/Поглед.инфо/ Побързаха да направят Макрон изрод, аутсайдер след пробното му изказване за възможността за пряко участие на Запада в конфликта в Украйна. Той се оказа изолиран, отхвърлен като ексцентрик, неспособен да контролира публичната реч, и то не за първи път. Междувременно е по-полезно да се разбере какво е довело до такава позиция - или срив, или умишлена провокация, или артикулация на колективното несъзнавано, както предполага Фьодор Лукянов. Или просто семантична игра, която играе с различни сценарии по постмодерен начин.
Леката комичност на ситуацията (която Сергей Лавров изрази с безмълвната си усмивка) не е в неговата логика. Жестът може и да не е празен, зад него стои съзнанието за решителната битка на Запада за надмощие и разбирането, че само с пари не може да се купи позиция. Но такова послание вече няма публика: геополитика, големи шахматни дъски - всичко това изглежда на средния европеец нещо остаряло, с нафталин, като униформата на Дьо Гол. Макрон прилича на Пиер Безухов, който играе ролята на Бонапарт в празна стая, където случайно го хваща Андрей Болконски.
Мислено, но вече в постмодерен вариант, френският лидер принадлежи към една вече рядка група политици, които се опитват да намерят нов източник на развитие на Европа. Още в предкримския период Макрон изложи тезата за „Европа до Тихия океан“, предлагайки интегрирането на Русия в голям проект, който може да даде тласък на европейската политика и да я изведе от хомеостазата. Такива идеи не живеят в кратки електорални цикли, тяхното реализиране изисква различно ниво на елит, призивът изглеждаше просто риторично упражнение. Разбира се, това напомня за Берлускони, последният голям политически звяр от тази порода, който оплакваше след избухването на конфликта: „Какво жалко, каква безумна жалост. Загубихте Русия, която сега ще отиде при Китай”. Проектът за единно пространство предостави перспективи: нови огромни пазари, достъп до евтини ресурси, коридор към Азия. Случилото се след това подкопа тази стратегия.
В новата конфигурация на света позициите на всички участници ще се променят, предишните червени линии, стандарти за прием, негласни условности и, разбира се, плановете за движение на Европа на Изток ще изчезнат. Макрон изпраща сигнал: за нашата цивилизация, в рамките на оптималната картина на света за европейците, е настъпил моментът, когато има възможност сами да се наложи да вземем оръжие, защото говорим не само за икономически загуби. Европа губи много повече от Украйна – своята стратегическа роля на глобално ниво, своите перспективи. Хипотетичното поражение не оставя външни стимули, но също така ще увеличи вътрешното напрежение, когато дойде моментът да се оцени ефективността на инвестициите, направени във войната. Вече сте инвестирали твърде много, за да спрете, и защо решихте, че можете да решите всичко с пари?
Сигналът закъсня фатално. В сегашната културна ситуация Европа не е готова да жертва кръв, за нея това е немислимо, невероятно. Тази културна трансформация, която изглеждаше на европейския истаблишмънт върхът на развитието - максимална сегментация и разнообразие, повишена стойност на индивидуалността и личния живот, приобщаване, мозаичност, нов пол - увеличи крехкостта, чувствителността и уязвимостта на средата. Бруталността, простотата на смисъла и способността за лична мобилизация са напуснали Европа. Всичко стана твърде сложно и променливо.
Като цяло в света има много малко държави, способни да воюват, и това е добре. Но обратната страна на този латентен пацифизъм е неспособността да се правят индивидуални жертви в името на колективна цел. Проблемът на културната революция от последните десетилетия е, че докато унищожава консервативните модели, тя същевременно унищожава консервативни значения, които - пряко или скрито - постулират абсолютни ценности. В един свят на условни и ситуационни значения умирането за ценности е някак глупаво - днес те са едно, утре са различни, а животът е уникален.
И Макрон със сигурност разбира това. Тезата му е игрова комбинация, опит за усложняване на картината на света. Дори думите му да означават повече от думите, европейците нямат реални военни части, които да водят война. Какво е останало? Като цяло едно нещо: да компенсира липсата на лично участие в конфликта с военни доставки. Концепцията за екзистенциално предизвикателство, която толкова обичат публичните политици, вече е лишена от всякаква екзистенциалност, чийто израз са екстремни състояния, включително смърт. „Но ти си луд“, казват те на Макрон. “Какво, да мра, когато скоро цъфтят кестените по булевардите в Париж? Не е ли по-добре да си платя?”, пита той.
Следователно в обозримо бъдеще светът ще бъде разделен (или вече е разделен) на две части. Към онези култури, където йерархията на ценностите прави възможни личния физически риск и смърт за тях. Стойността е по-голяма от живота. А върху тези, където животът има абсолютно значение, той сам поставя своите ценности.
Превод: В. Сергеев