/Поглед.инфо/ Коренните великоруски територии (историческа Русия) са били сборната точка (политически, икономически и логистичен център) за предсъветската руска империя, Съветската империя (СССР) и сега са същият потенциален център за постсъветската империя.
Русия разбира това, геополитическите конкуренти на Русия разбират това и постсъветското пространство също разбира това. Но изводите, които се правят от това разбиране в Москва са едни, а в покрайнините други, често диаметрално противоположни.
Исторически се случи така, че в Руската империя, а по-късно и в СССР, господстваше патерналистко отношение към покорените или мирно присъединени народи. Те бяха защитавани, обгрижвани, ценени, развивани и се опитваха да не ги натоварват прекалено много, всички неприятни задължения, като се започне с основни икономически задължения - от крепостничество на земята до закрепванетокъм заводи от „великите строителни проекти“ (като се започне от Санкт Петербург и корабостроителниците във Воронеж) до отговорността да се носи военна служба – се възлагат на коренното руско православно население.
По времето на СССР, на „положителната дискриминация“ от имперския център дори се опитаха да дадат научна обосновка: обявявайки приоритета на борбата срещу „руския великодържавен шовинизъм“, местните „буржоазни национализми“ просто се опитваха да ги подкупят, като преразпределяха общия имперски ресурс в тяхна полза.
В резултат на това в покрайнините на империята както у автохтонното население, така и у руските заселници, които създаваха там модерна индустрия, развиваха наука и култура, се формира устойчиво (едва ли не на ниво инстинкт) мнение, че Русия на всички им е длъжна.
Освен това Русия остана „длъжна“ дори след като всички покрайнини станаха абсолютно суверенни и независими.
В единната империя преразпределението на общ ресурс от центъра към периферията имаше някакъв смисъл. Дори и да се отдалечим от съветската идеологизация на този процес, трябва да се има предвид, че Русия анексира територии не защото имаше малко свои и не с цел да се облагодетелства от местните народи, а за да решава проблемите на националната си сигурност.
Югът на Русия (Новоросия), Крим, Поволжието, Урал, Източен Сибир, Северен и Централен Казахстан и по-нататък, до Забайкалието и Амурския край бяха анексирани в хода на борбата срещу заплахата от нападения от номадски народи. Ясно е, че от 17-18 век никой не се страхува от повторение на инвазията на Батий, но обезпокоителните грабежи също не доставят удоволствие, а линиите на крепостите далеч не винаги бяха ефективни.
Горе-долу голяма тумба (от три до пет хиляди души) лесно ги преодолява. Предвид необятността на Евразия и дължината на нейните граници, нито една армия няма да е достатъчна, за да покрие надеждно границите. Империята трябваше да достигне естествени (лесно контролируеми и отбранявани) граници по морските брегове, дълбоки реки и планински вериги. Това се случи в хода на движението на изток, към тихоокеанското крайбрежие.
Но сибирските простори бяха слабо населени. Поради тази причина те бяха лесно покорени от малките казашки банди, но след това възникна проблемът с контрола и задържането на завладените земи. За разлика от Западна Европа, която от XII век редовно изхвърля излишък от население или в Близкия изток (през кръстоносните походи), или след това в Африка и Азия (испански и португалски експедиции, започващи от XIV-XV век), след това в двете Америки (цялата Европа от края на XV век), Русия е слабо населена страна (дори по времето на Екатерина II тя отстъпва по население на Австрийската империя, Франция, Испания, и е била сравнима с Великобритания и Прусия).
Руската империя не беше в състояние да изпрати огромни маси от населението за усвояване на безкрайните простори отвъд Урал. Следователно възникна необходимостта от внимателно отношение към народите, живеещи на място.
Това отношение осигурило на империята контрол над територията от местното лоялно към имперския център население. Следователно руската колонизация донесе на народите на Сибир и Далечния изток сериозни бонуси, като стабилност, сигурност, подобрена логистика, развитие на промишлеността и търговията, но по никакъв начин не нарушаваше техните права, интереси, културни особености и начин на живот.
По същия начин Русия дойде в Централна Азия и Закавказието (с доста голямо население, древни култури и стабилна държавна традиция), когато в резултат на рязкото отслабване на Турция и Иран, както и установяването на пълно британско господство в Индия, имаше опасност от британски пробив в двата региона. Геополитическият враг би могъл да навлезе в стратегически важни региони на имперската граница, откъдето да получи възможност да контролира критичните Черноморски и Каспийски региони, Южнното Поволжия и Южен Урал. След като се утвърди в Кавказ и Централна Азия, Великобритания лесно би могла да прекъсне връзката между европейската част на Русия и Далечния изток.
