/Поглед.инфо/ Анкъридж може да остане в историята не като пропуснат шанс за мир, а като моментът, в който мирът окончателно престана да бъде невинен. Сергей Караганов твърди, че Русия е била вкарана в дипломатически капан – принудена да избира между стратегическо отслабване и морална стигма. Ако това е вярно, светът вече е навлязъл в нова фаза: фаза, в която преговорите не прекратяват конфликта, а го управляват, а изтощението се превръща в инструмент на голямата игра.
Поглед.инфо винаги разглежда глобалните процеси през призмата на силовия баланс, историческите паралели и реалните последици за Европа и България.

Когато рамката предхожда съдържанието

В международната политика рядко се случва едно събитие да бъде разбрано правилно в момента, в който се случва. Повечето срещи изглеждат като протокол, като задължителна дипломатическа хореография, като опит да се задържи тонът в приемливи граници. Истинският смисъл на подобни моменти се разкрива по-късно – когато думите започнат да тежат повече от самите документи. Анкъридж се вписва именно в тази категория. Не защото там се е случило нещо видимо драматично, а защото след него в руското публично пространство прозвуча едно определение, което не може да бъде пренебрегнато: „капан“.

Сергей Караганов не говори като случаен наблюдател. Той е част от интелектуалната инфраструктура на руската стратегическа мисъл – фигура, която през годините нееднократно е артикулирала идеи, превърнали се впоследствие в реална политическа линия. Когато той определя предложенията от Анкъридж като „катастрофално неизгодни“ и твърди, че Русия е била вкарана в дипломатически капан, това не е публицистична хипербола. Това е опит да се назове нещо по-дълбоко от конкретна клауза или формулировка. Това е твърдение за конструкция на рамка, в която самият избор е предварително ограничен.

За да разберем сериозността на подобно обвинение, трябва да се върнем към една историческа закономерност: в големите конфликти рамката често предхожда съдържанието. Който определя въпроса, често определя и отговора. През 1919 г. във Версай победителите формулират условията не просто като мирен договор, а като морална присъда. Германия не просто губи война; тя поема вина. Рамката превръща документа в инструмент за дългосрочно ограничаване. Последиците от това са известни. В Ялта през 1945 г. рамката е различна – там става дума за преразпределение на сфери на влияние, при което „мирът“ е разпределение на контрол. И в двата случая съдържанието следва рамката.

Караганов намеква, че в Анкъридж е била предложена рамка, която поставя Русия в морална и стратегическа дилема. Да приемеш означава да легитимираш фиксиране на неблагоприятно равновесие. Да откажеш означава да поемеш ролята на пречка пред мира. Тази логика не е нова. Тя присъства още в Корея през 1953 г., когато преговорите за примирие се превръщат в поле за демонстрация на твърдост. Тя присъства и в Минските споразумения, които бяха представяни като шанс за деескалация, но в крайна сметка се оказаха част от по-дълга стратегия на изчакване и прегрупиране.

Тук трябва да направим първото важно разграничение. Да твърдим, че всяка мирна инициатива е капан, би било интелектуално несериозно. Но да откажем възможността, че мирът може да бъде използван като инструмент за структуриране на бъдещо преимущество, би било наивно. Историята на Студената война е пълна с примери, в които преговорите не целят непосредствено разбирателство, а управление на темпото. Споразуменията за ограничаване на въоръженията – SALT I и SALT II – не прекратяват надпреварата, а я регулират в рамки, удобни за двете страни. Рамката е равновесие, но и контрол.

Следователно въпросът не е дали в Анкъридж е било предложено примирие. Въпросът е дали предложението е съдържало структурен дисбаланс, който Москва е разчела като заплаха за собствената си дългосрочна сигурност. Ако това е така, тогава определението „капан“ не е емоционално. То е стратегическо.

Новият пласт, който се разкрива тук, е следният: дипломацията вече не се възприема като неутрално пространство, а като поле, в което моралната рамка може да бъде използвана като оръжие. В епохата на глобални медии и информационна доминация „кой е за мира“ става част от силовия баланс. Ако една страна бъде изобразена като системна пречка пред мирното решение, това легитимира бъдещи санкции, натиск и изолация.

Именно това, по всичко личи, тревожи Караганов. Не конкретната формулировка, а механизмът, чрез който отказът се превръща в доказателство за агресивност. Подобна логика бе използвана и в Ирак през 2003 г., когато липсата на „пълно сътрудничество“ бе превърната в аргумент за интервенция. Рамката изпреварваше фактите.

