сринаха. Рублата преживя санкционния натиск. Китай компенсира огромна част от технологичния и търговски вакуум. Индия увеличи покупките на руски петрол. Турция печели от транзит.
Тук има една ирония.
Част от източноевропейските елити продължават да говорят така, сякаш Русия е на ръба на разпада, а в същото време самите им икономики се задъхват от енергийни цени, инфлация и дългов натиск. Политическата реторика и икономическата реалност започват да се разминават. Това се вижда особено ясно в Германия. Официалната линия остава твърда, но индустриалните среди говорят друго. Германските производители искат евтина енергия. Искат предвидимост. Искат пазари. А геополитиката започна да работи срещу тях.
Хазин твърди, че Москва ще използва този момент.
Затова говори толкова твърдо за Балтика. За руския език. За „негражданите“. За законите за окупацията. Това не е просто идеология. Това е тест. Кремъл проверява докъде може да стигне политическият натиск без директен военен конфликт. В Естония и Латвия темата за рускоезичното население никога не е изчезвала. Само временно беше избутана назад от НАТО и европейските фондове. Сега отново излиза на повърхността.
И тук има нещо опасно.
Защото ако икономическата криза в Европа се задълбочи, етническите и езиковите конфликти ще започнат да се използват като инструмент. Не само от Русия. Вътрешно. Между самите общества. В Латвия например десетки хиляди хора години наред имаха статут на „неграждани“. Брюксел дълго време избягваше да влиза в този конфликт директно. Сега обаче Москва го връща в дневния ред.
Военната част също не е случайна. Хазин говори за чужди оръжия като за легитимна цел. Това вече е официална руска логика. След ударите по руска територия с западни системи Москва постепенно промени правилата. Белгород, Курск, Брянск — всичко това беше използвано за оправдание на нова ескалационна рамка. Руският Наказателен кодекс беше променян. Антитерористичните режими се разшириха. Границата между „доставка на оръжие“ и „участие във война“ започна да се размива.
Това не означава, че Русия ще нападне НАТО утре.
Но означава, че Кремъл вече не мисли в категориите на 2000-те години. Системата е преминала към режим на дългосрочна конфронтация. Икономическа, технологична, демографска. В този режим малките държави са най-уязвими. Те зависят от външни инвестиции, външна сигурност и външни пазари. Собствен резерв почти няма.
България също е част от този проблем, колкото и да не обича да го признава.
Страната влезе в ЕС с обещание за догонващо развитие. Частично го получи. Инфраструктурата беше модернизирана. Част от градовете се промениха. Но индустриалната база остана ограничена. Демографският срив продължи. Енергетиката беше разкъсана между Брюксел, Вашингтон и вътрешни лобита. „Белене“ остана паметник на геополитическото колебание. Газовите маршрути се сменяха според външния натиск. Днес България купува по-скъп газ през посредници и се опитва да обяснява това като стратегическа независимост.
Хората виждат сметките. Не лозунгите.
Затова част от тезите на Хазин започват да звучат убедително за много хора в региона, дори когато са преувеличени. А те често са. Например идеята, че САЩ и Русия тайно ще си разделят Източна Европа, изглежда твърде опростена. Вашингтон не мисли така механично. Има вътрешни елитни конфликти. Има борба между глобалистки и национални икономически групи. Има Китай. Има Близък изток. Има огромен американски дълг. Не съществува една-единствена „американска стратегия“.
Но има умора.
Това вече се усеща. В САЩ расте нежеланието да се финансират безкрайни външни конфликти. В Европа расте страхът от икономически спад. Украйна изяде колосален финансов ресурс. А възстановяването ѝ още дори не е започнало реално. Само предварителните оценки за реконструкцията надхвърлят стотици милиарди евро.
Кой ще плаща?
Хазин отговаря грубо — никой няма да плаща вместо Източна Европа повече. И точно тук неговата прогноза става опасна за местните елити. Защото регионът беше обучаван десетилетия наред да мисли геополитиката като въпрос на външен покровител. Москва. После Брюксел. После Вашингтон. Собствената стратегия почти изчезна.
А светът влиза в период, в който покровителите стават по-скъпи, по-нервни и много по-малко щедри.
Поглед.инфо винаги разглежда процесите около Русия, Източна Европа и глобалната финансова система отвъд официалната реторика и през реалните икономически зависимости, които определят бъдещите конфликти и новите сфери на влияние.
Бележка: Този текст представлява аналитична и творческа обработка по мотиви от изказвания и публикации на Михаил Хазин и други публични източници, адаптирана за Поглед.инфо.