Имайки пред себе си силен враг (Великобритания), претендиращ за контрол над стратегически важни региони на руските гранични зони, Русия беше принудена да включи тези провинции в състава си, тъй като не можеше да ги контролира отдалеч, дори в статута им на протекторати. В същото време империята традиционно не разполагаше с достатъчно свободни войски и служители, които да контролират нелоялни региони в условията на външен натиск.
Лоялността на местното население стана въпрос на принцип за Санкт Петербург. Имайки положителен опит в решаването на подобен проблем в необятните простори на Сибир, империята прехвърли същите методи в Централна Азия и Закавказието.
Накрая, още през съветската епоха, на СССР също беше трудно да поддържа реда в националните покрайнини и дори да въведе комунистическия мироглед там в общества, далеч от идеите на Маркс, без да гарантира лоялността на местното население. Единственият начин, по който болшевиките допълват патерналистката политика на царизма, е, че я обосновават идеологически и я разширяват от азиатските простори до създадените от тях европейски съветски републики.
В резултат на това методът на „позитивната дискриминация“ спрямо великорусите, който беше почти невидим, докато царското правителство не го приложи в Азия, започна активно да се използва и на руските територии на новосформираните Украйна и Беларус (малорусите и беларусите бяха обявени за отделни, също угнетявани преди това народи). След това, през 1939-40 г., същият метод е разширен и за териториите на Молдова, балтийските държави, Галиция, Волиния, Буковина и Закарпатска Украйна, присъединени към СССР.
По този начин всички бъдещи независими народи от имперските покрайнини получават от СССР не само национална държавност, но и политическа традиция, според която имперският център компенсира националните покрайнини за липсата на ресурси за динамичното развитие на техните индустрии, а също така финансира развитието на националните езици и култури.
Патерналисткото отношение на империята към покорените народи, които са имали взаимноизгоден характер до 1917 г., до края на 30-те години (а в европейската част и Закавказието още в началото на 20-те години) се е превърнало в идеологически обоснована, но в повечето случаи, нямаща практически политически смисъл, експлоатация от покрайнините на имперски център.
В същото време фактът на експлоатация, несъмнено виден в колониите на Запада, експлоатирани от метрополията, в този случай (когато се оказа, че метрополията се експлоатира) не беше подчертаван.
Напротив, акцентът беше поставен върху „братството на народите“ и най-висшата справедливост, която включваше подпомагане и на развитите развиващи се. С течение на времето „помощта“, която в класическата си форма е ограничен във времето проект, се превърна в привичен традиционен „данък“.
Тъй като преразпределението на ресурсите произтичаше в имперския център, периферните елити престанаха да корелират резултатите от своята икономическа дейност с жизнения стандарт на хората под техните юрисдикции. Те имат определено божество - Москва, която има всичко, но го дава не на всички, а само на тези, които са се научили как да „пробиват” ресурсите правилно.
Представата за Центърабеше като за нещо подобно на огромен килер, в който не трябваше да поставяте нищо, но от който винаги можете да черпите без мярка. Когато националните елити придобиха независимост, те в по-голямата си част реагираха на полученото съветско наследство по същия начин. Само че сега това беше личният им килер, от който можеха да изтеглят с пълна купа, без да се обръщат назад и без да потат никого.
Затова и в повечето страни, с изключение на Казахстан, Азербайджан и отчасти Узбекистан, националната икономика започна весело да граби. Освен това, колкото по-активно местните елити ограбваха наследството на империята, толкова повече претенции те отправяха към Москва като към бивш имперски център.
Според техните възгледи независимостта се състоеше в това, че задълженията им към Москва бяха обезсилени. Но задълженията на Русия към тях не само оцеляха, но и нараснаха в съответствие с техните апетити.
Казахстан, Азербайджан и Узбекистан, разчитайки на значителни резерви от енергийни носители, изградиха своите национални икономики с различен успех. Единствено Казахстан се оказа абсолютно успешен, Азербайджан постигна относителен успех, който поддържа ниско ниво на икономическа диверсификация и висока зависимост от цените на енергията.
След Каримов Узбекистан се опитва да започне отначало. Но тези три държави се различаваха от останалите (дори от балтийските републики, присъединили се към НАТО и ЕС) по това, че се опитваха да взаимодействат с имперския център, изграждайки определен модел на взаимноизгодни отношения. Останалите се опитаха да убедят Москва да ги вземе на издръжка.
