Американската система започва да прилича на администрация, която едновременно води две противоположни линии. От едната страна стои Тръмп, който очевидно търси начин да излезе от иранската криза без втори голям военен удар. От другата — медийният, военният и част от политическия апарат във Вашингтон, който методично вкарва ситуацията обратно към ескалация. Не става дума само за Израел. Това вече е вътрешноамерикански конфликт за контрол върху външната политика.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Белият дом действително е решил да деескалира, защо точно сега започнаха координирани публикации за „подготовка на мащабна операция срещу Иран“? Защо The New York Times внезапно започна да подгрява тема за нови удари, позовавайки се на анонимни източници от Близкия изток? Това не е случайна медийна истерия. Американската система работи по друг начин. Когато подобни текстове се появяват синхронно с изявления от Тел Авив и с течове от Пентагона, това обикновено означава едно — върху президента се упражнява натиск да избере силов сценарий.
Тръмп вече е попадал в подобен капан. Само че този път ситуацията е по-сложна. Иран не е Ирак от 2003 г. Нито Либия от 2011 г. Страната има развита ракетна инфраструктура, разпръснати подземни ядрени обекти, собствена производствена база за дронове и мрежа от съюзници от Ливан до Йемен. Американските военни отлично знаят това. Знаят и друго — затварянето на Ормузкия проток дори за няколко дни може да удари световния петролен пазар по начин, който да вкара западните икономики в нова инфлационна криза.
Особено Европа.
Германската индустрия още не е излязла от енергийния шок след 2022 г. BASF затвори мощности. Металургията в няколко държави от ЕС работи под предкризисните нива. Транспортните разходи остават нестабилни. В подобна ситуация нов скок на петрола не е геополитическа абстракция, а проблем за реални заводи, пристанища и логистични вериги.
Москва внимателно използва точно този страх.
Лавров неслучайно постави темата за Ормуз в контекста на Русия и Китай. Това беше дипломатически сигнал, но формулиран почти административно. Без патетика. Без лозунги. Почти сухо. Искате влияние върху Иран? Добре. Но подобни въпроси няма как да бъдат решени зад гърба на Москва. Още повече зад гърба на Пекин. Руснаците всъщност казват следното: архитектурата на Близкия изток вече не минава през еднополюсен контрол.
Вашингтон трудно приема това.
Проблемът е, че самият Тръмп вероятно разбира реалната ситуация много по-добре от част от собственото си обкръжение. Затова и започнаха разговорите с китайците. Само че тук има втори проблем — Китай няма интерес да спасява едностранно американската стратегия. Пекин няма да натисне Иран така, както Вашингтон си представя. Китайците гледат на ситуацията много по-студено. За тях Иран е част от по-голяма енергийна и транспортна схема — включително сухопътните маршрути към Централна Азия и западните сегменти на инициативата „Един пояс, един път“.
Това е инфраструктурна логика. Не идеология.
Русия междувременно се опитва да превърне кризата в сделка. И тук започва най-интересната част от цялата история. Руснаците вече директно напомнят за договореностите от Анкъридж. Това не беше протоколна среща. Очевидно са обсъждани много по-широки параметри — Украйна, Иран, икономически проекти, вероятно и въпросът за санкционните режими.
Именно затова Лавров подчерта, че споразуменията трябва да бъдат потвърдени „по-скоро, отколкото по-късно“.
Това е необичайно твърда формулировка за руската дипломация.
Москва всъщност предлага на Тръмп политически изход. Моделът е сравнително ясен: частично уреждане около Украйна, ограничаване на ескалацията около Иран, руска помощ по чувствителни въпроси като ядрените материали и логистичните канали, а в замяна — нова рамка за икономически отношения между Русия и САЩ. Това звучи логично, но има един проблем. Американската вътрешна система вече трудно допуска подобен компромис.
Особено след 2022 г.
За значителна част от вашингтонския елит всяко сериозно договаряне с Москва изглежда като политическа капитулация. Не защото Русия е толкова силна икономически. Числата не го показват. А защото руската стратегия постепенно разрушава монопола на Запада върху кризисното посредничество. БРИКС започва да се използва именно за това — не като идеологически клуб, а като механизъм за паралелна международна координация.
Срещата в Ню Делхи не беше случайна.
И визитата на Путин в Китай също не е случайна. Датите са показателни — 19 и 20 май. Точно в момент, когато Вашингтон е под натиск да реши дали ще продължи конфронтацията с Иран или ще търси контролирано отстъпление. Руснаците очевидно бързат. Това също говори много.
Защо?
