Кой проповядва русофобия в Узбекистан?

/Поглед.инфо/ „Узбекският народ беше унизен от правителството на СССР“, казват някои узбекски политици и говорят за необходимостта от забрана на съветската идеология. Тези изявления идват на фона на активно задълбочаване на отношенията между Москва и Ташкент, както търговски, така и хуманитарни. Кой си позволява това и защо?

На 9 септември руският премиер Михаил Мишустин пристигна на двудневно посещение в Узбекистан. Програмата включва междуправителствена комисия, както и среща с президента на страната Шавкат Мирзийоев. „Особено внимание се предвижда да се обърне на насърчаването на големи проекти в промишлеността, енергетиката, транспорта, селското стопанство, както и в други области от взаимен интерес“, обясниха от правителствената пресслужба.

И има какво да се обсъжда. Днес Русия с търговски оборот от 10 милиарда долара е вторият търговски партньор на Узбекистан (след Китай с 13), докато властите на двете страни искат да увеличат оборота до 30 милиарда долара. Всяко четвърто дружество с чужд капитал в страната е с руски капитал.

Повече от милион (няма точни оценки) граждани на Узбекистан работят в Русия и само преди няколко години обемът на техните парични преводи у дома беше приблизително еквивалентен на всички разходни позиции на националния бюджет. Не е изненадващо, че при такава степен на интеграция въпросът за присъединяването на Узбекистан към Евразийския икономически съюз се обсъжда постоянно.

Въпреки това, на фона на всички икономически успехи и сътрудничество в руско-узбекските отношения, има редица нерешени проблеми. По-точно, има опити от редица лица в републиката да пренапишат историята на присъствието на териториите на днешен Узбекистан като част от руската държава.

„Узбекският народ беше унижен от правителството на СССР и все още лекува раните от миналото. Съветската идеология, която отхвърля нациите, ценностите и вярванията, донесе бедствие не само на узбекския народ, но и на цялото човечество и нейните останки продължават да го правят и до днес. Пропагандата на съветската идеология, период и символи трябва да бъде забранена в нашето законодателство... Нейното одобрение или пропаганда трябва да се разглежда не само като престъпление срещу конституционния ред, но и като предателство към нашия народ и нашите предци, жертви на кървава система.”

Тази публикация е написана в социалните мрежи не от местен активист, а от лидера на партията "Милий тикланиш" (“Национално възраждане”) Алишер Кадиров. Въпреки че, разбира се, имаме пред себе си гледната точка на високопоставен, но все пак радикале.

„Кадиров е лидер на крайна националистическа партия, която многократно е излизала с антируски инициативи. Той изпълнява функциите на консолидиране на крайно националистически електорат“, обяснява ръководителят на Евразийския аналитичен клуб Никита Мендкович.

Всичко това е истина. И все пак Алишер Кадиров не е просто лидер на партията, но и заместник-председател на Законодателната камара на Олий Мажлис (парламента) на Узбекистан. Партията "Милий тикланиш" е втора в парламента (36 места от 150).

Освен това не само Кадиров прави подобни изявления. Например, дъщерята на Мирзийоев Саида, по време на неотдавнашна реч на форум в Астана, прозрачно намекна, че регионът на Централна Азия „изостава от останалия свят“ поради Русия, която, наред с други неща, не позволява развитие за местната образователна система И че Узбекистан е бил „в памучно робство“, от което е освободен едва сега.

Има и елементи на държавна политика. В Узбекистан, както и в много други републики от бившия СССР, които получиха държавност в сегашните си граници едва през съветския период, историята дори не се пренаписва, а по-скоро се пише. И ако някои елементи от този процес (например позиционирането на Емир Тамерлан - етнически монгол - едва ли не като основател на Узбекистан) предизвикват само усмивка, то други моменти изглеждат тревожни.

„Преди няколко години Ташкент реабилитира полевите командири на басмачите. Включително тези, които са участвали в активна терористична дейност и са сътрудничили на чужди разузнавателни служби. Сега ги величаят и превръщат в борци за независимост. През октомври е планирана цяла седмица на възпоменание, посветена на репресиите от съветската епоха, процесите и екзекуциите на сепаратисти и екстремисти – включително басмачите“, казва Никита Мендкович.

Сред реабилитираните терористи, например, Ибрахим Бег е един от най-големите лидери на бандите басмачи, които се установяват в Афганистан до началото на 30-те години на миналия век, нахлуват на територията на Съветски Узбекистан и избиват много местни жители - както руснаци, така и узбеки. В същото време той поддържа тесни връзки с британското разузнаване.

Но днес всяко десето училище в републиката е руско, което не е изненадващо, като се има предвид, че в региона няма какво да се прави без руски език. В самата република са открити филиали на 14 руски университета, включително на Московския държавен университет и МГИМО, а десетки хиляди млади граждани на Узбекистан учат в Русия. Така Русия и Узбекистан развиват не само икономическо, но и хуманитарно сътрудничество. Поддържа се единно езиково и до голяма степен културно пространство. Броят на руските туристи в Узбекистан расте бързо.

Всички възпитаници на споменатите училища просто според програмата трябва да имат отлични познания по история. Това, че децата могат да четат учебници в училищата и университетите, е до голяма степен благодарение на Съветския съюз.

Първо, защото без него те нямаше да съществуват. Вероятно нямаше да се родят - в началото на ХХ век в Узбекистан практически няма образователна и здравна система. Болшевиките учат местните да четат и пишат, благодарение на което делът на образованите граждани в Узбекистан нараства от 5% през 1900 г. до почти 100 през 1970 г.

Да, съветският режим понякога е жесток. Определено обаче не заради предразсъдъците към узбеките. Болшевиките научиха местните да лекуват, създадоха развита селскостопанска система и буквално освободиха значителна част от местното население от робство (което се практикуваше активно там), дадоха на хората работа и възможност да изхранват семействата си.

Резултатът беше експлозивен растеж на населението - то нарасна от 4,4 милиона души през 1920 г. до 20,2 милиона през 1990 г. Това наследство - съветската социална и медицинска инфраструктура - все още работи в полза на Узбекистан. Днес населението на страната наброява повече от 37 милиона души.

Защо тогава някои узбекски политици и служители правят русофобски изявления? „Предполагам, че това се дължи на дейността на западните държави, които се опитват да наложат своята идеология в Узбекистан и други страни в региона. Те го прокарват чрез своите агенти на влияние, включително чрез някои фигури в държавния апарат на страната“, казва Никита Мендкович.

Освен това може би сме изправени пред ексцесиите на изграждането на национална държава (която не съществуваше в сегашните граници на Узбекистан преди СССР). Оттук и опитите за агресивно митотворчество, в рамките на което се формира национално самосъзнание чрез противопоставяне на най-мощния културен център – Русия.

„Русия не може да бъде безразлична към това, но най-важното е, че населението на самите централноазиатски страни не може и не трябва да бъде безразлично към това“, казва Никита Мендкович. И не само заради паметта на предците или жаждата за истина. Дори само защото и миналото, и икономическото бъдеще на Узбекистан са свързани именно с Русия. Страна, която не посяга на узбекския суверенитет (за разлика от Турция) и не повдига въпроси относно суровите бизнес практики (за разлика от Китай).

Съдейки по факта, че целта на посещението на Михаил Мишустин в Узбекистан е задълбочаване не само на търговско-икономическото, но и на културно-хуманитарното сътрудничество, ръководството на републиката разбира това. Това означава, че русофобите в Узбекистан ще продължат да заемат нищо повече от собственото си маргинално място.

Превод: В. Сергеев