/Поглед.инфо/ Историята не се повтаря – тя продължава. В този мащабен редакционен прочит, вдъхновен от анализа на проф. Андрей Фурсов, направен в интервю на „Книжный день Центр × Delib“, ХХ век е разгледан не като минало, а като предупреждение. От тайните съюзи и допуснатите войни до днешния свят на прокси-конфликти и разпадащ се ред – това е разказ за механиката на катастрофите и за момента, в който историята престава да предупреждава.

Историята като механика, а не като спомен

Има един устойчив, почти удобен навик – да възприемаме историята като минало. Като нещо приключило, архивирано, подредено в учебници и годишнини. Точно този навик прави обществата безпомощни в моментите, когато историята се връща не като спомен, а като процес. Проф. Андрей Фурсов говори именно за това – не за „какво е било“, а за как работи историята, когато навлезе в опасната си фаза.

В неговия прочит ХХ век не е сцена на сблъсък между идеологии, характери или случайни грешки. Той е поле на дълги стратегии, в които държави, елити и дори цели народи се превръщат в инструменти. Историята тук не се движи от лозунги, а от структури, от икономически цикли, от борба за контрол над бъдещето. И точно затова този разговор не може да бъде „исторически“. Той е актуален до болезненост.

Фурсов започва от нещо, което разрушава най-удобната илюзия: Западът никога не е бил единен. Това, което днес наричаме „колективен Запад“, е резултат от война и разпад, не изходна точка. През първата половина на ХХ век светът е арена на сблъсък между две западни имперски логики – старата британска и възходящата американска. В този сблъсък СССР не е страничен наблюдател, а обективен фактор, който и двете страни се опитват да използват.

Оттук започва и разбирането за Сталин, което няма нищо общо с карикатурите. Не като идеологическа фигура, а като играч в жестока система, който ясно осъзнава ограниченията си. СССР в началото на 30-те години не е икономически равностоен на Америка. Той тепърва изгражда индустриалната си база. Америка, обратно, е икономически гигант, но политически все още не е глобален арбитър. Именно в този тесен исторически прозорец се ражда възможността за временно сътрудничество.

Фурсов произнася една от онези фрази, които звучат като кощунство за хората, живеещи с митове: две трети от съветската индустриализация са реализирани с американско участие – капитал, инженери, технологии. Не като подарък, а като сделка. Америка решава собствената си екзистенциална криза след 1929 г., изнася напрежението навън, търси пазар и поръчки. СССР получава индустриален гръбнак, без който войната срещу Германия би била невъзможна. Това не е идеология. Това е взаимна нужда.

В този смисъл Сталин не „вярва“ на Америка. Той я използва – точно толкова, колкото му позволява ситуацията. Готов е да бъде младши партньор икономически, но не и политически. Суверенитетът и статутът на велика сила не подлежат на договаряне. Точно тук се намира границата, която по-късно ще направи сблъсъка неизбежен.

Историческите прозорци обаче се затварят бързо. Смъртта на Рузвелт не е просто смяна на президент. Тя е смяна на епоха. Америка на Рузвелт е Америка на кризата, на търсенето на компромиси, на временни съюзи. Америка на Труман е Америка на победителя – икономически бенефициент на войната, притежател на златото, кредитор на Европа. В този момент логиката се променя: партньорите стават излишни, нужни са само подчинени.

Отказът от Плана „Маршал“ в този контекст не е каприз, нито параноя. Той е акт на стратегическо самосъхранение. Защото Планът не е възстановяване, а инструмент за структурна зависимост. Приемеш ли го, приемаш и правилата, писани извън теб. И когато този отказ е направен, студената война вече не е въпрос на избор. Тя е следствие.

Особено място в анализа на Фурсов заема Великобритания – не като уморена империя, а като коварен, опитен играч, който ясно осъзнава, че губи света си. Лондон не се бори за победа, а за отлагане на края. Именно затова Хитлер е тласкан не към океана, а към Изтока. Не от безумие, а от отчаяна рационалност. В този момент войната престава да бъде трагедия и се превръща в инструмент за пренареждане.

Така ХХ век влиза в своята най-тъмна фаза – не като поредица от случайности, а като логично струпване на стратегии, в които човешката цена е второстепенна величина. И ако този прочит звучи безмилостно, то е защото историята не е морална категория. Тя е механизъм.

Сега ще навлезем в най-опасния слой на разказа: как Втората световна война е управлявана като процес, как „грешките“ се оказват сигнали, и защо 1941 г. е по-скоро дипломатически възел, отколкото изненада.

