/Поглед.инфо/ Еуфорията отмина по-бързо, отколкото въодушевените от успеха предвиждаха. Червените пътеки в Скопие са прибрани до „следваща среща на пътя за НАТО“, както се изрази нашият премиер в края на официалната визита на българската делегация, която присъства на подписването на Договора за добросъседство и сътрудничество между България и Македония на 1 август.

Десетките български журналисти и телевизионни екипи, които съпровождаха правителствената делегация, отчетоха как се е свирил българският химн в Скопие /сякаш това не е протоколно изискване по цял свят при официално посещение/, колко средства са отишли за проекта „Скопие-2014“ /дали това е наша работа и отговорност е друг въпрос/, подчертаха въодушевено колко е важен този Договор и го оцениха като положителна стъпка /предварително имаше консенсус по темата и сред политиците, и сред мислещите българи/, захласнаха се около особено тържественото посрещане с полагащи се за целта почести на нашия премиер /подал, казват поръчано, братско рамо на Зоран Заев за евроатлантическата интеграция на Македония/, не пропуснаха да отбележат необичайните за подобни случаи мерки за сигурност /„страх лозе пази“/ и се оплакаха, че не е имало време да „поразгледат това-онова“.

А между другото, ако бяха успели да влязат, например, в музея на ВМРО в Скопие, сигурно завист щеше да пропълзи в душите им. Това, че там има восъчни фигури, документи, фотоси на забележителни личности от нашата обща история е едно, но съвсем друго е, че ние така и не сме успели да отдадем по подобен начин преклонението си пред героите, които са градили българщината преди и след 1878г, та до наши дни. По стените на този явно доста скъп, но впечатляващ музей, има дори грамоти от цар Фердинанд, които са връчвани на македоно-одринските полкове, участници във войните за обединение на България – от Балканската, през Междусъюзническата, та до фаталната Първа световна. Преди време така не се проумя и защо трябваше да се вдига врява в София във връзка с поставена скулптора на Симеон Радев, заедно с редица други велики световни личности, които са монтирани на покрива на Министерството на външните работи на Македония /също открояваща се сграда!/ и тя бе махната. Та Симеон Радев не само е роден в днешните земи на Македония, не само е автор на „Строители на съвременна България“, но цял живот е бил само български дипломат, учен, писател и до края на дните си е милеел и действал за Отечеството, нашето. Какво лошо има да стои и в Скопие, нали е поредно доказателство, че сме имали общи корени?. Трябва да признаем, че се налага най-после да „видим гредата в собственото си око“, а не непрекъснато да си внушаваме, че „там ни мразят“, да свиваме ръце в безпомощност и посредством една пасивна и дори неадекватна политика да допуснем десетилетия на Вардара да се манипулира население, за което сме градили училища, черкви, плащали сме помощи, да не говорим за войводите от цялата ни страна, които са оставили кости по многострадалната македонска земя в стремеж да я обединят с майка-България. Душмани винаги е имало, от близо и далеч и те никога не са крили действията си, които са били против българските национални интереси. Тъжното е, че по-често сме се съобразявали с техните политики и натиск. Стигна се до положение в наши дни младите у нас да не разбират за какво иде реч и да не сме в състояние да им се обясни защо арменците по цял свят си остават арменци /и се гордеят с това!/, а ние, един народ, с един език и корен, се държим като чужди и се отдалечаваме все повече. Няма как да става дума само за учебниците по история в Македония. Наистина е трагедия, че след като сме се били за каузата Македония десетилетия, преживели сме национални катастрофи, днес се чувстваме неловко и не знаем как да излезем от ситуация, в която се налага да образоваме новите поколения, защото не знаят, че имаме българско наследство не само по Вардара, но и в Егейска Македония, и в Одринска Тракия. В това отношение подписаният договор с Македония е шанс да надскочим натрупано напрежение в двустранните отношения, да трасираме път за добруване и разбирателство при настоящата световна конюнктура. Рискът си заслужава, защото нали не сме си въобразявали, че близките ни по православие балкански столици ще се отнесат само с вдигане на рамене на случващото се между София и Скопие? Няма съмнение и че други геополитически играчи ще имат мнение по въпроса. Въпросът е да сме го имали предвид като вариант, ако нещо по трасето българско се обърка. Случвало се е. Ислямизацията на Балканите и неосманският фактор са в числото на опасенията за сигурността и бъдещето на региона. Касаят ни пряко. Казват, че „патроните на този процес“, които са заинтересоване най-вече от членство в НАТО и ЕС /дали?/, виждат света само през газопроводи и собствени търговски пътища, не били в час за нашите недоразумения и исторически препирни със Скопие. Играчи от такъв калибър не се интересуват от тежнения на малките. Би било по-разумно да смекчим малко необоснования по принцип оптимизъм, както вече посочиха патили наши експерти, и да съсредоточим усилия за избистряне на общите позиции в този договор. Смущаващо е, че едва сега се появиха коментари, че има „нещо гнило“ в това препускане за бързо подписване на съгласувани под натиск позиции на България и Македония, в търсенето на баланс в политиката ни към Скопие, което „не е решение, а предателство“, че тълкуването на договореното подписване на двата официални езика на двете страни може да има различно тълкуване, както и опасения, че „Скопие може да се превърне във Ватерло за Борисов“. Някои от заслужилите високо ниво наши историци вече изразиха съмнение, че предвидените експертни комисии за изясняване на историческата правда, която най-после да стопира разделителните процеси между София и Скопие, няма да реализират исканото от тях. Те се познават с македонските си колеги, от години си пият заедно „жолтата ракия“, но така и не постигат разбирателство и допустими компромиси по темите, които са предмет на подписания договор. Да се заклеймява опозицията в Македония в лицето на ВМРО-ДПМНЕ, че след като отказва подкрепа за договора, значи е антибългарска партия, е меко казано недалновидно. Да, други й дърпат конците, не тези, които стоят зад управляващите днес в Скопие. Но това е опозиция и това е единствения й шанс да се върне на сцената на управлението. Важното е ние да имаме такива връзки, влияние, контакти във всички посоки, които да осигуряват условия за отстояване на нашите интереси на Вардара. Кои са и какво искаме в крайна сметка някак се „загуби в превода“. Бързаме и все решаваме същественото в 61-та минута. Това не ни гарантира траен успех, но ще потърпим. Дано се оправдае на практика, че „бързата кучка слепи ги ражда“. И дано проумеем, че освен на правителствено ниво, действията ни трябва да са предимно „на терен“. Нали не сме забравили как Турция работи с нашите турци /български граждани от столетия/ и какви цели преследва? Ако се стремим наистина да сме фактор в региона, тогава да се погрижим по друг начин за населението в Македония, да прецизираме политиките си към него и да не обвиняваме гражданите от тези стари наши земи, че ни мразят априори. Те са жертва на конкретни политики, които не сме предотвратили или не сме съумели да им се противопоставим. Емоциите не помагат, а издават немощ и непрофесионализъм в изготвяне на позиции и начин за провеждане на ползотворни наши каузи. Да, никак не е лесно. Чужди сили не са били на наша страна и в миналото, и днес. Но да се стигне до положение български гражданин да иронизира договора с „това е принос към световната практика, защото ние подписахме договор със самите себе си“ /по „Хоризонт“/ не е нищо друго освен горчива оценка за способността ни и в миналото , и днес да защищаваме сами себе си.