Тук вътрешната ескалация започва да се очертава. Ако Русия е стигнала до извода, че мирните предложения могат да бъдат използвани като инструмент за морално притискане, тогава всяка следваща инициатива ще бъде разглеждана през призмата на подозрението. Това означава затваряне на пространството за доверие. Това означава повишаване на прага за компромис.

Но засега не можем да правим окончателен извод. Защото рамката сама по себе си не обяснява всичко. Трябва да видим какво би спечелила едната страна от подобен „капан“. Трябва да разберем логиката на времето.

И тук се отваря следващият пласт: времето като стратегически ресурс.

Времето като оръжие и логиката на изтощението

Ако рамката е първият слой на всяка стратегическа конструкция, то времето е вторият. Във войната често се говори за територии, за фронтове, за линии на съприкосновение. По-рядко се говори за времето като фактор. А именно то се оказва решаващо в продължителните конфликти. Не е необходимо да унищожиш противника си, ако можеш да го износиш. Не е нужно да победиш решително, ако можеш да изчакаш.

Точно тук започва вторият пласт в анализа на Караганов. Ако в Анкъридж е било предложено временно прекратяване на огъня или формула за „деескалация“ без стратегическо преразглеждане на сигурността, то подобна пауза би имала конкретна функция. Тя би стабилизирала съществуващото положение, би дала възможност на едната страна да консолидира ресурси, а на другата – да поеме тежестта на вече започналата мобилизация.

Историята познава тази логика. По време на Първата световна война германската стратегия на изтощение срещу Франция при Вердюн не целеше бърза победа. Целеше постепенното отслабване на противника. Във Виетнам Съединените щати не успяха да постигнат решителен пробив, но и Северен Виетнам водеше война на износване, разчитайки на времето и на вътрешните колебания на американското общество. В Афганистан Съветският съюз, а по-късно и САЩ, се изправиха срещу противник, който разбираше, че дългият конфликт сам по себе си е стратегия.

Това са различни контексти, но общата нишка е една: времето променя баланса дори без решаваща битка.

Ако приемем тезата, че в Анкъридж е била предложена пауза без фундаментално пренареждане на сигурността, тогава трябва да зададем въпроса: кой печели от паузата? Европа вече увеличава военните си бюджети. Военнопромишленият комплекс в САЩ получава рекордни поръчки. НАТО се консолидира след период на вътрешни колебания. Русия пренастройва икономиката си към военна мобилизация. Китай наблюдава и изчислява.

В подобна среда временното замразяване на конфликта не е неутрално. То закрепва текущата динамика. То позволява адаптация, но не премахва основния сблъсък.

Караганов намеква, че именно това е било предложено – регулиране на темпото, без решаване на структурния конфликт. Ако това е така, тогава предложението не цели мир, а управление на конфронтацията.

Тук се появява още един важен елемент. Изтощението не е само икономическо. То е демографско, социално, психологическо. Продължителната мобилизация изисква вътрешна консолидация. Тя изисква готовност на обществото да понася лишения. В същото време тя променя политическия ландшафт. В Европа растат социални напрежения. В САЩ вътрешнополитическите разделения се задълбочават. В Русия се засилва мобилизационната реторика.

Следователно изтощението е двустранно. Но асиметрията в географията променя възприятието. Войната се води в Европа. За американската територия тя остава дистанционна. Това не означава липса на рискове за САЩ, но означава различна степен на непосредствен натиск.

Тук се разкрива вторият логически възел: ако изтощението работи повече срещу едната страна, тогава времето става нейният противник.

Ако Москва е стигнала до извода, че предложената рамка фиксира именно тази асиметрия, тогава реакцията ѝ е разбираема. Защото в подобен сценарий всяка пауза би била използвана за усилване на натиска, а не за намаляването му.

В същото време трябва да признаем, че подобна стратегия крие рискове и за инициатора ѝ. Историята на санкционните режими показва, че те могат да произведат неочаквани ефекти. Иран успя да адаптира икономиката си към дългосрочен натиск. Куба оцеля десетилетия под ембарго. Русия също пренастройва част от икономиката си.

Това означава, че изтощението не гарантира победа. То гарантира продължителност.