Когато войната не започва, а се допуска

След като се откажем от утешителната представа, че войните „избухват“, започваме да виждаме по-страшната истина: те се допускат. Понякога бавно, понякога с цинична хладнокръвност, но почти винаги с убеждението, че процесът е управляем. Именно тук анализът на Андрей Фурсов става особено неудобен, защото той отказва да говори за Втората световна война като за катастрофа, дошла „внезапно“.

От гледна точка на големите играчи войната е била очаквана. Разликата не е в това дали ще има война, а къде ще премине основният ѝ разлом и кой ще плати най-високата цена. За Вашингтон директна съветско-германска война не е била желан сценарий. Тя е означавала сблъсък между два континентални гиганта, който може да излезе извън контрол. Затова още в края на 30-те години американската позиция се формулира пределно ясно и без сантименти: ще подкрепим този, който бъде нападнат. Не заради морал, а заради баланс на изтощението.

В този контекст известните американски декларации от 1937–1941 г. не са дипломатически жестове, а сигнали за архитектурата на бъдещата война. Те целят едно — да не се допусне преждевременно прерастване на локалните конфликти в неконтролируема световна война, докато системата не е готова да я капитализира. Това е логиката, която стои зад онези изказвания, че ако Германия нападне СССР — помощта ще отиде към Москва, а ако СССР нападне Германия — към Берлин. Историята тук не е морална драма, а инженерен проект.

Именно през тази призма Фурсов предлага да погледнем и онзи момент, който десетилетия наред е бил превръщан в доказателство за „наивността“ на Сталин — съобщението на ТАСС от юни 1941 година. В масовото съзнание то е символ на заблуда, на доверие към Хитлер, на стратегическа слепота. Но ако сменим адресата, смисълът се преобръща напълно. Това не е послание към Берлин. Това е послание към Вашингтон.

Съобщението казва едно: СССР не търси война, не я започва, не се поддава на провокации. Това е ключов сигнал към Америка, която ясно е заявила, че помощта зависи от това кой е агресорът. Реакцията потвърждава прочита: Хитлер разбира сигнала и временно спира прехвърлянето на войски към източната граница. Почти едновременно Лондон и Париж отменят плановете си за удари по нефтените находища в Баку и Грозни. В рамките на няколко дни дипломатическата игра замразява военната машина.

Това е онази история, която не влиза в учебниците, защото не се побира в героичния разказ. Там войната започва с танкове. Тук тя започва с корекции на планове, с отменени операции, с мълчаливи паузи между силите. И когато стрелбата все пак започва, много от съдбовните решения вече са взети далеч от фронтовата линия.

Фурсов настоява и за още един болезнен извод: Втората световна война е била не само унищожение, но и механизъм за преразпределение на световната власт. Съединените щати излизат от нея като глобален икономически център, без да понесат разрушенията, които съсипват Европа и СССР. Това не е късмет, а резултат от позициониране. Войната решава онова, което икономическите политики на 30-те не успяват докрай — структурното възстановяване на американския капитализъм.

За СССР победата има съвсем друг смисъл. Тя е въпрос на оцеляване. Цената е колосална, раната — дълбока, а последствията — дългосрочни. И тук се появява парадоксът, който Фурсов подчертава с особена настойчивост: победата навън ускорява кризата отвътре. Докато фронтовете са активни, системата е мобилизирана и подчинена на една цел. Но щом войната свърши, извънредното започва да се превръща в норма.

Между 1939 и 1945 година партийният апарат, стопанското управление и държавната власт се сливат в едно цяло. Това е ефективно във война, но разрушително в мир. Шест години извънредност създават слой, който привиква да управлява без контрол и без алтернатива. И когато войната приключва, този слой вече не е временен инструмент. Той е устойчива структура, готова да защитава себе си.

Точно тук войната окончателно престава да бъде външно събитие. Тя се превръща в пролог към вътрешния сблъсък, който ще определи съдбата на СССР далеч след 1945 година. Студената война отвън и борбата за наследството отвътре започват почти едновременно. И ако първата е видима, втората остава скрита — до момента, в който вече е необратима.

Тук ще слезем в най-тихата, но и най-опасната зона на този разказ — раждането на номенклатурния квазиклас, „проклетата каста“ и момента, в който системата започва да работи срещу своя създател.

