/Поглед.инфо/ В Латвия се готви да бъде приет един абсолютно фантастичен закон, безпрецедентен в световната практика – и той пряко засяга Руската православна църква. Държавата се намесва пряко в църковните дела и изисква латвийските православни да се отрекат от каноничните връзки с Москва. Как в РПЦ ще реагират на продължаващото беззаконие?

Президентът на Латвия Егилс Левитс внесе в Сейма законопроект за пълното отделяне на Латвийската православна църква (ЛПЦ) от Московската патриаршия. Така според латвийския държавен глава „страната признава, че Латвийската православна църква е напълно независима и автокефална църква. Това не зависи от властта на никоя друга църква извън Латвия.”

Протойерей Николай Балашов, съветник на патриарх Кирил, вече коментира тази ситуация. Според него „изглежда, че моралът от предвоенната диктатура на Карлис Улманис се завръща в Латвия. През 20-те години на миналия век властите упражняват силен политически и полицейски натиск върху Латвийската православна църква, за да изключат връзките ѝ с Руската православна църква и да я предадат под юрисдикцията на Константинополския патриарх, следвайки примера на съседна Естония.”

От страна на руската държава Мария Захарова, прессекретар на МВнР, реагира кратко, но емоционално. В своя канал в “Телеграм” тя написа следното: „Президентът на Латвия внесе в парламента поправки, които предвиждат статут на Латвийската православна църква, независима от Московската патриаршия. Мракобесие“.

И в тази ситуация наистина възникват въпроси за степента, в която е допустима подобна намеса на държавата в живота на църквата, както и за правния и каноничен статут на ЛПЦ. Латвийската православна църква, въпреки относително малкия си размер (през 2019 г. 16% от населението на Латвия се е идентифицирало като православно), има статут на самоуправляваща се. Тоест тя има същата широка автономия и пълна административно-икономическа независимост във вътрешните работи като Украинската църква на Московската патриаршия (УПЦ МП).

Въпреки това преминаването на една или друга автономна или самоуправляваща се църква в статут на автокефална (напълно независима) не се решава с никакъв закон или държавен указ. Въпроси от този род се решават в съответствие с църковните традиции и канони - на Поместния събор в присъствието на архиереи както на Църквата-майка, тоест в случая РПЦ, така и на църквата, която претендира за автокефалия, тоест в този случай, ЛПЦ. Но дори е под въпрос дали ЛПЦ сега претендира за църковна независимост. Засега йерархията на тази църква не е коментирала по никакъв начин инициативите на президента на Латвия.

Ако говорим за реалния статут и степен на свобода на латвийската църква, тогава тя се управлява въз основа на Устава на Руската православна църква, а именно: глава XI от този документ. В който по този повод се казва: „Органите на църковната власт и управление на Автономната църква са Съборът и Синодът, ръководени от предстоятеля на Автономната църква в сан митрополит или архиепископ. Предстоятелят на автономната църква се избира от нейния събор. Предстоятелят встъпва в длъжност след одобрение от патриарха”. Тоест митрополитът на цяла Латвия е възможно най-независим от Москва, доколкото може да бъде независим главата на една от частите на една Поместна църква.

И изразявайки политическата си позиция, ЛПЦ вече демонстрира тази „независимост“ през март тази година, когато главата на тази църква, митрополитът на Рига и цяла Латвия Александър (Кудряшев) заяви следното: „Православните рускоговорящи латвийци са патриотични и лоялни към Латвия и не носят отговорност за действията на други държави." Имайки предвид текущите събития в Украйна.

Но дори и подобни прояви на политическа лоялност от страна на ЛПЦ не ѝ помогнаха много. И сега Латвия, противно на собствените си закони, се опитва да се намеси в чисто религиозните дела и каноничната структура на Православната църква.

В конституцията на Латвия позицията на вярващите е посочена в три члена: 99-ти, 100-ти и 116-ти. И ако първите два члена от латвийската конституция са за свободата на религията и религиозните сдружения, както и за равенството пред държавата и ненамесата на държавата в църковните дела, то член 116 прави много важна уговорка, казвайки, че „правата на личността, определени в членове 97, 98, 100, 102, 103, 106 и108, могат да бъдат ограничени в предвидените от закона случаи за защита на демократичното устройство на държавата, сигурността на обществото, благосъстоянието и морала. Въз основа на условията, посочени в този член, разпространението на религиозни вярвания също може да бъде ограничено. Очевидно, според латвийския президент, има такъв „предвиден случай“ за ограничаване на религиозните права на ЛПЦ.