В тази връзка как например ще реагираме на предложените от Зоран Заев нови имена за Македония в желанието си незабавно да се споразумее с Гърция, за да осигури членството в НАТО в исканите срокове? Уж нямаше да се намесваме в този спор, но „Горна Македония“, „Северна Македония“ или „РМакедония/Скопие/“ дали ни устройва и как ще действаме поради факта, че си имаме Пиринска Македония? Как ще оценим казаното от партията на Никола Груевски /ВМРО-ДПМНЕ/, че „оттеглянето от договора ще е уважение към македонския народ“? Именно уважение към изстрадалото население по Вардара е липсвало в повечето случаи в нашата политика. Там витае наистина чувство за някаква загуба и не се намериха поне малко думи от наша страна, за да разсеем внушавани настроения. Не стана ясно дали при съгласуването на клаузите по този договор се е обсъждала например формулировката за езика, която е разработвана у нас преди десетилетия? А тя бе, че подписването на договора ще бъде „на официалния за България по смисъла на чл.3 от конституцията на Р България език и на официалния за Македония по смисъла на чл.7 от конституцията на Р Македония“ т.е. избягва се споменаването на македонски и български език, за да няма различно тълкуване. Сега продължават споровете дали настина сме признали езика /като компромис от наша страна/, за да има договор изобщо.

И докато ние спорим за история, език и общи празници, над Балканите се носят ветрове, които вещаят бури и все по-често се споменава думата „война“, „фронтови държави“, прекрояване на граници и албански идеи за „Велика Албания“. Еди Рама може и да е бил с бели маратонки на срещата с вицепрезидента на САЩ в Подгорица на срещата на Адриатическия форум, но кой ще разчете сигнала му? Нали сега е времето на сигналната дипломация? Няма да помогнат лозунгите за фалшиви новини и агресия от страна на Москва. Няма да има полза и от непрекъснато повтаряне,че България може да помогне на страните от Западните Балкани, за да станат членки на НАТО и ЕС. Това отново заяви външният ни министър при гостуването й в Сараево, Босна и Херцеговина. Ще спрем ли точно ние разпада на връзките между трите общности в тази измислена от Дейтънското споразумение държавица? Ще включим ли в „помощта“ идеята на Белград за размяна на територии с Косово, за да се намери според Сърбия път за изпълнение изискването на ЕС за признаване на Косово? Сложно е и се изисква професионализъм на друго ниво и повече познания не само по обща история, но и по история на дипломацията. Не винаги сме били на страната на губещите. Винаги сме печелели, когато сами сме решавали как да действаме. Това се отнася най-вече за Македония. Настана време да стъпим на земята и трезво да конкретизираме следващи стъпки и то в наш си такт. Другите си имат свое хоро, разбираемо е.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели