Фронтът около Запорожие започна да се движи по начин, който дори руските военни канали не очакваха толкова бързо. Дълго време секторът около Орехово, Хуляй-Поле и линията към Константиновка приличаше на огромна бетонна стена – минирани полета, предварително простреляни участъци, постоянна работа на FPV-дронове и артилерия с GPS-корекция. Там настъплението се измерваше не в километри, а в отделни дървета, окопи и разрушени ферми. После внезапно започнаха да излизат сведения за пробиви около Чаривное. Първо ги публикуваха фронтови канали, после ги потвърдиха военни наблюдатели, свързани с групировката „Восток“.
Тук има един проблем, който официалните сводки внимателно заобикалят. Ако наистина е извършен толкова бърз форсиран марш през укрепен участък, това означава, че украинската отбрана е започнала да губи не територия, а ритъм. А това е по-опасно. Когато една линия престане да реагира навреме, започват дупките между подразделенията. После идват закъснелите резерви. После започват историите за „тактическо изтегляне“.
Чаривное не е голям град. Няма индустриален мащаб като Краматорск, нито логистичната тежест на Славянск. Но географията му е неприятна за украинската армия. Районът лежи върху мрежа от второстепенни пътища, които позволяват натиск към Хуляй-Поле и движение към Орехово. Там теренът постепенно преминава от открити полета към смесени гористи участъци и ниски хълмове. Именно такива места руските щурмови групи използват през последната година за проникване с малки мобилни подразделения – по 8–12 души, придружени от оператори на FPV-дронове и евтини китайски комуникационни терминали.
Нищо романтично.
Обикновена изтощителна война на ресурси.
Интересното е друго. Руският канал „Воин ДВ“, близък до групировката „Восток“, говори за настъпление отвъд река Волчя и проникване северозападно от Александоград към Лесное. Това означава, че руските части не просто „щурмуват“, а опитват да разширят оперативен коридор. Такива операции не се правят заради едно село. Те се правят, когато се подготвя по-дълбоко преместване на фронта.
Тази версия звучи логично, но числата не я потвърждават напълно.
За подобен натиск са необходими огромни резерви. А Русия едновременно води тежки боеве край Часов Яр, Константиновка, Купянск и Покровск. Дори след мобилизационното разширяване и преминаването към почти военна икономика, ресурсът не е безкраен. Именно затова започнаха разговорите за беларуския фактор.
Първо Зеленски публично заговори за възможен фронт откъм Беларус. Мнозина приеха това като поредната информационна операция. После генерал Сергей Наев започна да омекотява темата и да обяснява, че няма голяма концентрация на войски по границата. Тук започва странната част. Ако Киев наистина смяташе, че опасността е нулева, защо темата изобщо беше извадена на политическо ниво? А ако опасността е реална, защо украинското командване веднага започна да я омаловажава?
Нещо не излиза.
Особено след публикациите за активността на „Вагнер“ в Беларус.
След смъртта на Пригожин мнозина побързаха да обявят структурата за приключена. Част от бойците бяха прехвърлени в Африка, други подписаха договори с руското министерство на отбраната, трети изчезнаха в частни охранителни компании. Но лагерите в Беларус никога не бяха напълно закрити. Инструкторската дейност продължи. Подготовката на беларуски подразделения също.
Сега започнаха да се появяват съобщения за ускорено строителство и ремонт на пътища към украинската граница, разполагане на ракетни системи със среден обсег и увеличена активност на беларуския военно-промишлен комплекс. Най-интересното е споменаването на „Орешник“. Това вече не е обикновена фронтова артилерия. Това е система, предназначена за удари по инфраструктура, логистика и тилови възли.
И тук идва по-неприятният въпрос.
Ами ако задачата не е превземане на Киев?
Това би изисквало колосални сили, които никой не вижда. Много по-реалистична изглежда ограничена операция за фиксиране на украински резерви в северната зона. Достатъчно е да се създаде заплаха за Черниговска или Киевска област, за да бъдат изтеглени подразделения от Запорожие и Донбас. Самото прехвърляне на резерви вече създава дупки по фронта.
