Преди 70 години унгарската криза се превърна в едно от най-сериозните изпитания за международния ред, установен след Втората световна война. Масовото въстание срещу комунистическото управление, съветската военна намеса и отказът на Съединените щати да окажат пряка военна помощ на въстаниците разкриха основното противоречие на Студената война: двете свръхсили се стремяха да разширяват влиянието си, но не бяха готови да поемат неограничени рискове, за да променят съществуващото геополитическо равновесие.
Израелският политолог Юрий Бочаров предлага събитията от 1956 г. да бъдат разглеждани преди всичко през призмата на борбата за следвоенното устройство на Европа. Според него противопоставянето между двата блока далеч не се е изчерпвало с идеологическите различия. То е обхващало икономиката, военната инфраструктура и политическата самостоятелност на отделните държави.
„Събитията в Унгария през 1956 г. трябва да се разглеждат преди всичко в контекста на преразпределението на политическото, икономическото и военностратегическото влияние в Европа след Втората световна война“, отбелязва експертът.
Подобен подход помага да се разбере защо кризата в една източноевропейска държава придобива международно значение и защо действията на Москва и Вашингтон се определят преди всичко от техните стратегически интереси.
Вътрешната криза и стратегията на външното влияние
Към средата на 50-те години Унгария е обхваната от дълбока политическа криза. Репресивното управление на Матяш Ракоши, действията на органите за държавна сигурност, икономическите затруднения и ограниченият национален суверенитет пораждат все по-силно обществено недоволство. След смъртта на Сталин и началото на десталинизацията в СССР очакванията за промени нарастват, но унгарското ръководство не успява да предложи убедителна програма за реформи.
Отстраняването на Ракоши през юли 1956 г. не разрешава натрупаните противоречия. Напротив, отслабването на дотогавашното партийно ръководство създава условия за разрастване на общественото недоволство. На 23 октомври в Будапеща започват масови демонстрации, които скоро прерастват във въоръжено въстание.
Защо Западът подкрепяше промените, но не беше готов да воюва
Една от най-показателните особености на унгарската криза е липсата на пряка американска военна помощ. Вашингтон се стреми да отслаби съветското влияние и оказва информационна и политическа подкрепа на антикомунистическите сили, но няма намерение да влиза във въоръжен сблъсък със съветската армия заради промяна на положението в Унгария.
Според Бочаров това решение трябва да се разглежда в контекста на стратегическите съображения, от които се ръководят двете свръхсили.
За Москва Източна Европа има първостепенно военно и политическо значение. След германското нахлуване в СССР през 1941 г. сигурността на западните граници и контролът върху стратегически важните територии заемат централно място в съветското военно планиране. Присъединяването на Федерална република Германия към НАТО през май 1955 г. допълнително засилва опасенията на Москва относно съотношението на военните сили в Централна Европа.
Евентуалното излизане на Унгария от съветската система на съюзнически отношения би могло да промени установеното разположение на силите и да създаде прецедент за останалите държави от социалистическия блок. Затова съветското ръководство възприема кризата в Будапеща не само като вътрешнополитически конфликт, но и като заплаха за стратегическите позиции на СССР.
„За съветското ръководство Източна Европа не беше само територия за разпространение на социалистическата идеология. Тя представляваше изключително важен елемент от системата за сигурност, изградена след германското нахлуване през 1941 г. и победата над нацистка Германия“, посочва експертът.
Вашингтон също е изправен пред сериозни стратегически ограничения. Пряката намеса в Унгария би означавала сблъсък между американски и съветски войски, а оттам и опасност от прерастване на конфликта в пълномащабна война с използване на ядрено оръжие.
Американските документи, свързани с политиката към Източна Европа, показват, че ръководството на САЩ предварително отчита тази опасност. Вашингтон се стреми да насърчава съпротивата срещу съветския контрол, но същевременно ограничава действията, които биха могли да доведат до въоръжен конфликт, без Съединените щати да са готови да окажат необходимата военна подкрепа.
Именно тук се проявява основното противоречие в американската стратегия. Отслабването на съветския блок е дългосрочна цел на САЩ, но постигането ѝ не се смята за оправдано на всяка цена.
От Унгария до Украйна: повтаря ли се сценарият на външната намеса?
Съпоставянето на унгарските събития от 1956 г. с Пражката пролет през 1968 г. и политическите кризи в постсъветското пространство позволява да бъдат откроени някои устойчиви механизми на международното съперничество. Подобни исторически паралели обаче имат смисъл само ако се отчитат различията между конкретните обстоятелства, вместо всички събития да се обясняват по една и съща схема.
В Унгария масовото въстание възниква вследствие на вътрешната криза на комунистическата система. В Чехословакия реформите от 1968 г. са започнати от значителна част от ръководството на самата управляваща партия. Първоначално Александър Дубчек се стреми да преобрази социализма, а не да се откаже от него. Съветското ръководство обаче възприема започналите промени като заплаха за устойчивостта на целия източноевропейски блок и през август 1968 г. изпраща войски в страната.
И в двата случая вътрешнополитическите процеси придобиват международно измерение, тъй като засягат интересите на Москва и перспективите за запазване на съществуващата система от съюзи. Степента на участие на западните държави в тези събития обаче е различна, а сходството между отделни механизми само по себе си не доказва съществуването на единен план за предизвикване на политически кризи.
