Когато силата отменя закона: САЩ зачеркват Устава на ООН

/Поглед.инфо/ Военната операция на САЩ срещу Венецуела представлява пряк акт на агресия срещу суверенна държава и грубо нарушение на основните принципи на международното право. Анализът проследява защо задържането на президента Николас Мадуро, извършено по заповед на Доналд Тръмп, нарушава имунитета на държавните глави, подкопава ролята на Организация на обединените нации и открива пътя Венецуела да изисква пълно международноправно обезщетение от Съединените щати.

На 3 януари 2026 г. във Венецуела беше извършено насилствено сваляне на правителството. Настоящото правителство на САЩ извърши военна агресия срещу суверенна държава, нарушавайки основните принципи на международното право.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп описа внимателно планирана операция във Венецуела с участието на голям брой войски, по време на която, според него, са били нанесени удари по обекти на страната и е бил заловен лидерът на републиката Николас Мадуро.

Изчезването на президента Николас Мадуро и съпругата му е сериозен инцидент, нарушение на имунитета, с който се ползват президентите, заяви пред РИА Новости венецуелският външен министър Иван Гил.

„Това, което се случи днес във Венецуела – изчезването на конституционния президент Николас Мадуро и съпругата му, първата дама Силия Флорес – е още по-сериозно, тъй като нарушава имунитета, с който се ползват държавните и правителствените глави по целия свят. Това е основен принцип на системата, която познаваме в ООН, система, която вече е на 80 години“, каза министърът .

Всъщност говорим за акт на агресия от страна на Съединените щати срещу суверенна държава – Венецуела – в нарушение на доктриналните принципи на Устава на ООН.

Суверенитетът, равенството на всички държави и забраната за заплаха или употреба на сила срещу друга държава са основополагащите принципи на Устава на ООН.

Тези принципи имат практическо последствие, вече изложено в добре познатия член 7 от Декларацията за правата на народите (1795 г.), „Un peuple na’ pas le droit de s’imscer dans le gouvernement des autres“ („Народът няма право да се намесва в управлението на другите“).

Твърденията за нарушения на правата на човека в друга държава очевидно предоставят удобен претекст за намеса във вътрешната ѝ политика и, още по-лошо, за сваляне на легитимни правителства.

Принципите за ненамеса във вътрешните работи на друга държава са определени от редица норми в международното право.

По-специално, в член 8 от Конвенцията от Монтевидео за правата и задълженията на държавите от 1933 г., член 1 от нейния Допълнителен протокол за ненамеса от 1936 г. и член 3 от Допълнителен протокол II към Женевската конвенция.

В практиката на ООН, Резолюция 36/103 на Общото събрание от 09.12.1981 г., с която е приета Декларацията за недопустимост на намеса и вмешателство във вътрешните работи на държавите (A/RES/36/103), Резолюция 2625 (XXV) от 24.10.1970 г., съдържаща Декларацията за принципите на международното право относно приятелските отношения и сътрудничеството между държавите в съответствие с Устава на Организацията на обединените нации (A/8082 (1970)), и Резолюция 2131 (XX) от 21.12.1965 г., с която е приета Декларацията за недопустимост на намеса във вътрешните работи на държавите, и член 4 от Проекта за декларация за правата и задълженията на държавите от 1949 г. (Комисия по международно право на ООН).

В практиката на Международния съд: решение по делото Никарагуа срещу Съединените американски щати от 27.06.1986 г. и решение по делото Корфуски канал от 09.04.1949 г.

Държавите имат правно задължение да предотвратяват и потушават извършването, подготовката и подбуждането към геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството. Ако дадена държава извърши тези престъпления, толерира извършването им или очевидно не успее да предотврати извършването им на своята национална територия или на територии под неин ефективен контрол, международната общност има правно задължение да реагира с всички подходящи и необходими средства, включително използването на военна сила, за да защити целевото население. Реакцията трябва да бъде бърза, ефективна и пропорционална.

В съответствие с Глави VI и VII от Устава на ООН (Приет в Сан Франциско на 26 юни 1945 г.).

По-специално, Глава VII от Устава на ООН определя правомощията на Съвета за сигурност в ситуации, характеризирани като „заплахи за мира, нарушения на мира и актове на агресия“. Дори употребата на въоръжена сила може да бъде разрешена съгласно член 42 от Устава на ООН. Тези мерки трябва да бъдат приети от всички членове на ООН (член 25 от Устава на ООН).

Трябва да се отбележи, че идеята на Глава VII от Устава на ООН е, че при вземането на решение за необходимостта от предприемане на мерки за поддържане на мира и сигурността, последната дума трябва да бъде на Съвета за сигурност, а не на държавите (в този случай Съединените щати).

Член 5 от Конституцията на Венецуела от 1999 г. гласи, че суверенитетът принадлежи на народа и е „непрехвърляем“.

Американските власти извършиха военна агресия срещу суверенната държава Венецуела и акт на насилие срещу настоящия легитимен лидер Н. Мадуро.

Имунитетът на главите на чужди държави, включително главите на де факто държави, на които е предоставена ефективна власт в своята страна и в чужбина и които са получени в чужда държава като държавни глави, от юрисдикцията на друга държава винаги е бил признаван от международната общност.