Тук вътрешната ескалация става по-ясна. Ако едната страна вярва, че времето работи за нея, а другата вярва, че времето работи срещу нея, компромисът става изключително труден. Защото всяка отстъпка се възприема като стратегическа загуба.

Новият пласт, който се появява тук, е следният: конфликтът вече не се мисли като битка за територия, а като битка за устойчивост във времето.

И ако Анкъридж е бил част от опит за регулиране на тази устойчивост, тогава думата „мир“ започва да означава не край, а етап.

Но времето не е единственият фактор. Зад всяка регионална конфронтация стои по-широк глобален хоризонт. И ако искаме да разберем истинската тежест на Анкъридж, трябва да погледнем отвъд двустранния формат.

Там се намира следващият слой: глобалната конфигурация Русия–Китай–САЩ.

Триъгълникът на силата и страхът от консолидираната ос

Ако Анкъридж бъде разглеждан само като двустранен епизод между Москва и Вашингтон, ние неизбежно ще подценим неговия реален обхват. Истинската геополитика рядко се движи по права линия. Тя се движи в триъгълници, в напрежения между центрове на сила, в баланс на страхове. В случая става дума за триъгълника Русия–Китай–САЩ, в който всяко движение по една страна променя напрежението по останалите две.

Нито една американска стратегия в последното десетилетие не може да бъде разбрана без китайския фактор. Съперничеството между Вашингтон и Пекин е структурно. То не е просто търговски спор или технологична конкуренция. То е борба за дългосрочно лидерство. В подобен контекст Русия играе ролята на стратегически множител. Тя притежава военна мощ, ресурси, географска дълбочина и способност да влияе върху баланса в Евразия.

Точно тук започва третият пласт на анализа. Ако Русия остане в дълбока и устойчива конфронтация със Запада, естественият ѝ стратегически ход е да задълбочи партньорството си с Китай. Това не е идеологически съюз, а логика на оцеляването. И обратното – ако Москва получи убедителни гаранции за сигурност от Запада, тя би имала пространство да балансира между Пекин и Вашингтон.

Това не е нова схема. През 70-те години САЩ използват отварянето към Китай като средство за балансиране срещу Съветския съюз. Посещението на Никсън в Пекин не беше акт на романтика. Беше хладна стратегия. Тогавашният триъгълник работеше в полза на Вашингтон. Днес геометрията е различна, но принципът остава: разделеният противник е по-лесен за управление от консолидирания.

Ако Анкъридж е съдържал предложение, което би могло да създаде илюзия за частична нормализация между Русия и Запада, това би имало последици далеч отвъд украинския конфликт. То би могло да разхлаби необходимостта от безусловно стратегическо сближаване с Китай. Дори символично смекчаване на конфронтацията би изпратило сигнал.

Но тук се появява парадоксът. Ако Москва възприеме подобно предложение като капан, тя ще реагира не с отваряне, а с още по-плътна консолидация около Пекин. Натискът ще произведе обратен ефект. Вместо разделение – затягане на оста.

Историята познава подобни случаи. По време на Наполеоновите войни опитите на Франция да изолира Великобритания чрез Континенталната блокада довеждат до нови коалиции срещу Париж. По време на Студената война прекомерният натиск върху Куба не доведе до изолация от Москва, а до още по-дълбоко обвързване. В съвременността санкционният режим срещу Иран тласна Техеран към по-тясно сътрудничество с Китай и Русия.

Следователно третият логически възел е следният: всяка стратегия на изолация носи риск от стратегическа консолидация на изолирания.

Ако в Анкъридж е било направено предложение, което в Москва е било прочетено като опит за ограничаване без гаранции, тогава естественият отговор е засилване на партньорството с Китай. Това променя глобалния баланс.

Тук трябва да се добави още един слой. Китай наблюдава внимателно. За Пекин стабилна и устойчива Русия е стратегически буфер срещу натиска от Запада. Слаба и изтощена Русия би била по-малко полезен партньор. Следователно Китай има интерес Русия да не бъде поставена в положение на дългосрочно отслабване.

В този триъгълник всеки ход е изчислен. Нито една от страните не действа импулсивно. Но подозрението, че срещу теб се изгражда рамка на ограничаване, води до автоматична твърдост.

Новото разбиране, което се добавя тук, е следното: Анкъридж не е само епизод от руско-американските отношения. Той е част от глобалната конфигурация на силите в Евразия.

