/Поглед.инфо/ Президентските избори в Либия, насрочени за 24 декември 2021 г., не се проведоха. Тъй като предишните опити бяха неуспешни - през декември 2018 г. и в началото на 2019 г. 24 януари 2022 г. беше предложен за нова дата, но и това не стана. Перспективата за възстановяване на богатата и доскоро просперираща страна от пепелта изглежда мрачна. Дори и най-оптимистичните експерти в своите прогнози разглеждат два варианта - лош и много лош.

Някои коментатори твърдят, че причината за прекъсването на вота се дължи единствено на желанието на Запада да запази сегашния хаос възможно най-дълго и затова няма да има избори в обозримо бъдеще. Разбира се, удобно е всичко да се приписва на машинациите на „света зад кулисите“, но ако оперираме с факти, се очертават две основни причини – външна и вътрешна.

Началото на ликвидацията на Либийската Джамахирия беше поставено там, където това по принцип не трябваше да се случва. Невъзможно е да се отрече, че ако не беше Резолюция № 1973 на Съвета за сигурност на ООН от 17 март 2011 г., събитията щяха да се развият съвсем различно. Тогавашният генерален секретар на ООН Пан Ги-мун нарече документа исторически и това не е странно - беше взето решение, разрешаващо военна намеса на чужди държави и физическото унищожаване на либийския лидер, който отдавна се беше превърнал дразнител за Запада, ООН и редица на арабските владетели. Изненадващо и друго - никой не се противопостави!

През следващите години преминаха три фази на ожесточена гражданска война, при това с активното участие на чуждестранни наемници. Либия бързо изпадаше в състояние на дивачество: публични обезглавявания, процъфтяване на търговията с роби, буен бандитизъм. Развитието на събитията беше внимателно наблюдавано отвън, но само от гледна точка на собствените интереси. ООН вяло приемаше необвързващи резолюции, а оръжейното ембарго за Либия от 2011 г. беше открито нарушено. Имаше държави и дори групи държави, които заеха една или друга страна в конфликта. Имаше и такива, които се опитваха да установят контакт с всички наведнъж.

Ако в Либия нямаше огромни запаси от въглеводороди, отдавна да се бяха отказали от нея. Но минералите, заедно със стратегическото географско положение, накараха „световната общност“ да се погрижи да намери решение. Следваха консултации, преговори, конференции, включително на най-високо ниво – с участието на висши служители на влиятелни държави. Париж, Женева, Тунис, Берлин – изглеждаше, че нещата са на път да тръгнат. В същото време никой не обърна внимание на факта, че на власт в Триполи са застанали радикални ислямисти от привържениците на “Мюсюлмански братя” и дори на “Ал Кайда”. Напротив, някои бяха доста доволни от това.

Между другото, на 14 декември 2021 г. министърът на петрола и газа Мухамад Аун потвърди, че запасите на суров петрол в Либия възлизат на 48 милиарда барела, а на природен газ - 1,47 трилиона кубически метра. Според Националната петролна корпорация, енергийните приходи от януари до август 2021 г. възлизат на 16,883 милиарда долара.

В същото време строежът на сградата на „Либийска демокрация” започва не от основата, а от покрива. Решението за провеждане на избори в страна, където референдумът за Конституцията се провали, при липса на законодателна рамка, легитимни власти, предизборна кампания и дори минимални гаранции за сигурност, не изглежда много добре обмислено. С наближаването на датата вероятността изборите да бъдат проведени започна да се приближава до нула.

Демонстративното пренебрегване на елементарните законови норми при съставянето на списъци с кандидати, заплахите от въоръжени групировки за предотвратяване на гласуването със сила и други фактори създадоха среда, която застрашава репутацията на световните лидери, които така усърдно пропагандираха идеята за плебисцит. Между другото, сред участниците във всички тези форуми не присъстват американските президенти - нито Байдън, нито неговият предшественик. Това изобщо не означава, че американците не се интересуват от либийската тема: те просто избраха друг път – да използват ООН, чийто политически отдел често се нарича клон на Държавния департамент.