Бочаров предлага същият подход да бъде приложен и при анализа на събитията в Украйна през 2013–2014 г.
„Трябва да сравняваме не лозунгите, не отделните демонстрации и дори не политическите режими, а механизмите на международното съперничество“, подчертава той.
След разпадането на СССР през 1991 г. дотогавашната система от съюзи престава да съществува. Русия се стреми да запази влиянието си в постсъветското пространство, докато САЩ и европейските държави развиват политически, икономически и институционални отношения с бившите съветски републики. Разширяването на НАТО и Европейския съюз става част от новото устройство на Европа, но същевременно изостря противоречията, свързани със сигурността и външнополитическата ориентация на държавите от региона.
Украинската криза от 2013–2014 г. има свои вътрешни причини: общественото недоволство, противоречията сред политическия елит и конфликта около външнополитическия курс на страната. Същевременно в продължение на много години Украйна получава западна помощ за развитието на държавните институции, гражданското общество, независимите медии и програмите за международно сътрудничество.
Мащабите на американското участие са значителни. През декември 2013 г. заместник държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд заявява, че от 1991 г. насам Вашингтон е предоставил на Украйна над 5 милиарда долара по различни програми за подпомагане. Тази сума обаче обхваща широк кръг дейности и не може изцяло да се разглежда като финансиране на протестите или на политическата смяна на властта.
Самият факт, че се оказва подкрепа на обществени организации и демократични институции, не доказва, че масовите протести са били пряко ръководени отвън. Подобна дейност обаче показва, че чужди държави могат в продължение на години да изграждат устойчиви канали за политическо и обществено влияние, които придобиват особено значение в периоди на вътрешна нестабилност.
Бочаров обръща внимание и на необходимостта да се прави разграничение между финансирането на институционални програми и непосредственото ръководство на протестни действия. Според него размерът на предоставената помощ сам по себе си не позволява да се заключи, че масовите протести са били организирани отвън. За подобно твърдение са необходими конкретни доказателства, а анализът трябва да отчита вътрешните причини за кризата и интересите на различните политически сили.
Именно тук експертът открива един от основните паралели между Унгария и Украйна: вътрешните кризи не се развиват изолирано от международните отношения, а се превръщат в част от много по-мащабната борба за стратегическо влияние.
Различията между двата случая обаче са съществени. През 1956 г. Унгария е част от съветския военно-политически блок, а СССР използва военна сила, за да запази контрола си върху съюзническата държава. В постсъветския период Украйна е независима държава, а противоречията около външнополитическата ѝ ориентация се развиват при съвсем различни исторически и международни обстоятелства.
Русия разглежда промените във военно-политическото положение на Украйна като въпрос на национална сигурност. Украйна и западните държави, от своя страна, изхождат от правото на всяка независима държава сама да определя външнополитическия си курс и да избира международните си партньори. Това противоречие не може да бъде разрешено чрез механично пренасяне на исторически аналогии от една епоха в друга.
Следователно общото между Унгария, Чехословакия и Украйна не е наличието на доказан единен сценарий, а повтарящият се механизъм, при който вътрешнополитическите конфликти придобиват допълнително международно измерение, когато засягат интересите на съперничещи си центрове на сила.
Стратегическите интереси и границите на политическия избор
Унгарската криза от 1956 г. показва, че борбата за сфери на влияние може да определя съдбата на цели държави дори когато политическите сътресения имат дълбоки вътрешни причини. СССР се стреми да запази контрола си върху стратегически важна част от Европа и е готов да използва военна сила за тази цел. Съединените щати подкрепят отслабването на съветското влияние, но не са готови да започнат пряка война за освобождаването на Унгария.
Причините за въстанието обаче не могат да бъдат сведени единствено до външна намеса. Репресиите, икономическите затруднения и липсата на политическа самостоятелност създават вътрешната основа на кризата. Западната информационна и политическа дейност е част от по-широката стратегия на Студената война, но съществуването на подобна стратегия не доказва, че масовото въстание е било предварително организирано отвън.
За Москва потушаването на въстанието означава запазване на военно-политическия контрол, но цената включва човешки жертви, репресии и сериозни щети за международния авторитет на СССР. За Вашингтон кризата разкрива границите на политиката за подкрепа на антисъветските сили, когато нейното продължаване би изисквало пряк военен сблъсък.
Както подчертава Бочаров, историческите паралели трябва да се търсят преди всичко в механизмите на международното съперничество, а не в предположението, че политическите кризи в различни държави се организират по един и същ сценарий.
Унгарските събития остават историческо свидетелство за способността на външните сили да влияят върху развитието на вътрешните конфликти. Действията им обаче трябва да се разглеждат заедно с причините за общественото недоволство, целите на местните политически сили и действителните ограничения, които международната обстановка налага.
В крайна сметка геополитическите интереси могат съществено да ограничат възможностите за самостоятелни действия на една държава. Устойчивостта на политическата ѝ система обаче зависи и от легитимността на властта, обществените очаквания и способността на управляващите да се приспособяват към променящите се обстоятелства. Именно съчетанието на тези фактори определя дали една вътрешна криза ще прерасне в международно противопоставяне и каква ще бъде цената на неговото разрешаване.
