/Поглед.инфо/ Най-големият подарък, който Русия и Турция биха могли да подарят на враговете си, е да бъдат въвлечени в поредната война помежду си. Те обаче няма да поднесат такъв подарък.

По въпросите на голямата политика последното нещо, което трябва да направите, е да пренебрегнете нюансите. Британците казват, че дяволът е в детайлите. Като такава „подробност“ може да се приеме бързината, с която другите медии видяха „известно смекчаване“ на позицията на Турция по арменско-азербайджанския конфликт. И дори откриха разногласия в турското ръководство. „Трябва да се отбележи, че позицията на Анкара започна да се променя. Противно на исканията на Ердоган, собственият му външен министър Мевлют Чавушоглу се обяви за "незабавно прекратяване на военните действия".

При по-внимателно четене на турската позиция става очевидно, че няма особени разногласия в турското ръководство. А турският президент Реджеп Тайип Ердоган казва същото като министъра си, но с малко по-различни думи. "Щом Армения незабавно напусне територията, която заема, в региона ще се върнат мир и хармония." В рамките на турското ръководство няма „конфликт на интереси“ и „незабавното прекратяване на военните действия“ там се приравнява на незабавното изтегляне на Армения от нейните „окупирани“ територии.

По-важни обаче са не тези думи, а практическите действия на турската страна. Анкара категорично поддържа дистанцията, отделяща я от пълномащабно въвличане в кавказкия конфликт. Категорично отрича всякакви обвинения за пряко участие на въоръжените си сили във военните действия. Тоест турското ръководство далеч не е безразлично към това какви могат да бъдат последиците от подобни обвинения.

Затова Турция вероятно ще упражни ограничаващо влияние върху своите азерски съюзници, така че те да ограничат огъня си до Нагорни Карабах и да не засягат Армения. В противен случай ще има загуби, които няма да си струват. Всичко това създава възможности за търсене дори на вариант за междинно уреждане на конфликта, което отчасти да отчита интересите на всички заинтересовани страни.

Що се отнася до голямата стратегия, основният въпрос тук е докъде е готова Турция да стигне в процеса на утвърждаване на своето неоимперско величие. За Русия този въпрос не е абстрактен. Когато насреща има съседна голяма държава, която не смята за необходимо да крие, че счита за сфера на своето влияние почти всички територии, където живеят тюркски народи, независимо от тяхната националност, до руското Поволожие и Южен Урал, неизбежно трябва да се помисли какво да се очаква от този съсед по всяко време.

Руските ориенталисти пишат, че турските амбиции се разпростират върху най-важните региони на Евразия: Балканите, Черно и Егейско море, Източното Средиземноморие, Близкия изток, Кавказ, Крим, Поволожието, част от Урал, Южен Сибир, Централна Азия и Синдзян. Такава политика беше проведена чрез приемането от турското ръководство, че с разпадането на СССР и отслабването на Русия се е появил уникален шанс да се върне под нови форми собственото политическо, икономическо, културно и военно влияние в рамките на бившата Османска империя, да се осъществят стратегическите цели на пантюркизма и да се създаде междутюркски национално-държавен съюз “Туран” под егидата на Анкара.

Неоимперската политика на Турция се засили през последните три години във всички посоки - от военна експанзия в Сирия и Либия до политически натиск върху руски Крим и такива идеологически демонстрации като окончателната ислямизация на Света София в Истанбул.

Не може да се изключи, че една от причините за ръста на турския експанзионизъм е, парадоксално, укрепването на държавната власт и нарастването на геополитическото влияние на Русия. Вероятно Анкара е стигнала до заключение, че „прозорецът на възможностите“ за турската експанзия може да се затвори много по-рано от очакваното. Настоящата дейност на Турция на международната сцена потвърждава това.

И същата дейност дава някои основания за предпазлив оптимизъм по отношение на по-нататъшното изграждане на отношения с Анкара, включително по отношение на минимизиране на последствията от турския натиск във всички посоки. Сирия и Либия вече показаха, че опитите на Турция да пререже всички гордиеви възли с един удар на ятагана могат да имат, меко казано, много ограничен успех.

Може да се предположи, че в кавказка насока Русия няма да позволи така наречените решителни действия, тоест директни и фронтални силови решения, които могат само да изострят ситуацията. Затова призивите към Русия от някои войнствени “експерти“ да влезе в Закавказието и да диктува своите ултимативни условия на всички, а ако не се вслушат, след това да удари непокорните, е по-добре да останат за любителите на детските игри.

Нищо от това няма да се случи. Москва е наясно с последиците от подобни кавалерийски нападения, а лидерите на Турция, въпреки цялата завъртяност на ориенталската им реторика, имат рационално мислене и знаят как да претеглят плюсовете и минусите на своите действия. Това неведнъж е помагало за извеждането на руско-турските отношения от състоянието на спад. И няма причина да мислим, че този път ще е различно.

Както в Турция, така и в Русия има разбиране за обективния характер на руско-турските противоречия, развивали се през вековете, което не може да не остави отпечатък върху отношенията между двете големи съседни сили. А международните отношения през последните години създадоха нови, много значими възможности за сътрудничество и съвместно прокарване на основните държавни интереси за Руската федерация и Турция.

Като цяло времето работи за Русия. А турците, никога няма да се втурнат стремглаво на никъде. Неведнъж съм имал възможността да общувам лично с тях на различни нива - от университетския елит до предприемачите - и да се уверя, че тази здравомислеща нация като цяло никога няма да рискува всичко за непостижими и авантюристични цели.

Превод: В. Сергеев