И когато един регионален конфликт се вписва в глобален триъгълник, всяка „мирна инициатива“ придобива двойно значение. Тя вече не е просто жест на добра воля. Тя е сигнал за стратегическо намерение.

В този момент вътрешната ескалация на анализа достига нова степен. Ако Москва е стигнала до извода, че зад предложената рамка стои не желание за стабилизация, а стремеж към дългосрочно ограничаване, тогава всяко следващо предложение ще бъде оценявано като потенциална част от същата схема.

И когато подобно недоверие се натрупа, дипломатическите канали започват да губят еластичност. Те остават отворени, но в тях изчезва онова минимално доверие, без което компромисът е възможен.

Но триъгълникът на силата не изчерпва картината. Защото има още един участник, който не е просто фон, а пространство, в което се материализират последиците.

Това е Европа.

Европа като пространство на последствията

В геополитиката има играчи и има пространства. Има сили, които формулират стратегиите, и територии, в които тези стратегии се материализират. В конфигурацията, която разглеждаме, Европа заема особено място. Тя не е нито страничен наблюдател, нито напълно автономен център на сила. Тя е пространство, в което последствията от всяка грешна преценка ще се проявят най-бързо и най-осезаемо.

Анкъридж може да бъде интерпретиран като двустранен епизод между Русия и Съединените щати. Но реалният натиск от продължителната конфронтация се усеща в Европа. Енергийните трансформации, ускореното превъоръжаване, социалните напрежения, инфлационният натиск – всичко това не е абстракция. То е ежедневие.

Исторически Европа вече е била пространство на сблъсък между по-големи сили. През XIX век тя е арена на баланс между империи – Британската, Руската, Австро-Унгарската, Османската. В началото на XX век тя се превръща в бойно поле на световни войни, които надхвърлят регионалните ѝ рамки. По време на Студената война тя е разделена от Желязната завеса, превърната в буферна зона между два блока.

Днес ситуацията е различна по форма, но сходна по структура. Европа отново е в центъра на силово напрежение, което не произтича само от нея. Това не означава липса на европейска субектност. Но означава, че степента на автономия е ограничена от трансатлантическите връзки, от зависимостите в сигурността и от икономическите обвързаности.

В този контекст всяка мирна инициатива, всяка рамка, предложена на Москва, има пряко отражение върху европейската стабилност. Ако конфликтът бъде замразен без ясно решение, Европа ще остане в състояние на продължителна мобилизация. Ако бъде ескалиран, Европа ще понесе директните последици.

Тук се появява четвъртият логически възел: Европа не е просто съюзник в трансатлантическата система; тя е пространство на изтощението.

Продължителният конфликт изисква бюджетни преразпределения. Изисква политическо единство, което не винаги е лесно постижимо. Изисква търпение на обществата, което може да се окаже ограничено. Историята на ЕС показва, че при сериозни икономически кризи вътрешните различия се изострят. Дълговата криза от 2008–2012 г. разкри дълбоки разделения между север и юг. Миграционната криза от 2015 г. показа разломи между изток и запад. Продължителната военна конфронтация може да произведе нов тип разделение – между държави, готови за дългосрочна твърдост, и държави, които търсят изход.

Ако Анкъридж е бил възприет от Москва като опит за фиксиране на изтощителна рамка, то за Европа това означава продължителна несигурност. И тук трябва да зададем въпроса: има ли Европа собствена стратегия, или просто реагира на динамиката между Москва и Вашингтон?

През 60-те години Шарл дьо Гол настоява за стратегическа автономия на Франция, включително чрез излизане от военната структура на НАТО. Той разбира, че зависимостта от по-голям съюзник ограничава пространството за маневриране. Днес подобна автономия е далеч по-трудна за постигане. Институционалната интеграция на ЕС и трансатлантическите връзки са по-дълбоки. Но въпросът за автономията остава.

Ако Европа се превърне трайно в буфер между САЩ и Русия, тя ще бъде първият носител на риска. Ако успее да формулира собствено стратегическо виждане, тя би могла да смекчи конфронтацията. Но това изисква политическа воля и вътрешна консолидация.

Новото разбиране, което се добавя тук, е следното: Анкъридж не е само тест за руско-американските отношения; той е тест за европейската устойчивост.

Вътрешната ескалация на анализа достига нова точка. Ако Русия възприема предложената рамка като капан, ако САЩ виждат в изтощението инструмент, ако Китай наблюдава и изчислява, то Европа се оказва пространство, в което последиците ще бъдат най-осезаеми.

