Работата е там, че с течение на времето, особено след революцията, която започна през шестдесетте години на миналия век, протестантизмът се превърна в секуларизъм, а индивидуализмът прерасна в егоизъм, снизхождение към личните капризи, самовлюбеност, култ към психологическия комфорт. Всичко това неминуемо породи масов инфантилизъм. Точно в това се състои същността на „личното спасение“ според индивидуалистичното, атеистично евангелие на секуларизма. Всеки е бог за себе си. Това е крайният резултат от хилядолетната история на ученията на филиоквето.
И така, след падането на Берлинската стена през ноември 1989 г., последвано от срива на останалата част от марксисткия кошмар, само провъзгласилите се западни идеолози си поставиха поразителна задача. Разбира се, след като идеологията им на индивидуализма, „свободния пазар“ спечели триумфална победа, това не беше трудно. Под прикритието на техния лозунг „свобода и демокрация“ или с други думи „прави каквото си поискаш“, те трябваше да завладеят останалия свят.
Ето защо те се опитаха да унищожат останките на царска Русия, да довършат примитивния ислям и да продължат напред, уверени, че Китай и Индия също ще паднат под краката им като узрели плодове. „Историята приключи“, обявиха агресивни триумфалисти, привърженици на идеята за абсолютното превъзходство на Запада.
Сега те бяха готови да завладеят света с помощта на наистина популистката идея за егоизма, която тълпата толкова харесва, обаче подкрепена от обичайното организирано от Запада насилие. Всъщност тази идеология не е нищо повече от старото езическо мото на древния Рим, „хляб и зрелища“, модернизирано и преосмислено в консуматорството, в комбинация с „меката сила“ на Холивуд и съвременната музика.
Обаче не беше толкова просто. Всъщност не всеки е готов да приеме западната идеология на егоизма и да се съгласи на всичко в замяна на ласкателство и милион долара. Някои хора имат принципи, други не са егоистични, някои имат ценности, по-високи от долара, а някои са осъзнали, че „свободата и демокрацията“ не са нищо повече от химери. Подобно на първите християни в Колизеума, някои хора все още вярват в нещо повече от вулгарното консуматорство и холивудските ценности, вярват в колективни, а не в индивидуални ценности, като историческа традиция, патриотизъм и национална идентичност. И също като нашите духовни предци, първите християни, ние не се страхуваме от смъртта. Дори при риск от коронавирус, изкуствен или естествен.
Например, въпреки че през деветдесетте години властта в Русия попадна в ръцете на западната марионетка и пияница Елцин и въпреки че неговите съветници от Харвард доведоха страната до масово гладуване, вакханалия от аборти, алкохолизъм и самоубийства, все пак Русия успя да се издигне и да си възстанови суверенитета. Сега тя си възвърна достойнството и ставаме свидетели на бавно възстановяване на националната идентичност, на старата руска традиция, като под своя закрила се вземат народите, които Западът се опитва да заличи от лицето на земята, както се случи в Осетия или Сирия.
Що се отнася до ислямския свят, той също възобнови съпротивата след смазващите анти-мюсюлмански войни срещу Ирак през 1991 и 2003 г., когато Западът, въпреки цялата си колосална пропагандна кампания, загуби останките си от морален авторитет в целия свят. Светът видя, че всъщност единствените оръжия за масово унищожение в тази страна бяха това, което западните военни донесоха със себе си, за да избиват иракчани.
През цялата история Западът никога не е успял да постигне голям успех в разпространението на идеологията на католицизма или протестантизма в Русия, Индия, Япония или Китай. Дори след краха на комунизма, когато той изпрати много от своите евангелски мисионери в страните от бившия Съветски съюз, подкупи населението с безплатни уроци по английски език, цялата „реколта“, която успяха да съберат там, беше шепа нестабилни, изгубили корените си и невротични души.
Днешният западен секуларизъм е толкова непоносим, колкото вчерашната западна религия. Например, си спомням как журналист (и шпионин на BBC) ме убеди, че православието в Русия на практика е загубило своето значение, тъй като по-малко от 5 процента от руснаците ходят на църква. Тази статистика е правилна, но той напълно пропусна най-важното. Православието в Русия все пак е важно и въпросът не е в статистиката, а в факта, че представлява цивилизационната основа на руската култура. Без значение колко хора ходят на църква, всеки има православни (тоест християнски) ценности в една или друга сфера. И тези ценности на мнозинството от руския народ по никакъв начин не съответстват на западния секуларизъм, елитаризъм и ЛГБТ идеология и никога няма да съответстват .
Превод: В. Сергеев