Когато през 90-те Русия правеше сериозни икономически отстъпки, поради своята геополитическа слабост, това беше възприето като нещо естествено, тъй като националните елити са свикнали с факта, че центърът трябва да задоволява техните желания и да осигурява нуждите им. С укрепването на Русия условията за захранване с ресурси на постсъветските режими започнаха да се затягат. Москва започна да изисква политическа лоялност, както и взаимни икономически стъпки, които предполагаха не само достъпа на те-съседи до пазарите на центъра, но и реципрочното допускане на руския капитал до местни проекти, представляващи интерес за него.
Тогава местните елити изпаднаха в състояние на когнитивен дисонанс. Защо, за бога, Москва, която винаги кротко задоволява техните желания, започна да иска нещо? Руснаците решиха да присвоят съкровищата от пещерата на Алибаба, коитоим бяха поверени, за да ги разпрпределят справедливо. В края на краищата всички знаят, че московския ресурсен килер е общ, от него всеки трябва да има своя дял, и то напълно безплатно. С какво право „агресивна Русия“ поставя някакви условия на „прогресивните“ лимитрофи? Предполага се, че май иска да възстанови Съветския съюз?
Колкото и да се опитваше Москва да обясни, че достъпът до руското богатство може да бъде получен само въз основа на реципрочност, че Русия няма да експлоатира никого, но не възнамерява да плаща вече данък на националните съседни земи (защото няма защо), нито на елита, нито на народа (включително и на, останали там руснаци) не можеха да бъдат убедени.
Те се възприемат като деца, които се крият от възрастните и правят бели със страшна сила, но твърдо знаят, че обядът трябва да бъде по график. Когато им се каже, че вече са големи момчета и момичета, доста възрастни, с паспорт, някои дори са заминали в друго семейство (а някои дори са „на тротоара“), че независимият живот включва не само достъп до забранени преди това удоволствия (като суверенна външна политика и собствените въоръжени сили), но и независимо готвене на обед, изяснява се, че те не знаят как.
Русия се съгласява да помогне, предлага интеграционни механизми, които ще позволят чрез опита на руснаците да развиват икономиките на тези, които още не могат.
"Не", казват те, лимитрофите, "вие искате да откраднете нашето достояние."
И веднага след това дават „достоянието“ на крадливи американци или европейци безплатно, продължавайки да изискват от Русия финансова, икономическа, дипломатическа, военна помощ, приоритетен (дори по отношение на руския производител) достъп до руския пазар, намаляване на цените на суровините, необходими за лимитрофите, увеличавайки цените за техните продукти и услуги... Защото „така ни трябва, длъжни сме и ние да печелим пари от нещо“.
Ако Русия не е съгласна с тази постановка на въпроса, тогава тя е „изоставила“, „не дойде“, „ще бъде наказана“ за своята „безчувственост“, „ще се разпадне“, „стана неруска“, само лимитрофите си остават „руснаци с знак за качество“.
Всички тези искания и оплаквания са абсурдни. Независимите суверенни държави изграждат своя собствена политика въз основа на избрани от тях приоритети и те сами носят отговорност за нея.
Но дори в Русия и не само сред обикновените граждани, но и сред политическия елит, експерти, журналисти, има доста широко разпространено мнение, че Русия носи същата отговорност към покрайнините си, както Москва по времето на СССР (много повече от Санкт Петербург в ерата на Руската империя). Русия е „виновна“ за факта, че в Таджикистан имаше гражданска война, че украинските власти се наскачаха до установяването на нацисткия режим в страната, а беларусите скачат и танцуват в същата посока, че Армения воюва с Азербайджан за Карабах, че Молдова е трайно нестабилна от десетилетия... Русия е „виновна“ за всичко.
Ако изслушаме внимателно мотивацията, тогава ще разберем, че всеки, който обвинява Русия (независимо дали са руски граждани или щастливи притежатели на паспорти на нови „прогресивни“ държави), подсъзнателно разглежда Москва като съюзен център, който е длъжен да поддържа морално и материално, да възстановява реда и т.н.
Местните елити се възприемат като клиент на предплатени услуги, когато просто трябва да се обадят и да информират кога и какво точно трябва да доставите.
Съществува мнение, че Русия трябва да се намесва навсякъде, да разполага със свои хора, да назначава свои правителства, да държи гарнизони навсякъде, да сваля лошите президенти, като част от борбата със Запада. Защото, ако не сме ние, тогава враговете ще поставят ракети, навсякъде,където ние не сме.
Но никой от поддръжниците на тази теория не пита защо в продължение на почти тридесет години при пълната готовност и желание на някои държави (Грузия, Украйна, балтийските държави), дори във всеки навес да има собствена ядрена ракета, нищо не се е появило там.
