/Поглед.инфо/ Целта на тази статия е да разсее пропагандата за подстрекателство към война с балансиран анализ и стремеж да запълни дипломатическия вакуум в нашия размирен свят. Ако считате текста за полезен, помислете дали да ми станете платен абонат или да ми купите кафе. Освен това ще се радвам, ако си купите екземпляр от „Неудачник в Москва“ – мемоари от дипломатическия ми пост в Русия. Много ви благодаря.

Редица теми остават табу при обсъждане войната в Украйна. Бусификацията (принудителната ускорена мобилизация, при която често се пренебрегват правата на човека, бел. пр.), демократичният мандат на Зеленски, броят на украинските жертви и всичко, което подсказва, че Украйна не може да победи, са забранени. По същия начин стои въпросът с предполагаемите неонацисти в Украйна.

Един от най-смущаващите епизоди от началото на войната в Украйна бе, когато Ярослав Хунка двукратно получи овации от депутати в публичната галерия на Камарата на общините на Канада по време на посещението на президента Зеленски през 2023 г. Хунка е обвинен от Русия в геноцид заради предполагаемото му участие в клането в Хута-Пиеняцка на 28 февруари 1944 г., при което над 500 етнически поляци са убити в едно село в днешна Западна Украйна. Хунка е бил член на SS дивизията „Галиция“, предимно украинско подразделение на Waffen SS, което по-късно комисиите в Германия и Полша признаха за виновно във военни престъпления.

Този епизод бе шокиращ, защото открехна тема, която до голяма степен бе премълчавана от западните медии от началото на войната: крайно десният ултранационализъм – предизвикателство за днешна Украйна. Но случаят „Хунка“ илюстрира и как западните власти заличават дискусията за украинските нацисти и след Втората световна война.

На 13 юли 1948 г. Британската служба за връзки с Британската общност, която днес е част от Службата за външна политика и развитие на Британската общност, изпраща телеграма до правителствата на страните от Общността, в която предлага да се сложи край на съдебните процеси срещу нацистките военни престъпления в британската зона на Германия. „Наказването на военните престъпления е по-скоро въпрос на обезкуражаване на бъдещите поколения, отколкото на възмездие за всеки виновен... Сега е необходимо да се отървем от миналото възможно най-скоро.“

След приключване през 1946 г. на главния процес срещу нацистките военнопрестъпници в Нюрнберг, западният свят се изправя пред нов враг в лицето на Съветския съюз. Ограничените ресурси за сигурност в изпитващия паричен недостиг Албион и колониите му са пренасочени към разкриване на заподозрени съветски агенти и комунисти, вместо към проследяване и идентифициране на нацистки военнопрестъпници от по-нисък ранг.

По това време много украинци успяват да напуснат Съветския съюз и се установяват в Канада. За 30-годишния период след началото на операция „Барбароса“ украинското население в Канада почти се удвоява – от 300 000 на почти 600 000 души. Въпреки че повечето от тях сигурно не са били сътрудници на нацистите, несъмнено някои са били. Към тях може да добавим и малък брой латвийци, унгарци, словаци и други.

В този поток е имало и т. нар. „по-малки“ военнопрестъпници – лица, които са организирали транспортирането на евреи, славяни, цигани и хомосексуалисти до лагерите на смъртта; действали са като информатори; извършвали са убийства; или са участвали във военни престъпления като волнонаемни в отрядите на смъртта. Те са били сътрудници от по-ниския ешелон, действащи като инструменти на геноцида, започнат от нацистите.

Въпреки това, следвайки британското указание, между 1950 и 1962 г. Канада постепенно облекчава имиграционната си политика, като постепенно премахва ограниченията срещу влизането на германски нацисти и негермански членове на нацистки военни части като дивизията SS „Галиция“.

Факти

През 1984 г. Центърът „Симон Визентал“ пише писмо до канадското правителство, в което се твърди, че има доказателства, че през 1962 г. „ангелът на смъртта“ Йозеф Менгеле е кандидатствал за канадска имигрантска виза. Въпреки че се оказва невярно, то предизвиква такова възмущение сред канадската еврейска общност, та през 1985 г. бе създадена Комисия за разследване на военнопрестъпниците в Канада. Известна като Комисията „Дешън“, тя съставя списък на 774 лица, за които се твърди, че са влезли в Канада и които се нуждаят от допълнително разследване. От този списък само 28 са били обект на сериозно разследване и съдебен процес.

