/Поглед.инфо/ Какво помня от събитията през есента на 1993 година
Няма да говоря за събитията: за това и без мен е говорено много. Моят разказ е само за личните, при това тогавашни, мисли и чувства по повод тези събития. Наистина трудно е да разказвам за това. Не лично на мен - на всички. Неволно върху спомените се натрупват впечатления от по-нататъшния живот. И на човек започва да му се струва, че той, прозорливият, още тогава е знаел и е разбирал какво ще стане. И това му се струва съвършено искрено.
Ще се постарая да не се замислям, а просто да се потопя в миналото.
През 1993 г. бях напълно възрастен, семеен гражданин, работех като представител на италианска компания в Москва, съпругът ми беше инженер-физик, а синът ми беше втори клас. Четох всичко подред, интересувах се от всичко, говорих много с нашите и чужденците - но нищо не разбирах. Какво се случва, какво иска Елцин и какво - Върховният съвет - беше ми абсолютно неясно. И на всичките ми познати също беше неясно. Вероятно на съвременниците на големи исторически събития не е дадено да виждат какво се случва. Изтърканата фраза на Есенин, че „голямото се вижда от разстояние“ е абсолютно вярна.
Откривам още нещо, гмуркайки се в паметта през онези отдавнашни години: обикновените хора живеят своите малки дела. Особено в средния период от живота, когато има най-много сили, но има и немалко задачи: да се постигнат професионални и кариерни висоти, да се отгледат деца, да си построиш дом. Най-често срещаната възраст е средната: 30-45 години. В младостта и напредналата възраст някак си мислите повече са абстрактни въпроси, оценявате събитията „като цяло“, а не във връзка с живота и успеха си.
Бях привърженик на нов живот. Като всички мои приятели. Следователно имах положително отношение към Перестройката на Горбачов и към всичко, което, както ми се струваше, носи промени. Не, животът не беше никак лош за мен както при съветския, така и при антисъветския режим, но както всички мои приятели, без изключение, исках нещо повече. Какво? Исках възможността за някаква игра, инициатива. Всъщност такава възможност беше дадена от закона за кооперациите още при Горбачов. Дали е необходимо нещо друго, за мен беше напълно неразбираемо. През този период пътувах много из страната, опитвайки се да намеря някакви бизнес възможности за компанията, която представлявах, и въпреки нарастващия хаос, намерих нещо.
В последните дни на септември отидох по работа в Италия. Когато пристигнах, съобщиха по телевизията, че в Москва има едва ли не революция. Тогава нямаше интернет: това, което казаха по телевизията, се приемаше. Обаждам се вкъщи - и членовете на семейството ми нищо не разбират. Казват: в Москва влизат войски, часовете в училище са отменени. “Ти да видиш!”, изумих се аз.
И тогава се планираше някакъв прием, или банкет, и те ми казаха, че би било добре за мен като очевидец на събитията (какъв ти очевидец, когато съм тук и събитията са в Москва?) да разкажа какво се случва, как се отнасям към всичко това и какво ще се случи по-нататък. Какво да правя? Трябваше да кажа нещо, особено след като в тези среди се радвах на репутацията на дама, както се казва, политически грамотна и освен това широко образована. (Вероятно за разлика от западните специалисти, които са потопени сякаш в кладенец в своята тясна индустрия). Като цяло, за да не се посрамя, трябваше да кажа нещо. И тогава ми дойде наум аналогия. Веднъж преведох разказ на италианския писател Дино Буцати „Боен кораб на смъртта“. Това е нещо като историческа фантазия за това как в края на Втората световна война германците, които не са искали да се примирят с поражението, са построили гигантски кораб, той е отплавал някъде и след това е експлодирал. Тук - казах аз - и Върховният съвет събра хора, които претърпяха историческо поражение заедно със системата, която представляват, но не поискаха да се помирят и се окопаха в тази сграда. Но победата ще бъде със силите на бъдещето. Речта ми се хареса на всички, после дойдоха при мен и казаха, че сега всичко им е станало ясно, това означават думите на очевидеца. Вярно, в моята аудитория нямаше нито един човек, който да е прочел произведението на Буцати, но репутацията ми се повиши още повече: те, сънародниците на автора, не четяха, а аз, чужденецът, не само четях, но дори превеждах.
Няколко дни по-късно се върнах в Москва. Падна първият сняг, районът беше някак разхвърляна. На летището ме срещна съпругът ми и по някаква причина майка ми, което беше напълно неприемливо в нашето семейство. Докато ме караха в нашата „Лада“, майка ми тревожно разказа какви ужаси се случват в града: на покривите имало снайперисти, убили много хора, освен това бележат преди всичко младите и здравите. Синът ми искаше да отиде до Центъра с момчетата, да погледне “войната" - едва можеше да устои.
Вкъщи четох обръщенията на литературни и артистични дейци: „Смачкайте влечугото!“, Където владетелите на мислите представяха Върховния съвет като „фашисти“ и призоваваха към безпощадност. Стори ми се нещо лошо и със сигурност не дело на писателите. Изпитах смътно съчувствие към Върховния съвет и един вид срам за успешното си представяне в Италия. Беше неприятно да мисля за това и започнах да раздавам подаръци с подчертана енергия.
Превод: В. Сергеев