До 1991 год. Нагорно – Карабахската автономна област, населена предимно с арменци (76 % от всички жители), е била част от Азърбайджанската ССР. Малко преди официалното разпадане на Съветския съюз територията се самообявява за независима република. Властите в Баку опитват да възстановят своя контрол над района. Избухва война. През 1994 год. с посредничеството на Русия противниците подписват протокол за примирие, но то е нарушавано многократно.
Не е възможно да се отсъди чие е правото в конфликта. Трудно е и да бъдат очертани лагерите на съюзниците на противоборстващите страни... По-скоро тях ги няма, тъй като тук са преплетени множество интереси.
Макар културно и икономически Азербайджан да е тясно свързан с Турция (още в началото на века интелектуалците в Баку недоволстваха, че азерският език е изместван от турския), неговите отношения с Русия са традиционно добри. А западните компании играят голяма роля за развитието на промишлеността.
Някога арменците са били клани и гонени от турците, но за разлика от нас, те запазват своята идентичност и днес не раболепничат пред стария враг. По разбираеми причини многоизстрадалият християнски народ се уповава на Москва. Освен това, благодарение на задружната и влиятелна диаспора, наброяваща 10 – 11 милиона човека (жителите на самата Армения са към три милиона), той винаги може да разчита на подкрепата на Франция, САЩ и други влиятелни държави.
Несъмнено Иран внимателно следи какво се случва оттатък границата. В самото начало на нагорно – карабахския конфликт страната помага на Азербайджан. Обаче през септември 1993 год. военни части на ислямската република навлизат на територията на съюзника под предлога, че ще охраняват водохранилището в Нахичеван и различни бежански лагери. Тази провокация би могла да доведе до въвличането във войната на Русия и Турция, но за щастие проблемът е разрешен навреме.
Отношенията между Баку и Техеран се определят като братски, но в тях не липсват и противоречия. В Техеран помнят претенциите на азербайджанското ръководство за създаването на Голям Азербайджан, включващ между другото и Ирански Азербайджан. А азерите не са забравили опитите на аятоласите за намеса във вътрешните им работи.
Армения и Иран се стараят да водят балансирана политика един към друг.
Израел също има интереси в региона. 40 % от нужния за страната нефт е азербайджански. Тел Авив продава на Баку оръжие (говори се дори за доставка на системи за борба с арменските зенитно - ракетни комплекси С – 300). За еврейската държава Азербайджан е стратегически важен, защото от неговата територия може да се водят военни действия срещу Иран и Турция.
Официално Грузия и Украйна декларираха, че няма да се намесват в конфликта в Нагорни Карабах, но този неутралитет вероятно е привиден. Появи се информация, че понастоящем Тблиси подготвя изпращането на 31 танка за азербайджанската армия. Единственият смисъл за съществуването на двете недодържави е да създават напрежение по границите на Русия. Те са приели прекия контрол на САЩ, но същевременно декларират вярност и на Турция (предвид миналото им такава политика буди недоумение).
Предположително за някои чужди сили е изгодно тлеещият конфликт в Южен Кавказ да бъде поддържан, ала на никого не му трябва истинска война. И тук, където останалите благоразумно се държат настрана, Турция започна своята поредна атака. Ердоган заяви, че призивът на президентите Путин, Тръмп и Макрон за прекратяване на военните действия и за започването на мирни преговори са недопустими. Според него световните лидери нямат право да поставят условия, защото през изминалите тридесет години не са свършили нищо за разрешаването на проблема. Той добави, че ще продължи да подкрепя всячески Азербайджан, воден от принципа «Две държави – една нация». Зад красивите морализаторски приказки се крият прости имперски сметки.
Говори се, че сто и петдесет турски висши военни взимат участие в подготовката и ръководството на настъплението в Нагорни Карабах.
Нашата южна съседка помага на съюзника с оръжие и с отряди от сирийски и либийски ислямисти.
В материал на «Независимая газета» се разказва, че за набирането на наемниците отговаря туркоманът Сеиф Абу Бакър – за него има сведения, че е «кадровик» на бригадата «Хамзат», воюваща в състава на Свободната сирийска армия (ССА). Доброволците се регистрират в Африн, провинция Идлиб в Сирия. Официалната версия е, че те ще охраняват азербайджанските газо – и нефтепроводи. Организирани в групи от по триста човека, тях ги изпращат в турския крайграничен град Килис. Там им раздават цивилни дрехи, а сетне от Газиантеп през Истанбул «командированите» летят за Баку. Транспортният коридор минава през грузинското въздушно пространство. Според различни източници броят на воюващите в Нагорни Карабах главорези варира между 1000 и 4000.
В информация на CNN се говори, че членове на протурската Сирийска национална армия очакват изпращането им в зоната на бойни действия в Кавказ.
Няма съмнение, че участието на Анкара в конфликта е планирано и подготвяно внимателно. Очевидци споделят, че нейните военни са се появили в Азербайджан още през август.
Турция събира отломъци от някогашната империя и постепенно расте, доказва се като сила в региона. Тя неотклонно следва своите национални интереси, но за лош късмет ние сме част от тях.