Защото Москва вероятно смята, че прозорецът за сделка с Тръмп може скоро да се затвори. Ако американската администрация окончателно бъде овладяна от силовото крило, тогава целият модел на договореност се разпада. Остава само ескалацията.
Тук влиза и израелският фактор.
Нетаняху играе собствена игра. Израелската стратегия винаги е била насочена към максимално отслабване на иранската инфраструктура — военна, ядрена, финансова. Но израелските интереси не винаги съвпадат с американските. Вашингтон трябва да мисли за глобални последици — нефт, транспорт, Китай, Индия, доларови пазари, вътрешна инфлация, избори. Израел гледа регионално.
Разликата е огромна.
Особено ако конфликтът излезе извън контрола на въздушните удари и започнат атаки по енергийна инфраструктура в Персийския залив. Тогава вече не става дума само за Иран. Тогава Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар и корабните маршрути около Ормуз автоматично стават част от кризата. Американският флот може да държи военен контрол върху региона, но не може да стабилизира цените на петрола административно.
Това е старият проблем на империите.
Военната мощ не гарантира икономически контрол. Особено в свят, където Китай е основен купувач на суровини, Индия играе собствена игра, а Русия постепенно се превърна в ключов доставчик на енергийни и военни схеми извън западната система.
Любопитното е друго.
Руснаците дори не говорят вече в стария идеологически стил. Няма „антиимпериалистическа“ реторика. Няма опити да се представят като морална алтернатива. Москва говори за транзит, ядрени материали, логистика, финансови условия, протоколи, коридори и сигурност на доставките. Почти корпоративен език.
Това е много показателно.
Кремъл разбира, че XXI век няма да бъде спечелен чрез лозунги. А чрез контрол върху инфраструктури и кризи. Затова и темата за евентуално изнасяне на ирански ядрени материали към Русия не е техническа подробност. Това е предложение Москва да стане гарант на деескалацията. На практика — посредник между Вашингтон и Техеран.
Само че подобен модел автоматично вдига статута на Русия.
Именно това част от американския елит не иска да приеме.
В същото време Тръмп вероятно вижда и чисто политическия риск. Войната вече удря рейтинга му. Американското общество е уморено от външни конфликти. Особено след Украйна. Данните за жизнения стандарт също започват да създават напрежение. Инфлацията официално се забавя, но цените на енергията, транспортът и застраховките продължават да натискат средната класа.
Това не е добра комбинация преди избори.
Ако към това се добави нова нестабилност в Персийския залив, Белият дом може да влезе в много неприятна вътрешна ситуация. Демократите прекрасно разбират това. И тук се появява парадоксът — същите среди, които години наред обвиняваха Тръмп в „изолационизъм“, сега практически го тласкат към по-широка конфронтация.
Причината е проста.
Провален президент е удобен президент.
Особено ако бъде вкаран в скъп конфликт без ясен изход. Афганистан беше пример. Ирак също. Либия — в по-малък мащаб. Само че Иран е различна категория държава. Там няма да има бърза операция с телевизионен финал и пресконференция за „мисията изпълнена“.
Руснаците очевидно разчитат именно на това разбиране.
И затова офертата към Тръмп изглежда толкова настойчива. Сделка сега. Преди системата окончателно да затвори възможността за маневри. Преди Ормуз да стане реален проблем. Преди петролният пазар да излезе от контрол. Преди Близкият изток да влезе в поредната многогодишна нестабилност.
Но има и още нещо.
Москва вероятно смята, че САЩ постепенно губят способност да водят едновременно няколко големи конфликта. Украйна продължава да изисква огромен ресурс. Тайван остава отворен риск. Близкият изток отново се нагрява. Американският военнопромишлен комплекс печели от това, но държавната система започва да се натоварва прекомерно — финансово, политически и логистично.
Това вече се вижда по складовете, производствените цикли и доставките на ракети.
Особено при системи като Patriot, THAAD и някои типове високоточни боеприпаси. Производството не може безкрайно да компенсира темпа на глобалните кризи. Пентагонът публично не говори много по темата, но отделни доклади вече намекват за проблеми с капацитета.
И точно тук Русия и Китай усещат слабост.
Не фатална слабост. Но структурна.
Затова последните руски сигнали не звучат като пропаганда. По-скоро като предупреждение, формулирано в дипломатически стил. Времето за договорки намалява. Следващият етап вероятно ще бъде много по-труден за контрол — дори за самите американци.
Бележка: Този текст представлява творческа и допълнена редакционна обработка на материал от РИА Новости и е адаптиран в аналитичния стил на Поглед.инфо.