Победата като начало на вътрешния разпад

След войната настъпва онзи коварен исторически миг, в който шумът на оръдията заглъхва, но истинското напрежение едва започва. Победата дава усещане за край, а всъщност отваря нова фаза – фаза на разместване, в която въпросът вече не е кой е победил, а кой ще наследи победата. Именно тук прочитът на Андрей Фурсов става най-безпощаден, защото той отказва да идеализира „следвоенното възстановяване“ и настоява да видим онова, което се случва под повърхността.

В годините на войната извънредността е била оправдание за всичко. Партийните органи поемат стопански функции, стопанските ръководства вземат политически решения, сигурността се разширява до границите на държавата. Това е било необходимо. Но извънредното има една опасна особеност – то се самовъзпроизвежда. Когато войната свършва, системата не се връща автоматично към нормалност. Тя е привикнала да функционира без вътрешен контрол, без конкуренция, без алтернатива. И точно в този вакуум започва да се оформя онова, което Фурсов нарича квазиклас.

Номенклатурата престава да бъде просто административен слой. Тя започва да живее със съзнанието, че държавата ѝ принадлежи. Не по закон, а по заслуга. „Ние победихме, следователно ни се полага.“ Това не е формулирано като лозунг, но се усеща във всичко – в начина на живот, в достъпа до ресурси, в отношението към бъдещето. Най-ясно обаче то проличава там, където властта винаги се стреми да се увековечи – в децата.

Епизодът с Куйбишев не е анекдот, а симптом. Желанието на част от партийния елит децата им да не учат с „обикновените“, настояването за специални училища, за отделен социален свят – това е моментът, в който системата сама се разпознава като каста. Реакцията на Сталин е яростна и пределно ясна: „проклятая каста“. Тази фраза не е изблик на характер. Тя е диагноза. Властта вижда, че срещу нея се оформя слой, който вече не се възприема като временен носител на функция, а като наследствен субект.

Тук обаче Фурсов настоява да изоставим още една удобна илюзия – че всичко е можело да бъде решено с „още една чистка“. Историята на големите системи не се подчинява на волята, дори когато волята е желязна. Чистките от края на 30-те години са били възможни в съвсем друга конфигурация – преди войната, преди окончателното срастване на апарата, преди номенклатурата да получи онези шест години исторически имунитет, които войната ѝ подарява.

Между 1939 и 1945 г. до този слой не може да се стигне. Войната е универсално алиби. А когато тя свършва, елитът вече не е сбор от функционери, а устойчива група със собствена логика на самосъхранение. Фурсов много ясно различава и поколенията: първото поколение номенклатура още носи мобилизационния рефлекс – армия, индустрия, производство. Второто поколение вече се ориентира към външния свят – дипломация, търговия, „нормален живот“. Това не е морално падение, а цивилизационно пренастройване.

Сталин вижда този процес рано. Още през 1941 г. той разбира, че се оформя слой, който не може да бъде върнат назад с указ. След 1945 г. възможностите му се свеждат до едно – игра на противоречия. Балансиране между групи, изчакване, опити да се създадат контратежести. Ленинградската група се превръща в такъв възможен противовес. И точно тук се случва една от най-тежките грешки на следвоенния период – ленинградското дело.

Фурсов не морализира, но е категоричен: унищожаването на тази група премахва последния реален баланс. След смъртта на Жданов и разправата с ленинградците Сталин остава сам срещу блок от интереси, който вече не просто му се противопоставя, а чака момента след него. Оттук нататък управлението започва да прилича на движение по инерция. Външно всичко изглежда като триумф – статут на велика сила, международно признание, ядрено оръжие. Вътрешно обаче системата се затваря и втвърдява.

Символиката на XIX конгрес е показателна. Преди войната – полу-военни френчове, мобилизационна етика, усещане за битка. След войната – цивилни костюми, нова самоувереност, ново самосъзнание. Само Сталин остава във военна форма. Като човек, който принадлежи на епоха, която вече се оттегля. Тук Фурсов въвежда понятието за исторически водораздел – моментът, в който старият век е свършил, а новият още не е започнал. В такива моменти дори най-силните фигури започват да изглеждат „неуместни“, не защото са слаби, а защото времето е сменило правилата.

И когато става дума за смъртта на Сталин, тонът остава хладен. Въпросът не е дали е бил отровен в криминалния смисъл. Въпросът е, че в момента, в който той планира ново пренареждане – нов удар по елитите, нов опит да спре квазикласовото втвърдяване – системата вече няма интерес той да оцелее. „Не са му помогнали“ – това е достатъчно. Историята рядко изисква повече.