Михаел Павловски е обвинен в убийството на 410 евреи и 80 поляци в Беларус през 1942 г.; оправдан е, тъй като съда блокира прокуратурата да събира доказателства в Съветския съюз.

Стефан Райщетер от Словакия не бе осъден по обвинения, че е отвлякъл 3000 евреи и ги изпратил в нацистките лагери на смъртта, докато е работил в партията „Хлинка“ – крайнодясно клерикално-фашистко движение с нацистки уклон. Делото му се провали, тъй като един от свидетелите почина.

Ерих Тобиас бе обвинен за участие в екзекуцията на латвийски евреи, но умира преди делото му да влезе в съда.

До 1995г. не е издадена нито една присъда за военни престъпления и канадското Министерство на правосъдието намалява числеността на отдела за разследване на военни престъпления от 24 на 11 души. При липсата на наказателно преследване канадското правителство се опитва да проведе гражданско производство за отнемане гражданството на предполагаеми военнопрестъпници.

Василий Богутин е сътрудничил на нацистките окупатори в град Селидово, Донецка област и лично, пряко е участвал в мобилизирането на младежи за принудителен труд в Германия. През февруари 1998 г. съдия МакКиoн от Съдебното отделение на Федералния съд установява, че Богутин е укрил участието си във военни престъпления, но умира, преди да бъде екстрадиран.

Йозеф Немсила – командвал словашко подразделение, изпратило цивилни в Аушвиц, умира през 1997 г., след като е отменено решението за неотнемане на гражданството му; но смъртта възпрепятства екстрадирането.

Само в 7 случая е издадена заповед за екстрадиране или изгонване на заподозрени. Сред тях е и Ладислав Цицик-Ксатари, обвинен в залавянето на хиляди унгарски евреи и последващото им депортиране в лагерите на смъртта. През юли 1997 г., точно преди да започне съдебният процес срещу него, той решава доброволно да напусне страната.

Владимир Катрюк е обвинен за участие в Хатинското клане в Полша, а Васил Однински – за охрана на трудовите лагери на SS в Травники и Поняка. Направено е искане за отнемане гражданството им, но им разрешават да останат в Канада до прекратяването на всички съдебни производства през 2007 г.

Производствата в съдебното преследване на предполагаеми военнопрестъпници в Канада винаги са били бавни, често забавяни от протакането от страна на често неохотни съдии и от отказа да се позволи събирането на доказателства в Съветския съюз.

Днес медиите и еврейските групи продължават да оказват натиск върху канадското правителство да разкрие имената на всички 774 лица, установени от комисията „Дешен“ през 1985 г., но засега усилията им са без особен успех.

Наскоро американски академик откри подобен списък от 700 заподозрени, в който фигурира Володимир Кубийович – украински нацистки сътрудник, помагал за организиране на SS дивизията „Галиция“ и който е бил главен редактор на Енциклопедията на Украйна, съставена в Университета на провинция Алберта. На снимка от парад в град Лвов през юли 1943 г., се вижда как г-н Кубийович отправя нацистки поздрав заедно с Ото Вехтер, висш офицер от SS, който е бил губернатор на Галиция и Краков.

Ярослав Хунка не фигурира в този списък, което повдига въпроса колко от нацистките сътрудници, укрили се в Канада не са били издирени.

Не мисля, че днешна Украйна е нацистко общество; дори в най-активния си период партията „Свобода“ събираше едва 10% от гласовете. Но ултранационализмът е сериозен проблем, особено в западната част, в областта, известна като Галиция по време на Втората световна война. А отказът на западните правителства да признаят проблема с ултранационализма в Украйна или да изразят мнението си означава, че си затваряме очите за дейност, която никога не бихме толерирали в собствените си страни.

* Авторът е бивш британски дипломат, акредитиран в Москва от 2014 до 2019 г.

Превод: д-р Радко Ханджиев