/Поглед.инфо/ Геополитическите амбиции на турското ръководство вече не се ограничават до Близкия изток, Източното Средиземноморие или „тюркския свят“. Те се разпространяват по-нататък на Изток. И в много отношения - не от добро.

Напрежението в отношенията със Запада и преди всичко със САЩ се превръща в сериозна криза. Коментирайки наскоро поредната партида санкционни ограничения от страна на западните съюзници, президентът Реджеп Тайип Ердоган заключи: „До днес САЩ не са прилагали Закона са противодействие на противниците на Америка чрез санкции срещу никой, освен срещу нас. Това решение е атака срещу нашия суверенитет, средство за оказване на натиск върху нас”. Така, въпреки някои изявления и усилия за изграждане на отношения със САЩ, Турция не вижда никакви конкретни перспективи за себе си на Запад. Във всеки случай, в обозримо бъдеще.

Дългогодишните опити за постигане на лидерство в бившите близкоизточни територии на Османската империя също не донесоха резултат. Призивите към общото минало не намериха разбиране сред арабите, които виждат това минало съвсем различно от турците, за които Пакс Османика е ера на стабилност и просперитет, а за арабите - период на колониална зависимост. А религиозното и финансово ръководство на Саудитска Арабия в региона досега остава непоклатимо.

Освен това Турция остана встрани от процеса на помирение на арабските страни с привидно екзистенциалния им враг - Израел, в конфронтацията, с която сегашното турско ръководство се опита да спечели симпатиите на мюсюлманския свят. Закъснелите собствени опити за сключване на мир с еврейската държава все още не са дали резултат. Ако вярвате на дипломатическите източници на „Йерусалим пост“, израелското външно министерство очаква от Анкара „реални действия, а не помирителни изявления.“ Освен това: Израел се сближава с изначалните врагове на Турция - Гърция и Кипър. И накрая, Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и Египет официално възстановиха отношенията с единствения съюзник на Турция в Близкия изток, Катар, прекратявайки блокадата, продължила от 2017 г. насам. Сега Анкара се страхува да не „загуби“ и Катар.

В същото време, поради многовекторния характер на турската външна политика, провалите в Атлантическа и „неоосманска“ насоки не са твърде критични. Анкара има „алтернативни пътища“ - залог върху ислямския фактор и върху „тюркския свят“. И комбинацията от усилия в тези области изглежда започва да дава плодове.

На 15 януари външните министри на Турция, Азербайджан и Пакистан подписаха "Декларацията от Исламабад" за задълбочаване и разширяване на тристранното сътрудничество. Според агенция “Анадолу” документът „се фокусира върху искрените връзки, обвързващи страните, основани на братство, исторически и културни връзки, взаимно уважение и доверие. Изразява се желанието за по-нататъшно задълбочаване на сътрудничеството във всички области от взаимен интерес, включително политически , стратегическа, търговска, икономическа сфери, в областта на укрепването на мира и сигурността, науката, технологиите и културата”.

Сред стандартния набор от призиви за икономическо сътрудничество, зачитане на гражданските права и свободи, опазване на околната среда, борбата срещу пандемията на коронавируса и други, особено се подчертава готовността за изправяне срещу „сериозните нарушения на човешките права и престъпления срещу човечеството, извършени срещу мюсюлмански общности по света“, както и силна подкрепа за действията на Азербайджан при завръщането на Нагорни Карабах, а та Пакистан за „справедливото решение на проблема с Джаму и Кашмир. " Този пасаж е последван от параграф относно плановете „за осъществяване на сътрудничество в областта на отбраната и сигурността чрез съвместни учения, военно изграждане, обмен на съвременни технологии“.

Военно-политическото сътрудничество между Турция и Пакистан има дълга история. В началото на миналия век индийските мюсюлмани призовават Ататюрк да стане халиф на правоверните, а Мохамед Али Джина и Первез Мушараф считат основателя на нова Турция за пример за подражание. Пакистан става единствената държава, която подкрепя турската операция в Кипър през 1974 г., а по-късно обявява официалното признаване на „Севернокипърска турска република“. Скоро обаче признанието е оттеглено.

На свой ред турските лидери многократно са заявявали подкрепата си за Исламабад в териториалния спор с Индия. Президентът Ердоган не направи изключение. През февруари 2020 г., говорейки в пакистанския парламент, той нарече дейността на ислямистките групи в Кашмир „борба за свобода“ и я сравни с кемалистката война срещу чуждестранната намеса през 1919-1922 г.

По време на Студената война и двете страни са част от военно-политическия блок СЕНТО, а през последните години Турция стана вторият по големина доставчик на оръжие за Пакистан след Китай. И накрая, турският президент, който през септември 2019 г. заяви, че за страната му е „неприемливо“ да няма ядрени оръжия, докато Израел ги притежава, през декември миналата година, според някои доклади, е поискал от пакистанското военно ръководство да сподели технологията за производство на ядрено оръжие.

Очевидно е, че институционализирането на отношенията с Исламабад (беше решено да се организират ежегодни срещи на външните министри) е необходимо на Анкара за укрепване на позициите ѝ в световната ислямска общност: Пакистан е втората по население мюсюлманска държава. Освен това това е демонстрация на собственото им значение както за близкоизточните съседи, така и за новата американска администрация - както едните, така и другите не проявяват особена топлина към Турция. Освен това с пакистанско посредничество ще бъде по-лесно да се привлекат възможни китайски инвестиции.

Освен това турско-пакистанското сближаване има за цел да спечели точки във вечната конкуренция с Иран, който също претендира за регионално лидерство, предлагайки своя модел за развитие на страните от Близкия изток и Централна Азия.

Не може да се изключи, че Малайзия, чийто бивш премиер Махатхир Мохамад активно се застъпва за по-тясно сътрудничество с Анкара и Исламабад, също може да се присъедини към хипотетичния съюз. Апогей на неговата дейност в тази посока беше опитът да се свика среща на високо равнище в Куала Лумпур през 2019 г. с участието на Пакистан, Турция, Катар и Индонезия, за да се определи как „да се върне мюсюлманският свят към предишните му слава и влияние“, а в бъдеще - за възстановяване на „великата мюсюлманска цивилизация“.

Азербайджан явно отпада от тази тенденция - светска държава, която поддържа партньорства както със съседите си (с изключение на една), така и със Запада, без геополитически амбиции и все още не е забелязана в нито един ислямистки проект. А преобладаващото мнозинство азербайджанци, за разлика от турците и пакистанците, изповядват шиитския ислям. Това не им пречи да разглеждат етнически свързаните турци като братски народ, но не и пенджабци, пуштуни и други жители на Пакистан.

Така че подписът на азербайджанския външен министър Джейхун Байрамов под „Декларацията от Исламабад“ е по-скоро знак на благодарност към Анкара за всестранната подкрепа по време на Втората Карабахска война. А Азербайджан вероятно ще бъде неутрален участник в новия съюз.

Превод: В. Сергеев