От този момент нататък изходът е предначертан. Побеждава не най-силният, а най-адаптивният към новата фаза. Партапаратът излиза напред, армията е отстранена, сигурността е поставена под контрол. Системата продължава да съществува, но вече не като проект, а като инерция.

Ще се опитаме да видим как вътрешният разпад предопределя начина, по който СССР влиза в студената война – и защо илюзията за „нормален Запад“ се оказва най-опасното наследство на следвоенния свят.

Когато епохата си тръгва, а илюзиите остават

След смъртта на Сталин историята не прави пауза. Тя просто сменя ритъма си. Външно всичко изглежда стабилно – блокове, договори, военни баланси, дипломатически ритуали. Вътрешно обаче системата вече е друга. Това е моментът, в който, по думите на Андрей Фурсов, държавата престава да бъде проект и се превръща в механизъм за самосъхранение. А разликата между двете е съдбовна.

Студената война започва като сблъсък на системи, но много бързо се раздвоява в две различни логики. За Съединените щати тя е инструмент за управление на света – начин да се разшири контролът, без да се поема риск на пряка война. За СССР тя постепенно се превръща в начин да се запази това, което вече съществува, без да се мисли за дългосрочна трансформация. Едната страна играе за бъдещето, другата – за отлагане.

Именно тук се заражда най-опасната илюзия на следвоенния период – че със Запада може да се изгради „нормално“ съжителство. Не временно примирие, не тактическа пауза, а устойчиво разбирателство. Фурсов е категоричен: Западът не е партньор в симетричен смисъл. Той не играе win-win. Той играе win–lose, но по начин, който кара загубилия да вярва, че сам е направил избора си.

Студената война, колкото и парадоксално да звучи, се оказва форма на ред. Жесток, напрегнат, но предсказуем. Конфликтите са изнесени в периферията, границите са ясни, рискът е контролиран чрез страх и баланс. Истинската катастрофа започва не когато този ред е установен, а когато започва да се разпада. Когато в края на ХХ век част от съветския елит окончателно повярва, че историята може да бъде „изключена“ чрез договори, усмивки и символични жестове, студената война приключва не с победа, а с капитулация без война.

Фурсов вижда в това не изненада, а закономерност. Елити, които са загубили усещането за собствената си историческа необходимост, винаги търсят външно одобрение. Те започват да възприемат стабилността като ценност сама по себе си и постепенно заменят стратегията с комфорт. Така системата, която някога е устоявала на тотална война, се оказва неспособна да устои на мир, предложен при чужди условия.

И тук кръгът се затваря. Историята на ХХ век, прочетена по този начин, престава да бъде разказ за миналото. Тя се превръща в карта на опасните зони, по които всяка цивилизация минава, когато губи дългия си хоризонт. СССР не се срива, защото е бил слаб. Той се срива, защото в един момент престава да знае защо съществува.

Когато историята престане да предупреждава

Това, което Фурсов описва като механика на ХХ век, днес отново е в действие – но вече без предпазители. Украйна не е просто война, а поле за изтощение, в което се тества докъде може да бъде бутната Русия, без конфликтът да премине в пряк сблъсък. Близкият изток не е „вечна криза“, а детонатор, държан под напрежение, за да не се затвори глобалният ред в нова стабилност. Тайван не е остров, а граница на бъдещия световен център, място, където се решава дали XXI век ще има един господар или няколко. А Европа все по-малко е субект – тя е територия, върху която се проверява колко дълго една цивилизация може да живее без стратегическа воля.

Илюзията е позната и смъртоносна: че всички тези конфликти са управляеми, че могат да бъдат дозирани, че прокситата няма да стигнат до центъра. Точно така са мислели преди 1914 година. Точно така са разсъждавали и в края на 30-те. Винаги има „разумни хора“, които вярват, че държат процесите под контрол. Историята обаче е безмилостна към подобна самоувереност: когато елитите загубят стратегически хоризонт, войната престава да бъде избор и се превръща в неизбежност.

Днес не сме изправени пред внезапен апокалипсис. Намираме се в по-опасната фаза – преди него. Фазата, в която всички ходове изглеждат рационални поотделно, но заедно водят към катастрофа. Ако ХХ век е оставил урок, той е пределно прост и жесток: световните войни не започват, когато някой натисне копчето, а когато достатъчно хора повярват, че копчето вече не е проблем.