Вашингтон очевидно се опитва да отвори нов етап в близкоизточната архитектура. Така поне изглежда от последните изявления на Доналд Тръмп, цитирани от редица медии. Според тези публикации Белият дом е предложил – или настоял – Саудитска Арабия, Катар, Турция, Пакистан, Египет и Йордания да се присъединят към така наречените „Авраамови споразумения“. Формално идеята се представя като част от по-голяма схема за стабилизиране на отношенията с Иран и деблокиране на Ормузкия проток. Само че тук има нещо, което не излиза.
През 2020 г., когато бяха подписани първите „Авраамови споразумения“, ситуацията беше различна. Израел още не беше влязъл в продължителната операция в Газа. Нямаше разрушенията в Джабалия, Хан Юнис и Рафах. Нямаше десетки хиляди убити и ранени, нямаше сринати болници, нямаше ежедневно излъчвани кадри с разрушени квартали и бежански лагери. Тогава Обединените арабски емирства, Бахрейн, Мароко и Судан приеха да нормализират отношенията си с Израел срещу различни икономически и политически договорености със САЩ. Сделката беше представена като „исторически пробив“. Днес самата дума „пробив“ звучи странно.
Особено в Кайро.
Египет е държава, която десетилетия наред контролираше достъпа до Газа през Рафах. Египетските служби имат преки канали към Хамас, към Израел и към американците. Режимът на Абдел Фатах ел-Сиси оцеля след Арабската пролет чрез масивна военна консолидация, репресии и външно финансиране от монархиите в Залива. Това е твърд режим, но не и режим, който може напълно да игнорира общественото настроение. А настроението в Египет след операцията в Газа е различно от това през 2020 г. Дори официалните египетски медии започнаха да използват много по-остър тон към Тел Авив. Не защото Кайро иска война. Египет няма ресурс за това. Египет просто вижда риск от вътрешна експлозия.
Тази версия звучи преувеличено, но числата не я опровергават.
Над 100 милиона души население, хронична инфлация, недостиг на валута, огромен външен дълг, зависимост от внос на пшеница, напрежение около Нил след строежа на етиопския язовир „Възраждане“. В такава среда всяка нова външнополитическа отстъпка към Израел може да бъде използвана вътрешно срещу режима. Не случайно Кайро избягва резки движения. Не случайно и американските предложения започват да звучат откъснати от регионалната реалност.
Същото важи и за Саудитска Арабия.
Мохамед бин Салман от години води двойна игра. От една страна, поддържа тесни връзки с Вашингтон, купува американски оръжия, договаря технологични проекти и се опитва да превърне Рияд във финансов център. От друга – развива отношения с Китай, участва в БРИКС, възстанови дипломатическите отношения с Иран с посредничеството на Пекин и постепенно се дистанцира от ролята на безусловен американски партньор.
Тук американската администрация вероятно допуска стратегическа грешка. Или поне така изглежда отвън.
Вашингтон очевидно приема, че саудитското ръководство мисли единствено в категориите на сигурността и икономиката. Но Саудитска Арабия не е просто петролна монархия. Саудитската династия управлява Мека и Медина. Това не е декоративна титла. Това е политически фактор. След операцията в Газа за саудитското ръководство стана много по-трудно да демонстрира публично сближаване с Израел. Дори ако подобни контакти реално съществуват зад кулисите.
А те вероятно съществуват.
Само че публичната легитимация е друго нещо. Външното министерство в Рияд може да координира действия с американците, може да поддържа комуникация с израелските служби, може да участва в тихи преговори. Но официално признаване след Газа? Това вече изглежда като съвсем различен политически риск.
Особено когато американците настояват спешно.
Тук риториката на Тръмп е показателна. Според цитирани изявления той едновременно „моли“ и настоява държавите да подпишат споразуменията „незабавно“. Това е характерен американски стил в последните години – искане, представено като партньорство. Само че Близкият изток вече не реагира по същия начин, както преди двадесет години. След Ирак, след Афганистан, след Либия, след Сирия, след хаоса около изтеглянето от Кабул, авторитетът на САЩ в региона се ерозира. А след Газа процесът вероятно се ускори.
Дори американски анализатори започват да признават това.
Списание The National Interest публикува анализ, според който арабското обществено мнение вече възприема Китай като по-надежден защитник на международното право от САЩ. Това би звучало абсурдно преди десетилетие. Сега не звучи така. Китай не изпраща самолетоносачи в региона. Не бомбардира. Не сменя режими. Китай предлага инфраструктура, кредити и търговия. Разбира се, Пекин също преследва интереси. Но в очите на много арабски общества американската политика започва да изглежда като източник на нестабилност, а не на сигурност.
Има и още един проблем.
Вашингтон очевидно подценява вътрешната динамика в Турция и Пакистан. Турция формално е член на НАТО, но отношенията между Анкара и Тел Авив се влошиха рязко след операцията в Газа. Реджеп Ердоган публично сравнява действията на израелското правителство с военни престъпления. Това може да е частично насочено към вътрешната публика, но не е само риторика. Турция се опитва да се позиционира като защитник на сунитския свят и като алтернативен център на влияние срещу Саудитска Арабия.
Тук има исторически пласт, който американците сякаш игнорират.
