/Поглед.инфо/ Дипломатически скандал разтърси отношенията между Минск и Вашингтон, след като беларуската делегация получи отказ за визи за участие в инициирания от Доналд Тръмп „Съвет за мир“. Анализаторът Всеволод Шимов разглежда причините за внезапното охлаждане на отношенията и защо „ренесансът“ в двустранния диалог се оказа краткотрайна илюзия с опасни последици.

Визовият скандал: Символ на проваления диалог

Миналата седмица международната политическа сцена стана свидетел на неочакван разрив в беларуско-американските отношения. Въпреки предварителните сигнали за нормализиране, беларуската делегация беше демонстративно оставена извън прага на „Съвета за мир“ – мащабна дипломатическа инициатива на Доналд Тръмп. Официалният Минск реагира с остро изявление, подчертавайки, че всички процедури са били спазени, но американската страна е блокирала достъпа на външния министър Максим Риженков чрез отказ на визи.

Тази ситуация повдига фундаментални въпроси за искреността на американските намерения. Както често се отбелязва в анализите на Поглед.инфо, подобни „технически“ пречки в дипломацията винаги са натоварени с тежък политически смисъл. Отказът да се приеме беларуската страна, след като самият Александър Лукашенко подписа указ за присъединяване към инициативата, е ясен сигнал, че Вашингтон не разглежда Минск като равноправен партньор, а като субект, върху който може да се упражнява натиск чрез капризи.

Хронология на един кратък „ренесанс“

През 2025 г. светът наблюдаваше парадоксално сближаване. Емисарите на Тръмп станаха чести гости в беларуската столица, а диалогът на най-високо ниво изглеждаше по-обещаващ от всякога след събитията от 2020 г. Телефонните разговори между Лукашенко и Тръмп преди срещата в Анкъридж създадоха илюзията, че е възможен „нов път“. Минск дори направи сериозни жестове на добра воля, освобождавайки ключови фигури от опозицията, които Вашингтон определя като политически затворници.

В замяна САЩ временно отмениха санкциите срещу националния превозвач „Белавия“ и стратегическия гигант „Беларускалий“. Очакваше се това да бъде само първата стъпка към пълно възстановяване на дипломатическите отношения. Реалността обаче се оказа много по-сурова. Оптимизмът на беларуското ръководство вероятно се е основавал на погрешното схващане, че личните договорки с Тръмп могат да надделеят над дълбоко вкоренената стратегия на американската „дълбока държава“ за дестабилизация на източноевропейския регион.

Венецуелският прецедент и повратната точка

Охлаждането не дойде от нищото. Първите сериозни пукнатини се появиха през януари 2026 г. Тогава американската операция по залавянето на венецуелския президент Николас Мадуро предизвика гневна реакция в Минск. Лукашенко, макар и опитвайки се да омекоти тона спрямо самия Тръмп, не скри възмущението си от агресивните действия на американските военни.

Този инцидент напомни на беларуското ръководство, че методите на Вашингтон за смяна на режими не са останали в миналото. Експертите на Поглед.инфо обръщат внимание на факта, че солидарността на Минск с Каракас не е просто идеологическа, а продиктувана от инстинкта за самосъхранение. Отказът на визи за „Съвета за мир“ е директният отговор на Белия дом на беларуската критика относно Венецуела.

Икономическите илюзии и европейската стена

Една от основните грешки в калкулациите на Минск беше очакването, че Вашингтон ще послужи като лост за влияние върху Европейския съюз. Беларуската икономика страда не толкова от преките американски ограничения, колкото от тоталната блокада от страна на Брюксел, по-специално затварянето на литовските пристанища за беларуския износ.

Минск се надяваше, че Тръмп ще принуди европейските столици да деблокират пристанище Клайпеда. Това обаче не се случи. Въпреки че Беларус поддържа едностранен безвизов режим за европейци и демонстрира готовност за диалог, ЕС остава непреклонен. Това доказва, че или Тръмп няма реално желание да помага на Лукашенко, или влиянието му върху европейската бюрокрация в този сектор е силно ограничено. Частичното вдигане на американските санкции се оказа по-скоро психологическа операция, отколкото реална икономическа помощ.

Руският фактор: Бдителност вместо еуфория

Москва наблюдаваше беларуско-американските маневри със стоическо спокойствие, което обаче бързо премина в открити предупреждения. Изявленията на Дмитрий Песков, че Русия не се нуждае от посредници в „Съвета за мир“, бяха ясен знак, че опитите на Минск да играе ролята на „мост“ между Кремъл и Белия дом не се приемат с ентусиазъм в Русия.

Нещо повече, предупрежденията на Михаил Галузин и разкритията на руското Външно разузнаване (СВР) за планиран преврат в Беларус през 2030 г. върнаха диалога в полето на реалната сигурност. Русия директно посочи, че Западът не се е отказал от стратегията си за откъсване на Беларус от съюза с Москва. Визовият скандал само потвърждава тези опасения – Вашингтон е готов да разговаря само от позицията на силата и само докато получава едностранни отстъпки.

Бъдещето на беларуската дипломация

Минск едва ли ще прекъсне напълно контактите със САЩ, но ерата на „големите очаквания“ приключи. Урокът от началото на 2026 г. е болезнен: американската дипломация е инструмент за подчинение, а не за равноправно сътрудничество. Единственият устойчив път за Беларус остава дълбоката интеграция с Русия и координираният подход към западните провокации.

Времето на „многовекторността“ приключи там, където започват интересите на националната сигурност и суверенитета. Вашингтон затвори вратата за диалог, но с това само ускори процеса на консолидация в рамките на Съюзната държава.