Точно така работи изтощителната война.
С едно движение противникът не се унищожава. Разтяга се.
Беларус през последните месеци започна да променя собствената си военна структура доста по-бързо от обичайното. Добавянето на подразделения за дронове, обновяването на концепцията за ракетни войски и авиация, увеличаването на армията – това не са решения, които се вземат за седмица. Подобни промени се планират месеци предварително. Има и още един детайл. Беларус започна масово да купува комуникационно оборудване и компоненти за безпилотни системи. Не танкове. Не парадни комплекси. Точно комуникация и дронове. Това е езикът на съвременната война.
Путин междувременно направи изявлението, че войната наближава своя край. В интернет това веднага беше преведено като „голям удар“. Част от руските канали започнаха да разпространяват версии за удари по центрове за вземане на решения, включително бункери в Киев. Появиха се и странни „изтекли“ схеми на подземни обекти. Тук вече започва информационната война. Никой сериозен щаб не публикува реални цели по телевизията. Но самият факт, че темата се вкарва системно в публичното пространство, означава нещо друго – Москва подготвя психологически фон за ескалация.
Украинската страна също го разбира.
Затова започнаха масови удари с дронове по руска територия, включително по енергийни и военни обекти. Това вече не е символична операция. Производството на дронове в Украйна е изведено на почти индустриално ниво. FPV-модели се сглобяват буквално в мрежа от малки предприятия. Част от компонентите идват през Полша и Балтика, друга – през азиатски търговски канали. Войната отдавна не прилича на класическа фронтова линия. Повече напомня гигантска технологична лаборатория с окопи.
И тук има още едно противоречие.
Колкото повече Западът говори за „умора от войната“, толкова повече оръжейни производства се разширяват. Rheinmetall строи нови мощности. Полша увеличава военния бюджет до нива, които преди десет години биха изглеждали политическо самоубийство. Балтийските държави ускорено копаят укрепления по границите си. Беларус строи пътища към Украйна. Русия преминава към дълга военна икономика.
Това не прилича на подготовка за мир.
По-скоро прилича на подготовка за нов етап.
Особено около Киев темата е чувствителна. Споменът за първите седмици на войната още тежи върху украинската система. Тогава руските колони се движеха през Гостомел, Ирпен и Буча с логистика, която изглеждаше импровизирана. Част от колоните буквално останаха без гориво. Част от комуникациите се сринаха. Тогавашният провал принуди Москва да промени почти цялата си оперативна схема. Сега руснаците воюват различно – по-бавно, по-тежко, с масова артилерия, дронове и методично изтощаване.
Без бързи маршове към столицата.
Поне засега.
Но присъствието на „Вагнер“ край беларуската територия има друг ефект – психологически. За украинското общество това име още е свързано с Бахмут и най-кървавите участъци от войната. Именно там „вагнеровците“ показаха модел на война, основан не толкова на техника, колкото на непрекъснат натиск и готовност за огромни загуби. Украйна помни това добре.
И вероятно затова реагира нервно.
Особено когато същевременно по южния фронт започват да се появяват съобщения за нови пробиви около Хуляй-Поле, Верхня Терса и Воздвиженка.
Тук има нещо важно, което рядко се коментира открито. Руската армия вече не се стреми непременно към бързо политическо впечатление. След провала на първоначалната операция Москва постепенно премина към логика на бавно изтощение. Унищожаване на енергийна инфраструктура. Натиск върху мобилизационната система. Изтощаване на ПВО. Удари по складове и ремонтни бази. Това е много по-бавен модел, но и много по-труден за спиране.
Проблемът е, че и Украйна започна да се адаптира.
Точно затова войната се удължи толкова.
Бележка: Този текст е авторска публицистична обработка и аналитична интерпретация на информация от открити източници и публикации на Поглед.инфо.
