/Поглед.инфо/ Наследството на Ангела Меркел се разделя на две части: правителствено и партийно. И ако първата, тоест свързаната с канцлерския стол, е нужна на всички, то втората се е превърнал в проблемен актив.

Меркел ръководи Християндемократическата партия в продължение на 18 години - две години по -дълго от основателя й Конрад Аденауер. Само покровителят на Меркел, Хелмут Кол я ръководи повече от нея, но през този четвърт век, в който той оглавяваше партията, тя беше на власт 18 години.

Меркел не счупи рекорда на Кол - нито по отношение на ръководството на партията, нито по отношение на времето прекарано на стола на канцлера. Но от друга страна, тя постави абсолютен рекорд по неудачен избор на наследник - напускайки поста на лидер на ХДС през 2018 г., Меркел осигури избора на Анегрет Крамп -Каренбауер. И в началото на тази година бившият фаворит на Меркел беше заменен от Армин Лашет - но под негово ръководство ХДС загуби изборите от Бундестага и в четвъртък той обяви оставката си от поста председател на партията (Лашет също ще загуби и премиерското кресло в родния си Северен Рейн - Вестфалия, защото стана депутат в парламента).

През декември на конгрес в Дрезден ХДС ще трябва да избере нов председател - едва десетият в историята на партията, но вече трети наследник на Меркел. И този път има голям шанс партията да се оглави не от протеже и „продължител на курса“, а от антимеркелист. В противен случай ХДС ще бъде изправено пред тъжно бъдеще.

Защо съдбата на ХДС е важна и показателна? Защото всъщност тя е последната от големите европейски политически партии. Британската партийна система не трябва да се сравнява с европейската: макар тя да се е превърнала в много отношения на модел за континента, тя стои обособено.

Партийният живот започва в Европа през 19 век, при това по-близо до неговия край. Но сегашната партийно-политическа система е изградена вече в следвоенна Европа - предимно в Германия, Франция и Италия. През 90-те години италианската се срина (почти всички ключови партии се разпаднаха-реорганизираха-и пак разпаднаха), след което, още през този век, френската започна да се разпада. Немската издържа най -дълго - но и тя „заплува“.

Първо, през 2013 г. антисистемната и антиелитарна „Алтернатива за Германия“ влезе в Бундестага, а след това „народните партии“ започнаха да губят статута си. Имаше две „народни партии“: ХДС и СДПГ. Ако преди 90-те години те заедно събираха до 90 процента от гласовете, то на последните два избора заедно те привлякоха само половината от избирателите (53 процента през 2017 г. и символично важните 49,8 процента този септември).

Тоест германската партийна система се трансформира от двупартийна система (по същество, а не по отношение на броя на партиите) в многопартийна система. Нещо повече, съвсем не е факт, че 50 процента общо е най-ниската точка за двете бивши „народни партии“ - рейтингът на СДПГ, спечелила настоящите избори, наскоро беше спаднал до 15 процента и винаги може да се върне отново към тези цифри. А ХДС, което отбеляза 24 процента, унизително за него, сега ще отиде в опозиция и с годините на престоя си там може да падне дори под 20.

Тоест германската партийна политическа система не просто става по -малко стабилна - тя се превръща в нещо съвсем различно. Това отчасти е подобно на положението във Ваймарската република, но тогава имаше две силно нарастващи радикални партии - комунистите и фашистите. Сега няма нищо подобно (само пристрастната пропаганда може да нарече радикална "Алтернатива за Германия") и Германия вече не принадлежи на себе си. В смисъл, че Берлин е двигателят и центърът на европейската интеграция, тоест бъдещето на Европейския съюз зависи от ситуацията в германското правителство.

За укрепване на европейската интеграция е необходимо силно германско правителство, разчитащо на голяма част от германското общество. Брюкселските институции сами по себе си не могат да управляват Европейския съюз - все пак всичко се решава в Берлин (с известно участие от Париж, разбира се). Но ако Германия навлиза в период на слаби партии и бързо сменящи се правителства, кой и къде може да доведе ЕС?

Оставката на Лашет слага край на споровете за името на бъдещия германски канцлер и състава на коалицията - правителството ще се оглавява от социалдемократа Олаф Шолц. Да, той все още трябва да завърши преговорите с бъдещите съюзници по коалиция, „зелените“ и либералите от СвДП, но вече е ясно, че именно този вариант, тоест „светофарът“, ще управлява Германия.

И ХДС се сбогува с мечтите за "Ямайка" (тоест коалиция под нейно ръководство) и отива в опозиция.

За да работи върху грешките и да се отърве от меркелизма?

Не. Дори партията най -накрая да се оглави от Фридрих Мерц, който има най -големи шансове сега (когото Меркел заобиколи в борбата за лидерство в началото на века, а през последните три години също тя му попречи да спечели изборите в партията за председател), ХДС ще чака разцепление в управляващата коалиция и шанс да се върне на власт дори преди 2025 г., когато ще се проведат следващите избори.

Наистина е много по-лесно да се разруши трипартийна коалиция, отколкото двупартийна, особено след като жълтата светлина ще мига постоянно на светофара, защото либералите от Свободната демократична партия са идеологически много по-близки до ХДС, отколкото до своите партньори от новото правителство. Така че ХДС ще седи в засада и ще чака момента, а не ще се бори за възстановяване на доверието на избирателите и статута си на народна партия.

Така дефрагментацията на германската партийна система ще продължи, което означава по-слаб и по-податлив на манипулации от страна на атлантистите Европейски съюз. Изхождайки от това, Русия ще изгражда и своята политика в отношенията с Германия в частност и с ЕС като цяло.

Превод: ЕС