Политиката умря: алгоритмите управляват вместо хората

/Поглед.инфо/ Политиката вече не взема решения – тя ги съобщава. В този анализ се проследява как изборът бе изместен от експертизата, експертизата – от алгоритмите, а обществото – от ролята на субект към обект на управление, докато демокрацията остана като ритуален декор без реална власт.
Поглед.инфо винаги разглежда дълбоките механизми на властта отвъд фасадата на институциите, медиите и формалния избор.

Когато решенията напуснаха политиката

Дълго време политиката се възприемаше като централното място на обществения избор. Там се сблъскваха интереси, там се формулираха програми, там конфликтите се превръщаха в решения. Дори когато доверието към политиците беше ниско, съществуваше мълчаливото убеждение, че именно политическото пространство е арената, в която се решава бъдещето. Политиката можеше да бъде лоша, корумпирана или некомпетентна, но тя беше мястото на решението.

Днес тази представа все по-трудно издържа. Не защото политиците са се променили радикално, а защото самата функция на политиката се е изместила. Решенията все по-рядко се раждат в рамките на политическия процес. Те се появяват като предварително оформени рамки, като реакции на „обективни обстоятелства“, като отговори на натиск, който не се вижда, но се усеща. Политиката не ги създава – тя ги приема, обяснява и легитимира.

Това изместване не е внезапно и не е шумно. Напротив – то е бавно и постепенно, което го прави устойчиво. Политическите дебати започват да се водят не за това какво трябва да се направи, а как да бъде обяснено вече взетото решение. Парламентите обсъждат не алтернативи, а срокове и параметри. Правителствата говорят не за избор, а за необходимост. Обществата биват приканвани не да решават, а да „разбират сложността“.

Постепенно самият език на политиката се променя. Изборът се заменя с управление, конфликтът – с координация, а отговорността – с аргумента, че „няма алтернатива“. Това, което някога беше изключение, се превръща в норма. Решенията започват да се представят не като резултат от ценностен сблъсък, а като технически неизбежни. Политиката престава да бъде пространство за посока и се превръща в механизъм за адаптация.

В този контекст изборите започват да изглеждат странно раздвоени. Те запазват ритуалната си значимост – кампании, сблъсъци, емоции – но усещането, че чрез тях може да се промени съществено курсът, отслабва. Лицата се сменят, стилът варира, реториката се обновява, но стратегическите рамки остават удивително стабилни. Това не поражда масово възмущение, а по-тихо и по-дълбоко чувство – привикване към ограниченото възможно.

Политиката започва да функционира като интерфейс между обществото и решения, които вече са оформени другаде. Тя не е източникът на властта, а нейният преводач. Именно затова политическите кризи рядко водят до реална промяна. Те се разреждат в процедурни решения, във временни компромиси, в нови конфигурации на същия курс. Конфликтът остава вътре в системата, но не достига до мястото, където се определят рамките.

Ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че това не е резултат от заговор или внезапно превземане. Това е следствие от дълъг процес, в който политиката постепенно се е отказвала от собствената си отговорност. Всеки път, когато дадено решение е било обявявано за прекалено сложно за обществен дебат, прекалено рисковано за избор или прекалено спешно за политическа дискусия, политиката е отстъпвала още една крачка назад.

Така възниква навикът решенията да се вземат „на друго място“, а политиката да бъде уведомявана постфактум. Първо в извънредни ситуации, после в икономически, после в социални, докато накрая самото понятие за нормалност се измества. Нормално става не политическият избор, а управлението на вече зададени ограничения. Политиката престава да пита „накъде“, а се съсредоточава върху „как да не стане по-зле“.

Този процес ражда специфична форма на власт, която не се нуждае от пряка принуда. Колкото по-сложен изглежда светът, толкова по-убедително звучи аргументът, че решенията трябва да се вземат извън публичния конфликт. Сложността се превръща в оправдание, а необходимостта – в алиби. Властта не заповядва, а убеждава, че изборът вече е направен от самата реалност.

Така политиката постепенно губи най-важното си качество – способността да превръща несигурността в избор. Тя започва да функционира като система за управление на последствията, а не като пространство за формиране на бъдеще. Институциите продължават да работят, процедурите се спазват, но смисълът им се измества.

Това е началната точка. Оттук нататък въпросът вече не е кой управлява, а как се вземат решенията в свят, в който политиката все по-малко е техният източник.

