/Поглед.инфо/ Европейското самочувствие изисква появата на относително независима решимост как да се държи с Китай. Това важи особено за големите страни от ЕС в светлината на пълното им подчинение на политиката на Вашингтон в отношенията с Русия. Тимофей Бордачев , програмен директор на Валдайския клуб , анализира това дали водещите европейски сили, в името на икономическите връзки с Китай, ще посдържат авантюристичната политика на САЩ по китайския въпрос.

Би било грешка за Пекин да мисли, че икономическите интереси могат да попречат на европейците да подкрепят своите американски поддръжници, ако отношенията между Китай и САЩ достигнат до критична точка. Засега обаче и двете страни приемат, че подобен сценарий може да бъде избегнат, а Вашингтон и Пекин са уверени в способността си да постигнат победа без решителен сблъсък.

Сега не знаем колко дълго ще продължи периодът на несигурност и относително мирната конфронтация между двете водещи икономически сили в света. Но докато американският натиск върху Европа по китайския въпрос не стане наистина решаващ, самите европейци изобщо няма да търсят конфликт с Китай.

Всичко това дава надежда на китайските власти, че дори и реално разцепление вътре в Запада да е невъзможно, неговите тактически прояви са достатъчни, за да се счита политиката им в европейско направление за успешна.

Неотдавнашното посещение на китайския президент Си Дзинпин в няколко европейски държави, сред които Франция беше на първо място, е проява на китайската стратегия за търсене на „слабо звено“ в редиците на „колективния Запад“.

Китай е наясно, че въпреки почти пълния политически контрол на Съединените щати над Европа, някои от неговите лидери все още се опитват да се пазарят за определен дял от независимост. Дори тази свобода на външните отношения да не представлява нищо сериозно, гордостта на европейците изисква появата на относително независима решимост как да се държат с Китай. Това важи особено за големите страни от ЕС в светлината на пълното им подчинение на политиката на Вашингтон в отношенията с Русия.

И не е изненадващо, че в Париж китайският лидер беше посрещнат с демонстративна сърдечност - визитата му можеше да бъде добре "продадена" като доказателство, че Франция все още означава нещо в международната политика.

Освен това европейците все още имат определени лостове за влияние. Търговският оборот на страните от ЕС и Китай непрекъснато намалява, оставяйки азиатските страни и в близко бъдеще Русия напред. Въпреки това те все още остават вторият най-важен пазар за китайски продукти, важен източник на инвестиции и технологии, от които Китай може да се нуждае.

Повечето от големите корабни оператори, работещи с Китай, са от европейски произход, а пристанищата на Ротердам и Хамбург обработват огромни количества китайски товари.

Следователно отслабването на икономическите връзки с Китай, разбира се, ще бъде удар за европейците, но ще нанесе още по-големи щети на благосъстоянието на Китай и положението на неговата икономика. В момента Европейският съюз е вторият външноикономически партньор на КНР след страните от АСЕАН.

Разбира се, в съвкупността от страни, но всички разбират, че основният принос е на нашите континентални партньори - Германия, Франция и Италия. Така че отношенията с тези страни в Китай са подчертано топли, а взаимните посещения винаги са придружени от подписване на нови инвестиционни и търговски споразумения.

Ерозията, да не говорим още за разрива, на отношенията с Европа е голяма опасност за китайската икономика, която осигурява благосъстоянието на хората - най-важното постижение на китайските власти от началото на реформите от края на 70-те години на миналия век.

Пекин няма да рискува това, защото в противен случай няма да има основен ресурс за подкрепа на правителствените политики и източник на национална гордост. Освен това Китай добре знае колко неохотно европейците участват в санкционната кампания на САЩ срещу Русия. И това е потвърждение, че основните страни от Европейския съюз няма да прекъснат доброволно икономическите връзки с Китай.

За Пекин това отношение на европейците е очевидно и вдъхва голям оптимизъм за бъдещето на техните отношения. Особено като се има предвид, че европейските правителства и елити наистина имат много малко или нищо против Китай.

Първо, той е далече и не може да бъде разглеждан от тях като източник на вдъхновение за противопоставяне на фалиралите елити в самата Европа. Новият тип политически партии в Европейския съюз може да гледат към Русия, но не виждат Китай като пример.