В началото на декември при генералния секретар на ООН изведнъж се появи специален съветник за Либия и бихме искали да се надяваме, че Антонио Гутереш не е разбрал за това от вестниците. Стефани Уилямс, която ръководеше мисията на ООН в Либия до февруари 2021 г., стана съветник, а след това започна да наблюдава либийските въпроси от Държавния департамент на САЩ.

На 12 декември С. Уилямс спешно пристигна в Триполи, за да „покаже подкрепа за ООН за предстоящите избори и правителството на националното единство“. Представителят на ООН (или Съединените щати под флага на ООН) беше придружен в пътуването от някой си Даниел Рубинщайн, регионален директор на Международната фондация за избирателни системи (МФИС). Рубинщайн беше топло приветстван от ръководителя на либийската ЦИК, който благодари на американската неправителствена организация: „Имад ал-Сайх е благодарен на МФИС за подкрепата на Избирателната комисия от нейното създаване, както и за курсове за обучение и програми за повишаване на осведомеността, които добавиха инерция към опит и информация на служителите на комисията“.

Не е тайна, че американците използват множество неправителствени организации по света, но това беше първият път, когато това беше широко разгласено във връзка с Либия. Междувременно, освен Държавния департамент на САЩ, спонсорите на МФИС са Великобритания, Канада, Швейцария, Франция и други държави. От основаването си през 1987 г. организацията успява да се забележи в 145 страни по света, като 45 от тях имат офиси. Има само една задача – „разпространението на демократичната култура и осигуряването на подкрепа на институциите за изборните процеси“.

Американските политически технолози са известни като символисти и любители на създаването на исторически паралели, но явно прекалиха в Либия. Изборите бяха насрочени по настояване на Уилямс на 24 декември, защото на този ден преди 70 години с решение на ООН Либия получава независимост. Твърди се, че от Италия, въпреки че по това време Триполитания и Киренайка са под британски контрол, а Фезан под френски. Либия е провъзгласена за конституционна монархия, а протежето на Лондон Мохамед ал-Синуси става крал под името Идрис I. Той е на трона до 1 септември 1969 г., когато е свален от група „свободни офицери“, водени от от Муамар Кадафи в резултат на безкръвен преврат. Любопитно е, че през 2011 г. бунтовниците дефилират под знамето на кралството, което сега се счита за държавно знаме. В същото време се използва от групи, които воюват помежду си. Такова ми ти единството.

С. Уилямс проведе поредица от интензивни преговори: тя се срещна с ръководителя на президентския съвет Мохамед алЛафи, неговия заместник Муса алКуни, ръководителя на Върховния държавен съвет Халед алМишри, председателя на Висшата избирателна комисия Имад алСайх, заместник-председател на Камарата на представителите Фаузи ал-Нувайри, началникът на Генералния щаб (силите на Западния регион) Мухамад алХадад и др. Американката посочи „необходимостта да се придържаме към резултатите от Форума за политически диалог“, но мненията на либийските преговарящи се разминават - някои са за изборите, други бяха категорично против.

На 15 декември комисията по вътрешни работи на Камарата на представителите призова властите в страната да признаят невъзможността за провеждане на президентски избори на 24 декември. На следващия ден членът на Висшата избирателна комисия Абу Бакр Марда каза, че провеждането на общо гласуване на насрочената дата е „нещо от миналото“. Ръководителят на ВИК, привърженик на “Мюсюлманските братя” Халед ал Мишри нарече изборния процес „илюзия“. На 21 декември, тоест само три дни преди насрочената дата на президентските избори, шефът на ВИК обяви разпускането на всички избирателни комисии. По-точно онези няколко, които изобщо са успели да се формират. И съдът на Мисурата реши да разпусне самата Висша избирателна комисия като ненужна.