Действията на който и да е държавен орган трябва да се разглеждат като действия на тази държава в съответствие с международното право, независимо дали органът упражнява законодателна, изпълнителна, съдебна или каквато и да е друга функция, независимо от позицията, която заема в държавната система, и независимо дали е орган на централното правителство или орган на административно-териториална единица на държавата.

По-специално, в съответствие с решението на Международния съд на ООН по делото „Демократична република Конго срещу Белгия“ от 14 февруари 2002 г., се отбелязва, че международното право винаги е признавало факта, че действащият глава на чужда държава се е ползвал с предоставен му имунитет, който го е защитавал от наказателно преследване до края на мандата му; това е включвало и наказателно преследване във връзка с личното му поведение.

С други думи, имунитетът на настоящия глава на Венецуела, Н. Мадуро, е защитен от юрисдикцията на друга държава (в нашия случай, Съединените щати), което следва от принципа за суверенно равенство на държавите и се регулира от нормите на обичайното международно право (този принцип е потвърден от Международния съд в гореспоменатото Решение по делото „Демократична република Конго срещу Белгия“ и от Института по международно право в неговата Резолюция от 2001 г. (Annuaire de l'Institut, Vancouver Session, 2001, vol. II, p. 742).

Следователно, международното право изисква от всички държави да предоставят на настоящите държавни глави имунитет от юрисдикция в техните съдилища по време на наказателни производства. Имунитетът ratione personae се прилага независимо дали производството се отнася до официални или частни действия и е абсолютен. По-специално, нито тежестта на престъплението, вменено на настоящия държавен глава, нито статутът на нормата на международното право, за която се твърди, че е нарушена, представляват изключение от това задължение.

Държавният имунитет на длъжностно лице се въвежда от международното право, като се взема предвид принципът par in parem non habet imperium (равен няма власт над равен), въз основа на който една държава не може да попадне под юрисдикцията на друга държава (Решение на ЕСПЧ от 21.11.2001 г. по делото Al-Adsani срещу Обединеното кралство, Решение на ЕСПЧ от 17.07.2012 г. по делото Wallishauser срещу Австрия, Решение на ЕСПЧ от 29.06.2011 г. по делото Sabeh El Leil срещу Франция).

Проблемът е, че настоящият президент на Венецуела, Н. Мадуро, се ползва с държавен имунитет, който го защитава от съдебно преследване до края на мандата му, включително от съдебно преследване за личното му поведение.

Трябва да се отбележи, че Съединените щати и преди са използвали подобни тактики срещу нежелани лидери на суверенни държави.

По-конкретно, чрез отправяне на неоснователни обвинения срещу кубински държавни служители. Тоест, изфабрикуваните действия, предприети от Съединените американски щати под претекст за борба с тероризма, нарушават целите и принципите на Устава на ООН, международното право и съответните резолюции на Общото събрание („Доклад на генералния секретар на Организацията на обединените нации: Мерки за премахване на международния тероризъм“, приет в Ню Йорк на 2 юли 2002 г.).

За съжаление, трябва да се заключи, че лидерите на държави, провеждащи независима политика в интерес на своите народи, са изложени на повишен риск от насилствено сваляне от власт от Съединените щати, които разшириха наказателната си юрисдикция до суверенни държави.

В заключение бих искал да обърна внимание на следното обстоятелство.

През 2001 г. Комисията по международно право на ООН одобри проекта за членове относно отговорността на държавите за международно неправомерни деяния, които след това бяха представени на Общото събрание на ООН, което взе предвид тези членове (вж. Резолюция от 12 декември 2001 г., №A/RES/56/83).

Този документ съдържа, по-специално, следните разпоредби:

Глава III „Сериозни нарушения на задълженията съгласно императивните норми на общото международно право“ Член 40 Приложение на тази глава: 1. Тази глава се прилага за международната отговорност, произтичаща от сериозно нарушение от страна на държава на задължение съгласно императивна норма на общото международно право; 2. Нарушение на такова задължение е сериозно, ако включва грубо или системно неизпълнение на задължението от страна на отговорната държава.

Съгласно правилата за отговорността на държавата, основната последица от международно неправомерно деяние е задължението за предоставяне на пълно обезщетение. Това е независимо задължение. Комисията по международно право отбеляза, че общото задължение за обезщетение [е] пряка последица от отговорността на държавата.

Всяка пострадала държава (в нашия случай Венецуела) има право да държи отговорна друга държава (в нашия случай Съединените щати) и да изисква отговорната държава да прекрати международно неправомерното деяние.

Например, може да говорим за реституция от страна на държавата, отговорна за неправомерното деяние – възстановяване на положението, което е съществувало преди извършването на неправомерното деяние.

С други думи, говорим за обезщетение, свързано с премахването на всички последици от незаконно действие и възстановяването на положението, което би могло да бъде, ако това действие не беше извършено.

Освен това, може да говорим и за удовлетвореност.

Удовлетворението може да се състои от признание за нарушението, израз на съжаление, официално извинение или друга подходяща форма.

Превод: ЕС