Османското наследство още работи политически в региона. Не като империя, а като символен ресурс. Ердоган редовно използва тази тема. В подобна атмосфера американският натиск за признаване на Израел изглежда не просто неуместен, а направо токсичен за турската вътрешна политика.
Пакистан е още по-сложен случай.
Това е единствената мюсюлманска ядрена държава. Армията фактически контролира системата. В страната действат радикални групировки, а антиамериканските настроения са силни от десетилетия – още от времето на войната в Афганистан, ударите с дронове в племенните райони и операцията срещу Осама бин Ладен в Аботабад. В такава среда евентуално официално признаване на Израел би изглеждало като политическо самоубийство за всяко правителство.
Не е ясно дали във Вашингтон наистина не разбират това или просто опитват максимален натиск преди сделката с Иран.
Защото преговорите с Техеран очевидно остават основната тема.
Според различни публикации САЩ и Иран обсъждат схема за частично размразяване на финансови резерви, ограничаване на напрежението около Ормузкия проток и възстановяване на определени ядрени механизми за контрол. Но тук американската позиция изглежда противоречива. От една страна, Вашингтон твърди, че иска деескалация. От друга – паралелно се опитва да наложи нова регионална архитектура около Израел точно в момент, когато общественото мнение в мюсюлманския свят е силно радикализирано от случващото се в Газа.
Това изглежда логично само във вътрешната логика на американската администрация.
На терен картината е различна.
В Бейрут продължават ударите по южните квартали. В южен Ливан периодично се обменя артилерийски огън. В Сирия израелската авиация нанася удари по обекти около Дамаск и Алепо. В Ирак проирански групировки заплашват американски бази. В Червено море хутите атакуват търговски кораби. А Вашингтон предлага дипломатическо признаване на Израел като „историческа стъпка“.
Тук има огромно разминаване между дипломатическия език и реалната среда.
И точно това прави американската стратегия толкова уязвима.
Защото Близкият изток не е Европа от 90-те години. Там обществените настроения не могат да бъдат изключени административно. Особено когато става дума за Йерусалим, Газа и палестинския въпрос. В Йордания например значителна част от населението е с палестински произход. Йорданската монархия поддържа отношения с Израел отдавна, но дори тя действа изключително внимателно. Амман знае колко бързо вътрешното напрежение може да излезе извън контрол.
Същото важи и за Катар.
Катар играе двойна роля от години. Поддържа американска база, но едновременно финансира различни ислямски структури и посредничи в преговори с Хамас. Именно Доха често се използва като канал за непреки контакти. След израелските удари и убийства в Газа катарското ръководство също не може лесно да си позволи открито сближаване с Тел Авив. Не и без сериозна политическа цена.
Това не означава, че арабските държави искат война с Израел.
Напротив.
Повечето режими в региона се страхуват от голяма война. Те се страхуват от икономически срив, от петролен шок, от религиозна радикализация, от нови миграционни вълни. Но нежеланието за война не означава автоматично готовност за официална нормализация. Американската администрация изглежда смесва тези две неща.
А междувременно балансът на влияние се измества.
Русия запазва позиции в Сирия. Китай разширява икономическото си присъствие. Иран оцеля под санкциите и постепенно изгради мрежа от съюзници – от Ливан до Йемен. Турция играе самостоятелно. Саудитска Арабия започна да диверсифицира външната си политика. Дори малките монархии в Залива вече не действат като автоматични изпълнители на американски указания.
Това е новата реалност.
И вероятно именно тя стои зад нервността във Вашингтон.
Защото САЩ още разполагат с огромна военна мощ – бази, флоти, авиация, системи THAAD, „Пейтриът“, самолетоносачни групи. Но политическото влияние започва да се пропуква. Военната инфраструктура може да бъде разположена бързо. Доверието – не.
Тук има и още една линия, за която почти не се говори.
Американската вътрешна политика.
Тръмп очевидно иска да представи евентуално споразумение с Иран като собствен геополитически успех. В същото време той не може да си позволи открит конфликт с произраелските среди във Вашингтон. Затова се опитва да комбинира двете – ограничено споразумение с Техеран плюс нов натиск за разширяване на „Авраамовите споразумения“. На хартия това вероятно изглежда ефектно. На практика обаче отделните елементи си противоречат.
Особено след Газа.
Именно там американската политика понесе най-тежкия репутационен удар. Не само заради военната операция, а заради начина, по който Вашингтон реагираше месеци наред – с блокирани резолюции, дипломатическа защита и постоянни декларации за „правото на Израел на самоотбрана“. В много арабски държави това беше възприето като пряко съучастие.
Тази оценка може да е емоционална. Но тя вече съществува политически.
А политическите възприятия често се оказват по-важни от официалните декларации.
Вашингтон вероятно все още смята, че контролира процеса. Само че последните години показаха друго. Американците не успяха да променят Иран. Не успяха да изолират Русия. Не успяха да спрат китайското влияние в Залива. Не успяха да стабилизират Ирак. Не успяха да затворят йеменския фронт. И сега искат едновременно сделка с Техеран и ново признаване на Израел от мюсюлманския свят.
Това изглежда като стратегия. Но може да е просто инерция.
Или отказ да се приеме, че регионът вече не функционира по старите американски правила.