Когато експертизата замени избора

След като решенията постепенно напуснаха политиката, възникна въпросът за тяхната легитимност. Ако те вече не произтичат от открит политически избор, как се оправдават пред обществата? Отговорът не закъсня: чрез експертизата. Там, където политиката отстъпи, се появи нов източник на авторитет – не изборът, а знанието; не представителството, а компетентността; не конфликтът, а моделът.

Това изместване изглежда напълно рационално. Светът се усложнява, проблемите стават глобални, системите – взаимосвързани. В подобна среда политическият дебат започва да изглежда груб инструмент, а общественият избор – риск. Експертът се появява като фигура на стабилността: той не обещава, а изчислява; не убеждава, а доказва; не взема страна, а „показва данните“. Така експертизата започва да изпълнява функция, която доскоро принадлежеше на политиката.

Постепенно обаче тази рационалност променя самата логика на управлението. Вместо сблъсък между алтернативи, се предлага оптимизация на предварително зададени цели. Вместо обществен дебат за посоката, се води техническа дискусия за параметрите. Въпросът „какво искаме“ отстъпва пред въпроса „какво е възможно“. А възможното се дефинира не от гражданите, а от експертни рамки, индекси, прогнози и сценарии.

Тук настъпва съществената трансформация. Експертизата не просто подпомага политиката – тя започва да я замества. Решенията се представят като резултат от анализ, а не от избор. Те не са правилни или грешни в политически смисъл, а „обосновани“ или „необосновани“. Така отговорността постепенно се размива. Ако нещо се провали, вината не е в решението, а в „непредвидени фактори“, в „лоши данни“ или в „грешни допускания“.

Този процес създава нов тип легитимност, която не се основава на съгласие, а на авторитет. Обществото не е питано дали приема дадено решение, а дали разбира неговата необходимост. Несъгласието не се разглежда като политическа позиция, а като неинформираност. Така критиката постепенно се превръща в проблем, а не в част от демократичния процес.

Експертът, разбира се, не е злодей в тази история. Той не узурпира властта съзнателно. Напротив – експертността запълва вакуум, оставен от политиката. Когато политиците започват да се страхуват от избора, експертът поема тежестта на решението. Но именно в това се крие парадоксът: колкото повече решения се делегират на експертно ниво, толкова по-малко пространство остава за обществено участие.

Постепенно експертизата започва да функционира като филтър за допустимото. Не всяка идея влиза в дебата, а само тази, която може да бъде „обоснована“. Не всяка цел е легитимна, а само тази, която е „реалистична“. Така още преди политическият процес да започне, рамките вече са очертани. Изборът се свежда до вариации вътре в една предварително определена логика.

Това поражда ново напрежение. Обществата усещат, че нещо им се изплъзва, но трудно могат да го назоват. Решенията изглеждат умни, рационални и добре аргументирани, но въпреки това предизвикват недоволство. Не защото са непременно лоши, а защото не са преживени като избор. Те не са резултат от общо усилие, а от процес, който се случва „над главите“.

Така експертизата, замислена като помощник на политиката, започва да променя самата природа на властта. Управлението се превръща в процес на оптимизация, а не на посока. Конфликтът се възприема като дефект, а не като двигател. А общественият дебат постепенно се измества от въпроса „накъде вървим“ към въпроса „доколко ефективно се управлява неизбежното“.

Това е вторият пласт на трансформацията. След като решенията напуснаха политиката, изборът започна да отстъпва място на експертизата. Оттук нататък логично възниква следващият въпрос: как се управляват обществата, когато нито политиката, нито експертизата могат да осигурят пълна легитимност?

Когато управлението се опря на алгоритми и процедури

След като експертизата пое ролята на заместител на политическия избор, се появи нов проблем. Експертното знание също има граници – то е бавно, спорно и често противоречиво. В свят, който изисква бързи реакции, непрекъснати корекции и управление на постоянни кризи, дори експертизата започва да изглежда тромава. Тогава на сцената излиза следващият слой на властта: алгоритмите, процедурите и автоматизираните решения.

Този преход не е революционен, а почти незабележим. Първоначално алгоритмите се използват като помощен инструмент – за анализ на данни, за прогнозиране, за оптимизация. Процедурите се въвеждат като гаранция за прозрачност и предвидимост. Но постепенно помощното се превръща в определящо. Алгоритъмът вече не подпомага решението – той го оформя. Процедурата не следва политическата воля – тя я замества.

