И така, през 1913 година в САЩ е приет законът за „Федералния резерв”, който осигурява контрол над емисията и паричното обръщение от страна на частни лица (бенефициариите от банковата система). Именно този момент може да се нарече точката на окончателното формиране на „Западния” глобален проект, който в този момент все още се намира в мрежови стадий.
Впрочем, веднага ще отговоря на различните критици, че уж Федералният резерв е държавна структура, защото неговият ръководител се назначава от президента на САЩ (със съгласието на Конгреса). Всъщност, управителният съвет на ФР се състои не само от назначените от президента членове (които са 4-5), но и от ротационните председатели на резервните банки (общо са 12), които винаги са повече от половината в управителния съвет. А резервните банки са частни, така че контролният пакет не е у държавата.
В това време доларът все още е свързан със златото (както виждаме, това далеч не е специфика на Бретън-Уудския модел) и затова печатането му така пряко, без ограничения, за удовлетворяване на интересите на банкерите е сложно. Затова по време на „Голямата” депресия се използва друга схема, която позволява да се преразпределят активи в полза на банкерите, които могат да получават кредит (в условията на паричен глад) практически в неограничени мащаби. Те ги получават, изкупуват интересните активи, а след това Федералният резерв прибира от паричния пазар излишната ликвидност. С други думи, Федералният резерв фактически облага със специален данък всички собственици на пари в полза на своите бенефициарии.
Въпреки това, делът на финансистите в преразпределянето на печалбата в този момент е ограничена, не повече от 5% от общия ѝ обем. Проблемът е там, че банкерите се нуждаят от емисия и за нейното получаване е измислен прекрасен инструмент – Бретън-Уудския модел. Смисълът му е прост – доларът трябва да стане основна световна валута и да замени в резервите и обръщението другите регионални валути. Именно за това е проведена Бретън-Уудската реформа на световните финанси.
На първия етап тя засяга единствено Западния свят (СССР участва на конференцията и подписва документа, но след това не го ратифицира, а през 1950-та година привързването на рублата към долара е отменено, тя се привързва към златото). Но в резултат се образува колосален ресурс доларова емисия (сферата му на обръщение се увеличава сериозно), което и позволява на бенефициариите на Федералния резерв да легализират тази емисия като своя печалба.
Икономическият смисъл от тази операция се състои в това, че цяла Западна Европа (от която и започна процеса на превръщане на долара в световна валута) представлява през 1945 година купчина пепел. И дори ако се построят заводи (а те се строят), то няма на кого да се продаде продукцията им. И трикът се състои в това, че за страните от Западна Европа се открива не само плана Маршал (тоест доларови инвестиции!), но и пазарите на САЩ. НА които може да се получава печалба с продажба на стоки. Но! Само за долари.
Съответно, вече под тези долари (получили името „евродолари) може да се емитират национални валути (под надзора на Бретън-Уудските институции, МВФ, Световната банка и ГАТТ, което след това се преименува на СТО) и да се плаща с тях заплата, осигурявайки и вътрешното търсене. Но целият този модел може да работи, само защото в този момент делът на САЩ в света – и по потребление, и по производство, е повече от 50% от световните.
След това тази схема е повторена за Япония и Тайван (след 1949 година), за Южна Корея и Хонконг, а след това за Китай. Накратко сравняването на ръста на Китай и на СССР е съвършено некоректно – ако и СССР беше получил достъп до пазарите на САЩ, икономическият ръст в него щеше да бъде колосален. Но нито СССР, нито след това Русия не получават достъп до американските пазари.
След кризата от 70-те години (която е свързана с това, че всички потенциални сфери за разширение на долара са изчерпани, а делът на финансовия сектор в преразпределението на печалбите се увеличава в САЩ до 25%) започналата политика на „Рейгъномика” придава на Бретън-Уудския модел завършен вид.
Сега той изглежда така. От една страна – транснационалните банки чрез емисионните долари инвестират в страни с евтина работна сила, което позволява да се създава производство на евтина продукция. От друга страна, чрез тези емисионни долари се кредитира частното търсене в САЩ (и в другите страни от Западния свят), което позволява рязко да се повиши жизненият стандарт на населението и да се формира доминираща в социалната система „средна” класа, да се сформира устойчив стереотип на потребителското поведение .
От 1981 г. до 2008 г. средният дълг на американско домакинство нараства до 60-65% от реалния разполагаем доход на над 130%. В същото време разходите за обслужване на този дълг непрекъснато намаляваха, тъй като цената на заема спада (дисконтовата ставка на ФРС за същия период падна от 18% до почти 0). В същото време покупателната способност на средната работна заплата в САЩ е на нивото от края на 50-те години. Но делът на финансовия сектор по отношение на преразпределянето на печалбата в тяхна полза нарастна до 50% (а в някои моменти се повиши още повече).
До 2008 г. ситуацията стана критична: гражданите на „развитите“ страни харчат постоянно повече, отколкото реално печелят, частният дълг е забранен и е невъзможно да се рефинансира с ниски проценти. Бретън-Уудската система спря. Между другото, обръщам вашето внимание на факта, че тази система няма отношение към механизма на обмена на валута.
Независимо от това институциите в Бретън Уудс (МВФ, СТО, Световната банка, свързаните с тях рейтингови агенции, консултантски и одиторски компании) продължават да изискват стриктно спазване на приетите от тях правила. По-специално, изтеглянето на бюджетни пари от руската икономика (т. нар. „Бюджетно правило“, според което всички петролни приходи от надвишаване на световните цени над определено ниво се изпращат извън страната), забрана за ограничаване на валутните спекулации, рестриктивна парична политика - това са всички изисквания на МВФ.
Проблемът с цялата система е, че тя вече не е в състояние да осигури икономически растеж в света. Емисията вече не предизвиква растеж, освен това в продължение на повече от 10 години капиталът в света не се възпроизвежда. Банкерите не биха се интересували дали те са имали контрол върху издаващата институция, но Бретън-Уудската реформа на световните финанси през 1944 г. не е приключила, Федералният резерв остава под националната юрисдикция. През годините банкерите се опитват да променят тази ситуация, по-специално през 2011 г., но не успяват (по-специално поради известния „случай на Щрос-Кан“). И днес новият президент Тръмп активно се опитва да ограничи ръководството на Федералния резерв и да го извади от номиналния контрол на банкерите.
Като цяло днес можем да кажем, че Бретън-Уудският модел на световните финанси приключи своята история и най-важният въпрос, който възниква в този случай: какъв ще бъде новият модел. Но това е темата на друга статия.
Превод: В.Сергеев