В Латвия има и закон за религиозните организации, който е стандартен за държавите, които се смятат за демократични. Като цяло се казват обичайните неща, например, че „в Република Латвия държавата е отделена от църквата. Държавните институции имат светски характер. Правата на религиозните организации, предвидени в закона, са защитени от държавата. Държавата и общините и техните институции, както и обществени и други организации, нямат право да се намесват в религиозната дейност на религиозните организации.”

Но в регулирането на отношенията с православната общност латвийската държава вероятно отиде по-далеч от всички останали, като през 2009 г. прие специален „Закон за Латвийската православна църква“. Въпреки провокативното име, този закон като цяло е за едно и също - за свободата на религията. И там се казва например следното: „Църквата напълно упражнява правото на самоуправление и самоопределение, заложено в нейния устав в съответствие с каноните, включително организационната структура и мисията. Църковните решения относно каноничните въпроси не могат да бъдат обжалвани пред държавни институции.”

Държавна намеса в живота на ЛПЦ се е случвала и преди. Например през 2019 г., когато Сеймът въведе следната поправка в този закон: „Само църковни клирици и граждани на Латвия, чието постоянно местопребиваване е било в Латвия поне през последните 10 години, могат да бъдат глава на Църквата, митрополитите , епископи и кандидати за тези длъжности” . С други думи, самият този закон съдържа вътрешни противоречия. Когато някои от неговите членове говорят за недопустимостта на държавна намеса в църковния живот, други говорят за пряко държавно регулиране на процедурата за избор на предстоятеля на ЛПЦ.

Между другото, точно по същото време, през 2019 г., се появи такава неканонична структура като „Латвийската православна автономна църква под юрисдикцията на Константинополската патриаршия“. В случая с Латвия дори не е много ясно дали Константинополската патриаршия знае за съществуването на тази религиозна организация.

Латвийската канонична църква официално заяви по този повод: „В момента състоянието на нещата е следното: нашата латвийска православна църква е регистрирана в Латвия, а по инициатива на Виктор Контузоров е регистрирана още една нова религиозна организация - Автономната Латвийска църква Православна църква под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Това са две юридически лица, които нямат нищо общо. Новата регистрация няма нищо общо с Латвийската православна църква на Московската патриаршия и не засяга позицията на нашата църква по никакъв начин.“

Тук си струва да споменем още една балтийска страна – Естония и положението на православието там, тъй като този въпрос беше споменат между другото и от съветника на патриарха протойерей Николай Балашов. А в Естония днес цари нещо като „църковна шизофрения“. Има Естонска православна църква (МП), също със статут на самоуправляваща се, и така наречената Естонска апостолическа православна църква, която е автономия на Вселенската патриаршия. И двете обаче не се признават. Така както ЕАПЦ не признава Московската и редица други Поместни църкви. Като цяло тази ситуация, отново провокирана от Константинопол, е приблизително същата като в Украйна и от гледна точка на църковното право се нарича „схизма“. И, разбира се, това не води до нищо хубаво.

В Латвия натискът върху църквата, ограничаването на нейната дейност и насилствената промяна на статута ѝ всъщност се превърнаха в норма за латвийските държавници. Какво ще се случи след това? Тук има няколко варианта.

Първият е, че латвийските власти приемат този закон, но ЛПЦ няма да го спазва. След това от гледна точка на латвийското законодателство, се поставя в положение „извън закона“, с всички произтичащи от това последици. В историята тези последици традиционно се наричат гонение на християните.

Вторият вариант е, че йерархията на ЛПЦ се подчинява на законите на Латвия и независимо обявява своята автокефалия. И тогава тази общност ще бъде отлъчена от общуние с Църквата-майка. Нейната йерархия ще бъде лишена от сан, а ако упорства в греха на разкола, ще бъде напълно анатемосана.

Третият вариант остава организирането на Архиерейски и след това Поместен събор в Москва, където архиереите на ЛПЦ да изложат своята позиция и на базата на тази позиция, както и на позицията на Московската патриаршия, да се приеме съборно решение.

Важно е само да се разбере, че приемането му (ако изобщо се стигне до него) ще бъде изключително трудна задача. Защото самата причина (държавата Латвия влезе в системата на църковното управление, без дори да пита никого) е една голяма религиозна и политическа провокация. И безпрецедентен случай на натиск върху Църквата. Както е отбелязано в канала на в “Телеграм” “Русия в глобалните въпроси”: „Знаем случаи, когато държавата реши да отдели църквата от държавата. Но е новаторство, когато държавата реши да отдели църквата от църквата.”

Превод: В. Сергеев

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com