И когато доверието между големите сили намалява, Европа се оказва притисната между твърдостта и необходимостта от стабилност.

Тук още не можем да формулираме окончателен извод. Но можем да видим натрупването: рамка, време, триъгълник на силите, европейско напрежение. Всички тези пластове сочат към една тенденция – втвърдяване.

Остава да проследим как това натрупване влияе върху самата природа на преговорите.

Там се намира следващият пласт – натрупването на недоверие и промяната в характера на дипломацията.

Натрупването на недоверие и промяната в характера на дипломацията

Когато разгледаме последователно натрупаните пластове – рамката като потенциален капан, времето като инструмент за изтощение, глобалния триъгълник Русия–Китай–САЩ и Европа като пространство на последствията – започва да се очертава не отделно събитие, а процес. Процес на постепенно втвърдяване, на изпаряване на доверие, на промяна в самата природа на дипломатическия диалог.

В класическата дипломация компромисът е възможен, когато съществува минимално взаимно доверие, че договореното ще бъде спазено и че отстъпката няма да бъде използвана като средство за бъдещо притискане. Историята на Виенския конгрес през 1815 г. показва именно това: след опустошителните Наполеонови войни великите сили осъзнават, че балансът е по-устойчив от унищожението. Дори победителите приемат да ограничат собствената си амбиция в името на стабилността.

Но когато доверието отслабне, дипломатическият език се променя. Той остава учтив, формално коректен, но зад него стои изчисление, а не очакване за обща рамка. Дипломацията се превръща в инструмент за управление на напрежението, а не за неговото преодоляване.

Ако в Анкъридж е била предложена рамка, която Москва възприема като ограничителна, това неизбежно увеличава подозрението към всяка следваща инициатива. Всяка формула се разглежда не като възможност, а като потенциален механизъм за притискане. В подобна среда компромисът става почти невъзможен, защото всяка отстъпка се интерпретира като стратегическа загуба.

Този феномен не е нов. По време на късната Студена война преговорите между СССР и САЩ за разоръжаване често бяха съпроводени от взаимни обвинения в измама и прикрито превъзходство. Доверието не се възстановяваше лесно. Само когато и двете страни достигнаха до усещането, че конфронтацията е твърде скъпа, се отвори пространство за реални договорености.

В нашия случай обаче ситуацията е различна. Тук няма усещане за взаимна изчерпаност. Има усещане за стратегическо пренареждане. САЩ се стремят да запазят глобалната си роля. Русия се стреми да предотврати дългосрочно ограничаване. Китай изчислява как всяко движение променя баланса.

Новият пласт, който се разкрива тук, е следният: когато конфликтът стане структурен, преговорите се превръщат в част от самия конфликт.

Това означава, че дипломатическите срещи не целят окончателно решение. Те целят регулиране на темпото, проверка на позициите, тест за устойчивост. Анкъридж може да бъде разбран именно като такъв тест. Не финал, а измерване.

В подобна динамика всяка страна се стреми да демонстрира твърдост. Защото в свят на намаляващо доверие твърдостта се възприема като гаранция за сериозност. Ако покажеш слабост, рискуваш да бъдеш притиснат. Ако покажеш готовност за компромис без гаранции, рискуваш да легитимираш неблагоприятна рамка.

Това е петият логически възел: намаляващото доверие трансформира преговорите от мост към мир в инструмент за стратегическо позициониране.

Тук вътрешната ескалация достига почти пълната си форма. Рамката поражда подозрение. Времето усилва натиска. Глобалният триъгълник усложнява уравнението. Европа понася последствията. Доверието се свива.

Остава да направим синтеза.

Но синтезът не може да бъде преждевременен. Той изисква поглед отвъд текущия момент. Той изисква исторически хоризонт.

Именно там ще се появи окончателният извод.

Когато мирът престане да бъде невинен

Ако проследим внимателно натрупването, до което стигнахме – рамката като потенциален капан, времето като инструмент за изтощение, глобалният триъгълник на силите, Европа като пространство на последствията и трансформацията на дипломацията – започва да се очертава не просто епизод, а историческа тенденция.

Анкъридж не е важен сам по себе си. Той е симптом.

Симптом на нещо по-дълбоко: изчерпване на доверието между големите сили и преминаване към етап, в който всяка инициатива се възприема като част от стратегия за ограничаване, а не като стъпка към стабилизация.