Тук управлението започва да придобива нова логика. Вместо решения, се прилагат правила. Вместо преценка, се следват протоколи. Вместо политическа отговорност, се появява процедурна коректност. Ако всичко е направено „по правилата“, въпросът за смисъла остава на заден план.

Когато медиите се превърнаха в навигационна система

След като управлението се опря на алгоритми и процедури, възникна необходимост от нов механизъм за обществено съгласие. Без видим политически избор, без ясен носител на отговорност и без открит конфликт, системата трябваше да намери начин да поддържа усещането за нормалност. Точно тук медиите престанаха да бъдат посредник между властта и обществото и започнаха да изпълняват друга функция – навигационна.

Тази промяна не означава, че медиите просто са се превърнали в пропаганда. Напротив – класическата пропаганда предполага ясно послание и открито намерение. Новият медиен модел работи по-фино. Той не казва какво да мислиш, а определя за какво да мислиш, кога и в какъв контекст. Не убеждава, а ориентира. Не налага позиция, а оформя рамката, в която позициите изглеждат възможни или невъзможни.

В тази логика медиите започват да функционират като система за управление на вниманието. Сложните процеси се редуцират до сюжет, кризите се подреждат в цикли, а конфликтите се персонализират. Това не е изкривяване, а селекция. От цялата реалност се избира онова, което може да бъде разказано, преживяно и консумирано. Останалото остава извън кадър – не защото е забранено, а защото е неудобно за навигация.

Постепенно медиите престават да задават въпроса „защо“, а се съсредоточават върху „какво следва“. Те не анализират причините, а управляват очакванията. Обществото се научава да следи развитието на процеси, върху които няма влияние, но към които трябва да се адаптира. Така медиите се превръщат в инструмент за психологическо приспособяване към вече взети решения.

Този модел има особена ефективност, защото не разчита на доверие, а на навик. Дори когато медиите са критикувани, дори когато им се вярва все по-малко, те продължават да изпълняват функцията си. Защото те не убеждават – те структурират времето, темите и реакциите. Човек може да не вярва на новините, но пак да живее в ритъма, който те задават.

Тук се появява и новото отношение към истината. Тя вече не е основен критерий за легитимност. Важното не е дали нещо е вярно в пълния смисъл, а дали е функционално – дали поддържа управляемостта на ситуацията. Истината става фрагментарна, контекстуална и временна. Тя се обновява заедно с наратива, без да оставя след себе си стабилна основа за обществен спор.

Медиите поемат и друга ключова роля – те превръщат напрежението в спектакъл. Недоволството не се игнорира, а се канализира. То получава образи, лица и сюжети, които могат да бъдат наблюдавани, обсъждани и изчерпани. Така социалното напрежение се превръща в съдържание, а не в политическа енергия. Възмущението се преживява, но рядко се натрупва.

В този контекст обществото започва да функционира не като колективен субект, а като публика. То следи, коментира и реагира, но рядко действа. Медийната навигация замества политическата ориентация. Хората не се питат накъде искат да вървят, а се опитват да се ориентират в това, което „така или иначе се случва“.

Така медиите стават последният свързващ елемент в система, в която решенията вече не са политически, изборът е заменен от експертиза, управлението е алгоритмизирано, а властта е без лице. Те не управляват сами, но правят възможно управлението без открито съгласие.

Оттук нататък логичният въпрос вече не е как работят медиите, а какво се случва с обществата, когато те престанат да бъдат участници и се превърнат в наблюдатели.

Така управлението започва да функционира като самоподдържаща се система, в която най-важното е процесът да не бъде прекъснат.

Алгоритмичният подход носи със себе си особена форма на неутралност. Решенията не се представят като волеви акт, а като резултат от изчисление. Никой не решава – системата „показва“. Никой не поема отговорност – данните „говорят“. Това създава усещането за обективност, което е трудно за оспорване. Как да спориш с модел, който претендира, че просто описва реалността?

Процедурите допълват тази логика. Те превръщат управлението в последователност от стъпки, които трябва да бъдат спазени, независимо от контекста. Веднъж установени, процедурите започват да живеят собствен живот. Те не задават въпроса „дали“, а само „как“. Ако нещо е в рамките на процедурата, то е допустимо. Ако е извън нея, то става проблем, дори да е разумно или необходимо.