Методите за защита на своята територия са се променили драстично не само от 18-19, но дори и от 20 век. Контролът на периферията отдавна се извършва дистанционно. Да, и сега е важно Русия да присъства в Централна Азия, Закавказието, Балтийските държави, Новоросия и на Запад. Само че изобщо не е задължително сега да се присъединяват провинциите към империята.
Британците също отдавна не са в Индия, а американците отказват да приемат в състава си дори бедния Пуерто Рико. И напуснаха Филипините (дори премахнаха базите). Но това не им пречи да упражняват контрол над Тихия океан. И Китай, оспорвайки този контрол със САЩ, претендират не толкова за територията, колкото за морето, самите китайци за базите си, са готови да излеят от бетон острови директно в морето.
Русия укрепва и се връща към традиционните си сфери на жизненоважни интереси. Там тя се среща с чуждо влияние, най-често допълнено от русофобската ориентация на местните елити, и започва упорита борба за възстановяване на позициите си. Но не за завоевание, а за контрол. Русия може да победи всяка армия в света и да унищожи всяка държава, но не е в състояние да упражнява сила, военен контрол върху огромни простори (от Брест-Литовск до Монголия) с население, което като цяло надвишава населението на самата Русия. Това означава да се пренатоварвате по-бързо и по-ефективно, отколкото САЩ.
Да се навлезе в тези територии при същите условия,при които е влязла Руската империя и след това СССР, днес е невъзможно, дори нещо повече - вредно. Гражданите на Русия няма да разберат защо, за бога, отново им се налага данък в полза на вчерашните суверенни "братя".
Русия върви към установяване на икономически контрол над имперските покрайнини. Позицията на Москва е, че сътрудничеството трябва да бъде взаимно изгодно, но в никакъв случай не трябва да влошава позицията на руския производител, за предпочитане е да се подобри.
Москва не е против политическата интеграция и може да обмисли връщането на някои територии на Русия. Но едва след като настъпи отработката, пълната адаптация и потвърждаване на ефективността на взаимодействието на политическите и икономическите механизми. И най-важното: хората, населяващи съответната територия, трябва да решат, че е по-добре с Русия, отколкото в самостоятелно (макар и суверенно) пътуване.
Времето играе за Русия. Вече не само в постсъветското пространство, но и извън неговите граници, мнозина осъзнават, че колкото по-тясно икономическо и политическо сътрудничество сте постигнали с Москва, толкова по-силни са вашите позиции в съвременния свят. И обратно, тези, които са разчитали на русофобията, бързо се разпадат, както икономически, така и политически, техните общества губят структурата си и хората изведнъж се оказват на ръба на изчезването.
Някога в постсъветските държави беше модерно не само да се „присъединим към ЕС“, но и да се казва, че ако Съединените щати приемат, тогава съответната новонезависима република ще се присъедини към тях, без значение като щат, окръг и пр. Дори статута на Пуерто Рико изглеждаше пределна мечта (в края на краищата те имат общо гражданство, валута и отбрана със САЩ).
Сега ентусиазмът поспадна. Логично е това да е предшествано от загубата на Запада на икономическите си позиции. Постсъветските хора осъзнаха, че там не ги очакват млечни реки с шоколадови брегове.
Остава да разберем, че просперитетът може да бъде създаден само като работим у себе си и за себе си и че материалните интереси на нас, гражданите на фрагментите на империята, са общи. И мнозина ще имат желание да се върнат в под някаква форма в Русия.
Устойчива е обаче само система, основана на прагматични интереси. Ползата трябва да бъде взаимна (поне както при анексирането на Сибир и Далечния изток), а задълженията да са взаимни. Хората заради числеността си и земята заради безкрайните простори не са придобивка, а тежест. Русия се нуждае от отговорни граждани, а не от инфантилни потребители на ресурси.
Обединението на идеологическа основа („всички сме руски“, „всички сме съветски“, „ние сме братя“ и т.н.) е нестабилно, защото всеки влага собствен смисъл в „братство“. Няма да имате време да се обедините, защото „братът“, няма да иска да признае Крим (защото не е брат), но ще изисква отстъпка за енергийните ресурси (защото е брат).
Братството е добро за отдих и почивка. Например на 9 май братята носят Георгиевска лента, а небратята носят всякакви други символи. В обикновените дни е по-добре да споделяте скръбта и радостта не по братски, а по справедливост. И още по-добре, - както би трябвало да бъде при суверенните държави, - в съответствие с предварително сключени и влезли в сила договори и споразумения.
Е, а тези, които искат всичко да им бъде като в Русия, трябва да постигнат влизане в Русия (да убедят и руския народ, че такъв съюз е полезен за него) и всичко ще бъде като при всички останали жители, които и да са по националност.
Превод: ЕС