Тук трябва да направим крачка назад и да погледнем по-широко. Историята на международните отношения преминава през различни фази. Има епохи на равновесие, в които великите сили приемат взаимни ограничения – както след Виенския конгрес. Има епохи на идеологическа конфронтация, в които противопоставянето е структурно – както в Студената война. Има и моменти на преход, в които старата система се разпада, а новата още не е консолидирана.

Днес сме именно в такъв преход.

След края на Студената война съществуваше илюзия, че глобалният ред е окончателно стабилизиран под американско лидерство. Тази илюзия позволи да се говори за „край на историята“. Но историята не приключи. Тя просто се прегрупира. Китай се превърна в икономическа сила. Русия започна да оспорва геополитическото си ограничаване. Европа се интегрира, но остана зависима в сферата на сигурността.

В тази нова среда конфликтите не са просто регионални. Те са проявление на структурно напрежение.

Анкъридж трябва да бъде разбран именно така. Не като провалена среща, а като момент, в който взаимното подозрение окончателно измести остатъчната дипломатическа наивност.

Ако в Москва се е наложило убеждението, че мирните формули могат да бъдат използвани за стратегическо притискане, тогава всяка следваща инициатива ще бъде оценявана не по намерението, а по потенциалния риск. Ако във Вашингтон съществува увереност, че времето и икономическата мощ работят в негова полза, тогава стимулът за бърз компромис намалява.

Това означава, че конфликтът се превръща в дългосрочен процес на управление на напрежението, а не в търсене на бързо решение.

Историята показва, че подобни фази могат да продължат десетилетия. Студената война не започна с обявяване. Тя започна с натрупване на недоверие, с различни прочити на едни и същи действия. Тя продължи не защото всяка страна желаеше война, а защото всяка страна се страхуваше от отстъпление.

И тук стигаме до най-съществения извод.

Когато мирът престане да бъде възприеман като неутрална цел и започне да се възприема като инструмент, тогава самата дума „мир“ губи способността си да стабилизира.

Това е опасният момент.

Защото в такъв свят преговорите вече не са мост, а арена. Те не са израз на доверие, а проверка на устойчивостта. Те не намаляват напрежението, а го регулират.

Анкъридж може да остане в историята като точката, в която стана ясно, че старата формула – „диалогът сам по себе си е ценност“ – вече не работи автоматично. Диалогът става част от стратегията. И когато той бъде възприет като част от играта, неговият стабилизиращ потенциал отслабва.

Това не означава неизбежна война. Но означава продължителна студена фаза.

Фаза, в която балансът ще се търси чрез твърдост, чрез икономическа адаптация, чрез технологична надпревара. Фаза, в която блоковото мислене постепенно ще се върне – не в същата форма като през XX век, но в нова конфигурация.

И тук България, както и всяка малка държава, трябва да направи своя избор на трезвост. Защото когато големите сили мислят в категории на изтощение и ограничаване, малките държави не могат да си позволят илюзии. Те трябва да разбират структурната логика, да не се увличат по реторика, да пазят вътрешната си устойчивост.

Анкъридж не е край. Той е предупреждение.

Предупреждение, че международната система се пренарежда. Че доверието намалява. Че времето се използва като инструмент. Че всяка мирна формула ще бъде разглеждана като част от силовата игра.

И в този свят стабилността няма да се роди от декларации, а от реален баланс.

Това е истинската тежест на думата „мир“ днес.

Тя вече не е обещание.
Тя е изпитание.

И именно в това изпитание започва новата епоха на геополитиката.

Доц. Григор Сарийскив "Поглед.инфо на живо" - Първо предаване с публика

Какво се случва с парите ви?
Кой печели от кризата?

Среща лице в лице с доц. Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори без заобикалки.
В студиото на „Поглед.инфо“: 25 февруари 2026 г., сряда, 19.00 часа, пл. "П.Р.Славейков" №4-А, ет.2 /плюс партер/

Първото издание на „Поглед.инфо НА ЖИВО“ – среща с водещия и специален гост в студиото - доц. Григор Сарийски, с присъствие на публика. Едно различно предаване – без монтаж, без филтър, с реални въпроси и директен разговор по най-важните теми на деня.

Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014

И тук:  https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about

ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4

Публиката в залата става част от атмосферата, от енергията и от живия дебат. Това не е просто запис – това е преживяване. 

Споделете в групи и сред приятели