Така се оформя специфична форма на власт без субект. Няма видим център, който да взема решения, няма лице, което да носи отговорност. Властта е разпределена в системи, правила и автоматизирани процеси. Тя не заповядва, а структурира. Не наказва пряко, а изключва чрез критерии. Не убеждава, а канализира поведението в рамките на допустимото.

За обществата това създава ново усещане за дистанция. Решенията изглеждат безлични, но и непробиваеми. Дори когато са очевидно проблемни, те се защитават с аргумента, че „така работи системата“. Критиката се сблъсква не с политически опонент, а с техническа стена. Вместо диалог има формуляри, вместо спор – инструкции.

Този модел променя и самото възприятие за власт. Тя вече не се възприема като нещо, което може да бъде завоювано или сменено, а като среда, в която трябва да се приспособиш. Политическото действие се измества от промяна към навигация. Важното става не да промениш правилата, а да се научиш да ги използваш.

В същото време алгоритмите и процедурите не са неутрални в дълбокия смисъл. Те отразяват определени приоритети, интереси и допускания, заложени още в момента на тяхното създаване. Но тези допускания рядко се обсъждат публично. Те са „вградени“ в системата и стават невидими за онези, които живеят в нея. Така властта се отдалечава още една стъпка от обществения контрол.

След този етап управлението вече не се нуждае от постоянна легитимация. То се оправдава чрез собственото си функциониране. Ако системата работи, тя е правилна. Ако произвежда резултати, , те се приемат като даденост. А когато възникне напрежение, то се третира като отклонение, което трябва да бъде коригирано, а не като сигнал за промяна на посоката.

Тук се подготвя следващият ключов момент. Когато властта стане безлична, алгоритмична и процедурна, възниква въпросът как се поддържа общественото съгласие. Как се управляват реакции, страхове и недоволство в система, която вече не разчита нито на политически избор, нито на експертен авторитет?

Когато обществата престанаха да бъдат субект

След като политиката се измести, изборът бе заместен от експертиза, управлението се алгоритмизира, а медиите поеха ролята на навигация, промяната неизбежно достигна до самите общества. Те вече не бяха адресат на решенията, нито техен източник, а се превърнаха в среда, в която тези решения трябва да функционират. Обществото престана да бъде субект на властта и започна да се възприема като обект на управление.

Тази трансформация не настъпи чрез репресия. Напротив – тя бе придружена от постоянно говорене за участие, прозрачност и включване. Формално обществото присъства навсякъде: чрез допитвания, анкети, обществени обсъждания, платформи за обратна връзка. Но това присъствие рядко има последици. То служи не за вземане на решения, а за измерване на реакции. Обществото не определя посоката, а сигнализира степента на приемане.

Постепенно гражданите се научават да възприемат себе си не като носители на политическа воля, а като потребители на управление. Те оценяват решенията по това доколко са удобни, ефективни или поносими, но рядко по това дали са желани. Политическото участие се редуцира до реакция, а не до действие. Властта вече не очаква от обществото съгласие, а адаптация.

Тук се появява и новият тип социална пасивност. Тя не е резултат от страх, а от умора. Хората усещат, че участието им не променя рамките, а само ги изпълва със съдържание. Дебатът се води вътре в предварително зададени граници, а излизането извън тях се възприема като неразумно, радикално или безотговорно. Така обществото постепенно интериоризира ограниченията на системата.

В този модел недоволството не изчезва. То се проявява под формата на фрагментирани реакции, локални протести, епизодични взривове на гняв. Но тези реакции рядко се свързват в общ проект. Те остават изолирани, защото липсва пространство, в което да се превърнат в политическа алтернатива. Системата допуска напрежението, но не допуска посоката.

Обществото започва да функционира като сбор от индивидуални траектории, а не като колективен субект. Всеки се опитва да се приспособи по свой начин, да намери ниша, да минимизира риска. Солидарността се заменя със съвместно съжителство, а политическата идентичност – с лична стратегия за оцеляване. Това допълнително отслабва способността за общо действие.

В същото време властта се научава да управлява именно това състояние. Тя не търси ентусиазъм, а предвидимост. Не се стреми към мобилизация, а към стабилност. Обществото не трябва да вярва, а да функционира. Докато системите работят и конфликтите остават контролируеми, легитимността се възпроизвежда автоматично.

Така се затваря кръгът на трансформацията. Политиката престава да бъде място за общо решение, а обществото – пространство за обща воля. Между тях се разполагат експертизата, алгоритмите и медиите, които превеждат управлението в ежедневието. В този процес гражданите все по-рядко се питат какво искат като общество и все по-често как да се приспособят като индивиди.