Второ, европейският политически естаблишмънт не вижда сериозен потенциал в използването на „китайската заплаха“ като инструмент за запазване на властта си в условията на съкращения на социалните разходи и общия спад на жизнения стандарт в повечето страни от ЕС. Тоест водещите европейски столици просто не могат да намерят причини да пожертват икономическите връзки с Китай в името на вътрешнополитическите си интереси.

Трябва да се има предвид, че в Китай съвсем искрено вярват, че икономиката играе централна роля в световната политика. Китайската външнополитическа култура също е продукт на марксисткия начин на мислене, в който икономическата „база” играе водеща роля по отношение на политическата „надстройка”.

Невъзможно е да се оспори тяхното мнение. Особено като се има предвид, че политическата позиция, която Китай постигна в света през последните десетилетия, наистина е продукт на неговия икономически успех и собствено създаденото богатство.

И изобщо няма значение, че икономическите постижения не позволиха на Пекин да реши нито един от наистина важните за него проблеми в световната политика - Тайван, пълното признаване на Тибет за китайски или морските териториални спорове с Виетнам и Филипините.

Основното е, че гласът на китайската дипломация се чува в глобалната политика. И това е много забележимо за обикновените китайски граждани, чиято увереност в светлите перспективи на родината им е важен фактор във външната политика на нацията.

В резултат на това Пекин е убеден, че задълбочаването на икономическите връзки с Европейския съюз е най-надеждният начин да се гарантира, че неговите водещи сили ще ограничат авантюристичната политика на Съединените щати по китайския въпрос.

Китай наистина се опитва да забави максимално процеса на плъзгане към пряк конфликт със САЩ и техните съюзници. Тази конфронтация е от стратегически характер и е свързана с обикновената конкуренция за достъп до световни ресурси и пазари.

Той също така съдържа потенциален източник на конфликт под формата на остров Тайван, чиято действителна независимост от КНР се подкрепя и включително, се снабдява с оръжия от Съединените щати. Европейците, както видяхме, по принцип нямат съществени дялове в конфронтацията между САЩ и Китай. И отношението към участието в нея е чисто негативно.

Тази конфронтация се оценява в Европа двойствено. От една страна, конфронтацията с Китай може да доведе до това Съединените щати да намалят присъствието си в Европа и да продължат да прехвърлят тежестта на борбата срещу Русия върху своите европейски съюзници. Европейските лидери не искат особено това и по всякакъв начин избягват да приемат за пълна подкрепа украинския режим.

Но от друга страна има шанс Париж и Берлин да затвърдят позициите си на Запад и да постигнат постепенно нормализиране на отношенията с Москва. Те явно се стремят към последното, въпреки че действат под натиска на маса от ограничения.

В Европа могат да се надяват, че колкото по-далеч отива конфронтацията между САЩ и Китай, толкова по-малко американците ще могат да оказват натиск върху своите съюзници по руския въпрос и толкова по-слаба ще е „петата колона“ на Съединените щати в Европа – балтийските републики на СССР или Полша.

Комбинацията от подобни очаквания, вероятно погрешни, оформя поведението на водещите европейски сили по китайския въпрос. Въз основа на това поведение на европейците, Китай очевидно вярва, че колкото по-несигурна е позицията на Европа, толкова по-късно САЩ ще започнат решителна офанзива срещу самия Китай. И това в крайна сметка работи за основната китайска стратегия - да победят САЩ, без да влизат в пряка въоръжена конфронтация с тях. От което в Китай съвсем основателно се опасяват.

Самите китайски власти, отбелязваме, никога не са говорили за намерението си да отделят европейците от Съединените щати. В официалните си изявления Пекин винаги подчертава, че не цели да създаде разцепление в Запада. Тази позиция той съобщава и на експертната общност чрез закритите комуникационни канали.

И го прави толкова убедително, че дори предизвиква безпокойство сред някои руски наблюдатели. Въпреки че в действителност би трябвало да приветстваме всякакви усилия на китайските приятели да внесат съмнения в подредените редици на „колективния Запад“. Засега обаче европейците са доста доволни от китайската реторика.

Фактът, че Пекин, за разлика от Москва, не говори публично за необходимостта от по-голяма европейска независимост, позволява на Париж и Берлин да маскират интригите си с китайците. Освен това самите им американски хазяи предпочитат засега да не забелязват подобно несериозно поведение.

Превод: ЕС

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София

Гласувайте в 10 МИР-Кюстендил за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 101