/Поглед.инфо/ Хиляди сърби започнаха правна битка срещу НАТО. Целта им е да получат компенсация за бомбардировките на Югославия със снаряди от обеднен уран. И преди често се пишеше и говореше, че подобно оръжие може да провокира рак и да доведе Балканите до екологична катастрофа. Но Европа наистина се стресна, едва когато ракът започна да заплашва самите натовци, което влезе в историята като „Балкански синдром. "

Разтревожиха се за диагнозата „Балкански синдром“ точно преди 20 години - през януари 2001 г., когато се провеждаха срещи по този проблем в централите на НАТО и Европейския съюз. Не ставаше дума за постравматично стресово разстройство, типично за бившите бойци, а за левкемия и други видове рак.

Дотогава вече 18 войници от НАТО, участвали във военните действия и мироопазващата операция в Косово, бяха умрели от рак: седем италианци, петима белгийци, двама датчани, двама испанци, португалец и чех. Още четирима французи и четирима белгийци са с открита левкемия.

Основният заподозрян е Пентагонът, който използва боеприпаси с ядра от обеднен уран. Само немите не говореха за разрушителното им въздействие върху екологията на региона и стотиците жертви сред сърби и албанци на Балканите, но местните са едно, а войниците от НАТО друго. Международният скандал беше неизбежен.

Нещата завършиха без резултат. Държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт сложи точка по въпроса: "Все още няма доказателства, които биха могли да свържат здравословните проблеми на миротворците и оръжията, основани на обеднен уран."

Министерствата на отбраната на Великобритания и Франция заявиха приблизително същото. А съдилищата, където жертвите подадоха искове, застанаха на страната на ръководството на Северноатлантическия алианс.

Картината е привидно ясна. Агресията на НАТО срещу Югославия е военно престъпление. В началото на века САЩ бяха световен хегемон, способен да дирижира политиката в своята зона на влияние. Пентагонът държи на своите, независимо в какви зверства са обвинени и не разсъждава върху методите си за действие в страните от третия свят. И Олбрайт, разбира се, лъже, тя не може да не лъже, защото е престъпник за сърбите и враг за Русия.

Всичко това е вярно или почти така, но по отношение на снарядите с уранови ядра ситуацията е малко по-сложна. Всъщност формулировката на Олбрайт все още е актуална, двадесет години по-късно: няма присъда от СЗО, ООН или научната общност, че използването на такива снаряди е опасно от гледна точка на развитието на ракови заболявания.

В руските медии може да се намери твърдението, че това са оръжия, забранени от ООН, но това не е вярно. Комисията на ООН по правата на човека наистина работи по международна забрана за използване на боеприпаси с обеднен уран, но досега е неуспешно. Постигнато е съгласие единствено да се изучи допълнително въпроса за тяхната потенциална опасност за цивилните и околната среда. При това руската делегация гласува против съответната резолюция на Общото събрание.

Това не е случайно: в оценките си за снарядите с обеднен уран руските специалисти по оръжия и ядрена енергия като правило са солидарни със Запада. Такива боеприпаси са деца на Втората световна война, за които си спомнят в зенита на Студената война. Първо ги измислят в Министерството на въоръженията на нацистка Германия. А през 70-те години на миналия век пред Пентагонът е поставен въпросът за спешната модернизация на американските снаряди - предишните рискуват да станат неефективни срещу обновената броня на съветската тежка техника.

При производството на боеприпаси започва да се използва обеднен уран, който има много важни качества - той е лек, но в същото време много плътен. По същата причина се използва в танковата броня.

Малко по-висока, но сравнима плътност с тази на златото, както и с волфрама, който се използва широко във военната индустрия - недостигът на този конкретен метал принуждава Вермахта да премине към уран. Американците също рискуват да се сблъскат с недостиг: добивайки все пак сами част от волфрам, те трябваше да го купуват (и все още го купуват) главно от комунистически Китай. Но всички ядрени сили имат много обеднен уран и той беше просто изхвърлян, преди да бъде използван за боеприпаси.

С други думи, членовете на „ядрения клуб“ могат лесно да си позволят снаряди с обеднен уран и всички те не се колебаят да ги придобият, но на практика са използвани единствено в Ирак (както в първата, така и във втората война с Хюсеин), в Босна и в Югославия при Слободан Милошевич.

Германия например няма такива снаряди. Както каза германският министър на отбраната Рудолф Шарпинг в разгара на скандала около "Балканския синдром", "би било по-добре, ако никой не ги имаше." Те обаче си имат свои специалисти по оръжие и ядрена енергетика, а техните изводи съвпадат с тези на американците и руснаците: снарядите с обеднен уран не представляват радиационна заплаха.

Вярно е, че все пак съществува токсикологична опасност - проникване на частици уран в белите дробове и отворени рани. Но в този случай рискът от развитие на рак, според присъдата на СЗО, се увеличава едва с два процента.

Разбира се, има и друго мнение - за повишената опасност от снарядите с ураново ядро за околната среда и общественото здраве. То е широко представено, неговите проводници са природозащитници, активисти за правата на човека, пацифисти, пъстри леви либерални активисти, някои от които имат основание да говорят от света на науката. Но техните заключения за почти всяко оръжие и метод за използване на ядрената енергия са еднакво категорични и рязко отрицателни.

От всичко казано по-горе не следва, че чисто и просто клеветят забележителното решение в областта на снарядите: „Балканският синдром“ съществува. По често се среща сред жителите на Балканския регион, засегнати от войната, отколкото сред мироопазващите сили на НАТО. Все пак няма пълна яснота по този въпрос и да се наричат урановите снаряди „безопасни за здравето“ е не само твърде смело, но направо богохулно.

Но те със сигурност са част от пропагандната конфронтация, политизираните интерпретации, спекулациите с емоции - всичко, което винаги съпътства войните, оръжейния пазар и голямата политика. Така беше преди двадесет години и все още си остава същото. Но нещо се е променило.

Оттогава обвиненията в престъпления срещу общественото здраве, екологичната безопасност и майката природа значително увеличиха своята информационна и политическа тежест. Може би поради това, сега, когато фразата „Балкански синдром“ вече е забравена, съд в Италия призна причинно-следствена връзка между обеднения уран и рака, след което Алиансът плати обезщетение на засегнатите италианци.

Спечелилите италиански адвокати сега съветват сърбите, които трябва да извървят дълъг път в съдилищата, тъй като тяхната държава не е член на ЕС и НАТО. Но целта на съдебните дела е една и - да се получат плащания от Брюксел за около 2000 жертви на бомбардировките със снаряди от обеднен уран.

Можем единствено да пожелаем на сърбите успех по пътя. В техния случай изобщо няма значение какво е мит по отношение на обеднения уран и какво е научен факт. Съединените щати и НАТО като цяло извършиха престъпление, когато снарядите бяха пуснати върху Югославия. Каквато и компенсация да бъде присъдена на сърбите в крайна сметка от съдилищата, тя трудно може да покрие тези престъпления.

Но трябва да се започне отнякъде.

Превод: В. Сергеев