Но именно тук започва да се очертава следващото напрежение. Когато обществото престане да бъде субект, управлението може да бъде стабилно, но то става крехко. Защото всяка система, която разчита на пасивност вместо на участие, носи в себе си риск – не от бунт, а от внезапен разлом, който не е бил предвиден, защото никой не е питал накъде всъщност иска да върви.

Този разлом не се вижда още ясно, но неговите контури започват да се появяват. Именно към тях води логиката на анализа. Те се приемат като даденост. А когато възникне напрежение, то се третира като отклонение, което трябва да бъде коригирано, а не като сигнал за промяна на посоката.

Тук се подготвя следващият ключов момент. Когато властта стане безлична, алгоритмична и процедурна, възниква въпросът как се поддържа общественото съгласие. Как се управляват реакции, страхове и недоволство в система, която вече не разчита нито на политически избор, нито на експертен авторитет?

Властта след политиката: стабилност без бъдеще

Ако проследим целия път дотук, картината започва да се подрежда с тревожна последователност. Политиката престана да бъде място за решения и се превърна в механизъм за легитимация. Изборът бе изместен от експертизата, експертизата – от алгоритмите и процедурите, а медиите поеха задачата да превеждат тази безлична власт в ежедневен опит. Накрая обществата загубиха ролята си на субект и се превърнаха в обект на управление. Нито една от тези промени не изглеждаше драматична сама по себе си. Именно тяхната постепенност ги направи възможни.

Така се оформи нов тип власт – власт без лице, без открит център и без явен момент на избор. Тя не заповядва и не убеждава, а структурира средата така, че определени решения да изглеждат естествени, а други – немислими. Тази власт не се нуждае от ентусиазъм или дълбоко доверие. Достатъчно ѝ е приемане, навик и отсъствие на алтернатива. В този смисъл тя е изключително ефективна.

Но именно тук се появява нейното фундаментално ограничение. Власт, която не произтича от избор, не може да произвежда бъдеще. Тя може да управлява настоящето, да оптимизира процеси, да предотвратява сривове и да удължава стабилността. Но тя не може да формулира обща цел, защото целта предполага конфликт, риск и поемане на отговорност. А тези елементи бяха систематично изтласкани от управлението.

Стабилността, която тази система предлага, е особена. Тя не е плод на съгласие, а резултат от липса на посока. Обществата не са убедени, а уморени. Те не подкрепят активно, а се приспособяват. Това прави системата устойчива в краткосрочен план, но крехка в дългосрочен. Защото когато няма артикулирано бъдеще, всяка неочаквана промяна се превръща в заплаха.

Тук се крие и най-големият парадокс на властта след политиката. Колкото повече тя се стреми да елиминира риска чрез експертиза, алгоритми и процедури, толкова по-неподготвена става за истинския непредвидим момент. Системата умее да управлява тенденции, но не и разломи. Тя разчита на това, че обществата ще останат пасивни, но не знае как да реагира, когато пасивността внезапно се превърне в отказ.

В този смисъл кризата на съвременната власт не е криза на легитимността в класическия смисъл. Тя е криза на смисъла. Хората не питат толкова „кой управлява“, колкото „накъде отиваме“. А на този въпрос системата няма отговор, защото не е проектирана да го задава. Тя е създадена да поддържа функциониране, не да формулира хоризонт.

Това обяснява и усещането за застиналост, което се разпространява в различни общества, независимо от културни, икономически или политически различия. Разликите в управлението стават второстепенни, защото архитектурата на властта е сходна. Навсякъде изборът се стеснява, отговорността се размива, а бъдещето се отлага.

Властта след политиката не е тиранична. Тя е рационална, подредена и привидно безалтернативна. Но именно затова тя е уязвима. Не защото ще бъде съборена отвън, а защото отвътре ѝ липсва онова, което някога е давало смисъл на управлението – способността да превръща несигурността в избор и конфликта в посока.

Истинският въпрос, който остава, не е дали тази система ще се срине. А дали обществата ще намерят начин отново да се превърнат в субект, преди стабилността окончателно да се превърне в застой. Защото власт, която може да управлява всичко освен бъдещето, рано или късно се сблъсква не с бунт, а с празнота – и именно тя се оказва най-голямото ѝ предизвикателство.