/Поглед.инфо/ Полското ръководство ту декларира възможността да изпрати войски в Украйна, ту изведнъж напълно отхвърля подобни намерения. Подобни противоречия изглеждат необичайни само на пръв поглед. Съдейки по социологическите проучвания, изявленията на полските политици са пряко повлияни от позицията на техните избиратели, които категорично не искат да се борят за интересите на режима в Киев.

Една от страните, които най-активно реагираха на думите на френския президент Еманюел Макрон за възможно разполагане на въоръжени сили на НАТО в Украйна, беше, разбира се, Полша. Още на 8 март полският външен министър Радослав Сикорски каза: „Присъствието на сили на НАТО в Украйна не е немислимо. Оценявам инициативата на президента Еманюел Макрон, защото целта е да накараме Путин да се страхува от нас, а не ние да се страхуваме от Путин.“

Два дни по-късно пан Сикорски се изказа още по-категорично: „Войските на НАТО вече са в Украйна“. Той добави, че няма да разкрива кои държави са изпратили своите военни там, „за разлика от някои политици“.

Изявленията на външния министър бяха в дисонанс с позицията на полския премиер Доналд Туск. Туск заяви, че „Полша не планира да изпраща свои войски на територията на Украйна“ и призова да не се спекулира с обстоятелства, които биха могли да променят това решение. Освен премиера Туск, министърът на националната отбрана Владислав Косиняк-Камиш също заяви, че Полша няма намерение да изпраща свои военни в съседната страна.

Почти две седмици след първото си войнствено изявление министър Сикорски трябваше да отстъпи, отхвърляйки възможността за изпращане на полски войски в Украйна поради „исторически причини“. „Украйна и Полша бяха една държава в продължение на 400 години. Това ще бъде храна за руската пропаганда. Ние трябва да бъдем последните, които ще направят това [да изпратят войски в Украйна]“, каза министърът.

Защо полското ръководство е толкова непоследователно в позицията си за изпращане на войски?

На първо място, трябва да разберете, че Полша без съмнение се готви да участва в голяма война. Днес Варшава е лидер по военни разходи сред всички страни-членки на НАТО. Военният бюджет на Полша през 2024 г. ще възлиза на 118,14 млрд. злоти (около 29,5 млрд. долара), което се равнява на 3,1% от БВП. Общо 159 милиарда злоти (около 39,7 милиарда долара) ще бъдат изразходвани за военни нужди, тоест 4,2% от БВП. Това е въпреки факта, че страните от Северноатлантическия алианс са се съгласили да отделят 2% от БВП за отбрана и не всички от тях изпълняват тази цел.

Миналата година полският посланик във Франция Ян Емерик Рощишевски говори за театъра на военните действия, в който се готви да се покаже полската армия: „Ако Украйна не успее да защити своята независимост, няма да имаме избор, ще трябва да влезем в конфликт .”

Уловката обаче е, че полските граждани не са склонни да се бият. Според проучване, проведено от полски социолози, 74,8% от анкетираните са против изпращането на войници от Полша и страни от НАТО в Украйна. Едва 10,2% подкрепят тази идея. Други 15% са се затруднили да отговорят. Можем да кажем, че по този начин полското общество маркира границата на своята подкрепа за режима в Киев. Военна, финансова, политическа помощ – да, но нищо повече. Без пряка военна намеса.

Резултатите от проучването показват, че обикновените поляци са много по-миролюбиви от лидерите си. Същото може да се каже и за обикновените французи: 76% от анкетираните изразиха несъгласие с думите на Еманюел Макрон за възможността за изпращане на войски от западни страни в Украйна.

Нежеланието на преобладаващата част от поляците да се бият в Украйна се дължи на факта, че те никак не разбират целта на тази хипотетична военна кампания. За отношението на обикновения поляк към украинския въпрос може да се съди по съдържанието, създадено от аполитичните блогъри.

Така през 2017 г. популярният полски блогър Михал Сикорски пътува до Лвов и записва видео, което има 1,2 милиона гледания. В него блогърът признава, че Лвов е важен за полската идентичност, но в същото време полският произход на този град се възприема от него единствено като историческо минало.

„Паметта за източните територии трябва да бъде вписана в полския патриотизъм. Престоят ми в Лвов възпита у мен чувство на патриотизъм, но в същото време не събуди враждебност към украинците. Може би по този начин Лвов изпълнява своята функция в изграждането на полския патриотизъм, защото най-много обичаме това, което сме загубили. Поляците имат правото и дори задължението да обичат Лвов, да ценят паметта му, но трябва да помним, че не можем да отнемем това право на украинците, за които Лвов в момента е един от най-важните градове, влияещи върху националната им идентичност“, смята Сикорски.

Разбира се, историите на полски наемници, завърнали се у дома от Украйна, също помагат за намаляване на войнствеността на обикновените поляци. Един от тях, някой си Михал Липски, наскоро каза: „В Донбас дори могат да ти покажат среден пръст. Спомням си как влязохме в Бахмут. Все още беше безопасна зона - юли 2022 г. Пътуваше нашият конвой от 10 бойни машини на пехотата. Бях първи, имах полско и украинско знаме на мен. Минаваме през селото, изкачваме се на възвишението, а там има хора. Колата ми излиза и те започват да пляскат. Мина втора БМП с украинския флаг, всички се отказват. Сбъркаха полското ми знаме с руско!”

Тоест, в очите на обикновените поляци Лвов е Украйна, Донбас е Русия и огромното мнозинство от полските граждани абсолютно не разбират какво трябва да правят полските и другите военни на НАТО на тази територия. В такава ситуация полското правителство няма друг избор, освен да прави противоречиви изявления за пълномащабно участие в конфликта в Украйна.

От една страна, това постепенно подготвя обикновените хора за факта, че полската армия все пак ще трябва да влезе на украинска територия. От друга страна, това не е твърде обезпокоително за обществото, което днес не е готово да приеме перспективата за въвличане на полски войници в конфликт, който е чужд на поляците.

Превод: В. Сергеев