Убеден, че плановете за провеждане на избори няма да се сбъднат, Уилямс се съсредоточи върху изпълнението на "план Б", или минималната задача - да задържи на власт в Триполи тези, които споделят "демократичните ценности", тоест Абдел Хамид Дбейба като ръководителят на ПНС. Задачата не беше лесна, тъй като според вътрешнолибийските споразумения мандатът на ПНС беше ограничен до 24 декември. Камарата на представителите обсъди в Тобрук формирането на нов кабинет. Съобщава се, че Фати Башага ще стане новият министър-председател, а самият той се срещна в Бенгази с „главнокомандващия на либийската армия“. Башага и фелдмаршал Халифа Хафтар дори „се споразумяха да обединят усилията, насочени към разрешаване на ситуацията в страната“.

Въпреки това Уилямс успя да реши проблема: на 31 декември Абдел Хамид Дбейба се върна към задълженията си като министър-председател и проведе заседание на кабинета. Необходимата подкрепа бе оказана и от Лондон: посолството на кралството в Либия обяви, че възнамерява да продължи да признава ПНС, оглавявана от Абдел Хамид Дбейба, за най-висш изпълнителен орган. В същото време британските дипломати отбелязаха, че „те не подкрепят създаването на паралелни правителства или институции на мястото на съществуващия кабинет“. Естествено, тази уговорка устройва и Анкара, особено след като Дбейба далеч не е единственият привърженик на “Мюсюлманските братя”, който заема високи постове в Триполи и в същото време разчита на подкрепата както на Турция, така и на САЩ. Както вече споменахме, борбата е за либийски ресурси и за собствените интереси. Интересите съвпадат, когато става дума за минимизиране на влиянието на Руската федерация, правоприемник на държава, която изглежда имаше непоклатими позиции в Джамахирията, но ги предаде. Всички, с изключение на самата Руска федерация и Либия, се оказаха победители, за голямо удовлетворение на опонентите им.

В заключение на темата за външното влияние е необходимо да се отбележи: през 2011 г. войските, лоялни на Кадафи, лесно биха потушили въоръжения бунт в Бенгази за броени дни, ако не беше взетото в Ню Йорк решение за унищожаване на режима чрез сила. Под прикритието на резолюция на Съвета за сигурност на ООН беше въведена „зона, забранена за полети“ за либийските военновъздушни сили, последвана от масирани бомбардировки, по време на които бяха унищожени не само военни цели, но и цивилна инфраструктура, както и жилищни райони и дори обекти, включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.

Възниква въпросът: защо либийците не излязоха в защита на страната си? При цялото превъзходство на САЩ и НАТО в Либия бяха натрупани огромни запаси от оръжия и оборудване, а военната доктрина на страната се основаваше на концепцията за „въоръжения народ“. Защо либийците не се изправиха като единен фронт срещу агресията, след като имаха лидер и какво да защитават и знаеха как да се защитават?

Муамар Кадафи успя да обедини стотици племена за няколко години, да изгради наистина независима държава, да постигне такъв стандарт на живот на населението, който все още е недостижим в някои страни от Европейския съюз. Това е подвиг, който ще бъде оценен напълно и ще бъдат издигнати паметници на убития либийски лидер, но не скоро: той изпревари времето си с много години, ако не и с десетилетия.

Добре известното изречение на Сократ „всеки народ е достоен за своя владетел“ е спорно по същество, а в случая с Либия е напълно неприложимо. Либийците се оказаха недостойни за своя владетел, а възторгът, с който се унищожават вече 12 години кара човек да се чуди дали са един народ? След като либийците от Мисурата търгуват на пазарите за роби с либийци от Себха и не ги смятат за хора поради тъмния им цвят на кожата? След като имаше такива, които забиваха ножове в раненото тяло на все още живия Кадафи и след това поставиха обезобразения труп на витрината на хранителния магазин, за да го видят всички? За какви демократични ценности, идеология, избори може да се говори на територията, където населението е заето основно с грабежи и убийства? На територията, разкъсана във феодални борби, водена от водачи на въоръжени групировки и кланове, които не са в състояние да се споразумеят за нищо, особено за власт. Въпросите не са празни. Очевидно това е исторически код, дълбоко вкоренен в съзнанието на хората и това е тема на отделна статия.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели