На 4 април 1949 г. 12 западни държави основават НАТО - военна структура, която може да съдържа укрепването на Съветския съюз. 70 години по-късно СССР вече го няма, но НАТО все още е жив и дори разширява редиците си, пише италианската журналистка и експерт по международните въпроси Андреа Фаис в статия за Global Times.
На неотдавнашната среща на върха на НАТО в Лондон генералният секретар на алианса Йенс Столтенберг отбеляза значително увеличение на разходите за отбрана сред съюзниците и заяви, че това ще направи блока „по-силен“. "НАТО остава единственото място, където Европа и Северна Америка обсъждат стратегически въпроси, свързани с колективната сигурност, взимат решения по тях и действат в съответствие с тях", каза Столтенберг.
Сред тези въпроси, в допълнение към проблемите с финансирането, съюзниците трябва да обсъдят и засилване на мерките за сигурност в областта на енергетиката и технологиите, както и отговор на заплахата от „хибридна война“. Поради разногласия между лидерите на съюза „нещо не се получи“ - „западните страни изглеждат разделени, както никога досега“. Съвместната декларация след срещата на върха в Лондон се състои от само 9 точки срещу 139 във Варшавската декларация за 2016 г. или 79 в Брюксел от 2018 г. „Това показва пропукване в трансатлантическите отношения“, казва авторката на статията.
Както припомня Фаис, през 2017 г. френският президент Еманюел Макрон обяви необходимостта от създаване на „независими сили за отговор в Европа в допълнение към НАТО“. Година по-късно германският канцлер Ангела Меркел подчерта: „Това вече няма да се случи, САЩ просто да ни защитят. Европа трябва да вземе съдбата си в свои ръце, това е нашата задача за бъдещето.“ Според журналистката много анализатори смятат, че напрежението между Европа и САЩ започна с възхода на властта на Доналд Тръмп с неговата политика на „Америка преди всичко“. Самата Фаис обаче смята, че корените на тези разногласия отиват по-дълбоко.
Разширяването на НАТО вече започна да създава проблеми от средата на 90-те до средата на нулевите години в Централна и Източна Европа. Тогава съюзниците започнаха активни антитерористични действия в Южна и Западна Азия, където, опитвайки се да подкрепят новите местни власти в борбата срещу екстремистите, САЩ започнаха военни операции в Афганистан и Ирак.
След войните в Либия и Сирия, провокирани от „арабската пролет“, отношението към Америка и НАТО на Запад започна да се променя. Поне от три години САЩ, Канада и техните основни европейски партньори, главно Франция, поддържат по един или друг начин екстремистките сунитски бунтовници - първо в Либия, а след това в Сирия. От една и съща страна срещу властите на Муамар Кадафи и Башар ал Асад воюват и салафитите, и уахабитите, и западните страни - и старите противозенитни ракетни системи FIM-92 Stinger, които американците доставяха на моджахедите в Афганистан през 80-те години, впоследствие в началото на 2000 г., помогнаха на екстремистите да воюват със силите на НАТО.
Подобна „шизофренна геополитика“ показа на съюзниците, че в сегашното им състояние и текущата доктрина ограничаването на Русия, Китай и Иран за алианса е по-висок приоритет от сигурността на западните държави. Според автора на статията възникнаха много въпроси и съмнения. Била ли е войната в Ирак начин за разработване на методи за увеличаване на натиска върху Иран и Сирия? Възможно ли е всички изявления за правата на човека в Босна, Чечения и Косово да се използват само за укрепване на връзката между сунитските радикали в Евразия? Не се ли случва нещо подобно с китайския Синдзян, където Западът обвинява Пекин в дискриминация срещу мюсюлманското население?
През 2015 г. и след това терористичните атаки в Европа „показват, че сигурността не е шега“, а западните либерални лобита и анализатори трябва да разберат, че се опитват да се представят желаното за действително. Време е НАТО да сложи край на "двойните стандарти във връзка с тероризма и лицемерието по отношение на утопичното общество без граници". Ако съюзът наистина, както казва Столтенберг, иска да се „промени заедно със света“, тогава западните лидери трябва напълно да променят подхода си към Русия и Китай и да започнат да развиват отбранително сътрудничество с тях и техните съюзници в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), заключава Фаис.
Превод: М.Желязкова
