/Поглед.инфо/ Свързалите се с мен преди речта на Владимир Путин в ООН журналисти съобщиха, че очакват програмна реч от президента и ме питаха какво именно програмно може да каже президентът по случай 75-годишнината от организацията, предвид случващото се през тези десетилетия изменения на света. Така поставен въпросът ми се стори интересен.
Наистина, светът от края на Втората световна война, когато е учредена ООН, се променя до неузнаваемост. И ми се струваше, че в тази връзка президентът трябваше да каже нещо особено, може би историческо, нещо, което да си го спомнят с години, като речта на Чърчил във Фултън, като речта на самия Путин в Мюнхен.
Така се увлякох в размисли по темата, че дори реших да изгледам самата реч. Чутото, честно казано, не съответстваше съвсем на очакванията ми и ми се струва не само на моите. Слушайки президента, вътрешно ми стана досадно - как тези, които пишат речите на президента, не забелязват значимите и съществено променящи архитектурата на света глобални трансформации. Защо не обръщат внимание на това, което ще определи историята на човечеството с десетилетия напред и защо, напротив, отделят толкова много внимание на незначителни дреболии, епизоди и третостепенни теми, как скучно ги минават, дълго и неинтересно.
Първо се разочаровах, но после за пореден път смирих своята горделивост, замислих се колко им е трудно, видимо, на президентските съветници и помощници да готвят речите на държавния глава. Нали трябва да балансират от една страна високите очаквания, които имат думите на нашия президент, а от друга - последиците, предвид нуждата казаното от президента след това да се въплъти на практика.
Макар и да е ясно, че не всичко от казаното ще се въплъти на практика, най-малкото защото не всичко е възможно да се осъществи - заради саботажа на чиновниците-хазнокрадци, заради вътрешното разлагане, заради външната съпротива. Но затова е и президентската реч, да не дава само обещания, но и да задава вектора на историческото развитие. И да говори за стратегическата визия за настъпващата картина на света, такава, каквато се представя от президента, как световното развитие се вижда от Русия, как се вижда бъдещето от очите на руския свят, от името на руската държава и руския човек.
Размишлявайки върху това, започнах да измислям какво бих предложил на президента като тези за речта му в ООН. Ясно е, че вече е изнесъл речта и казаното е казано, но какво щеше да стане, ако се върнем към него под формата на жанра на алтернативната история, така модерен и до днес. Тогава има над какво да помислим, като си представите въображаемата реч.
Първо, струва ми се, че за нашия президент беше изключително важно да обяви неизбежността на изграждането на многополюсен свят, и второ, за Русия като център на евразийската цивилизация. Това е нещо, което трябва да бъде фиксирано именно във формата на ООН, която е създадена навремето именно като институция за фиксиране на биполярния свят, който се оформя след Втората световна война, но не веднага, а след споменатата вече Фултънска реч на Чърчил, която бележи началото на Студената война.
Да, загубихме Студената война; да, по този начин разрешихме формирането на еднополюсен свят. „Но сега, в този много исторически момент, еднополюсният проект върви към окончателния си завършек. Въпросът за алтернативата възниква остро, затова е крайно време да я обявим - това е справедлив многополюсен световен ред “- така би могъл да каже нашият президент. И Русия има своето място в този свят. „Защото Русия е центърът на евразийската цивилизация“, което би било изключително важно да се каже още веднъж от Путин в речта му пред ООН.
Тук би било възможно да развием малко тази идея, като отново обърнем внимание на факта, че „Америка вече не е единственият полюс в световната политика (както Путин вече каза по време на речта в Мюнхен, също спомената тук през 2007 г.), а един от няколко цивилизационни полюса ”. И че „световната политика трябва да се изгражда на основата на паритета на цивилизациите, една от които е американската цивилизация“ (има предвид Северна Америка). Но има и Латинска Америка, като специална цивилизация със собствена история, култура и образ на бъдещето (а не „заден двор“ на САЩ). Има Евразия, в центъра на която е Русия - Евразийският Хартланд, за да използваме геополитически термини. Има арабски свят, специален, различен във всичко от Запада. Има Азиатско-Тихоокеанският регион, съсредоточен около Китай, който набира сила. Има Индия - като държава-цивилизация, и Европа или Евро-Африка (такава концепция има и в геополитиката).
„Всички тези цивилизации, въз основа на консенсус, трябва да определят съдбата на човечеството, което е в основата на многополюсен световен ред“, можеше да каже президентът, като си помисли: „Но не и Вашингтон, той вече е свикнал да изхожда изключително от приоритетите си, обсебвайки останалия сят като зона на своите стратегически интереси, решавайки как човечеството да живее."
„Едностранчивият подход при определяне на глобалните приоритети вече не е верен, той е неадекватен на текущите световни процеси, както вече отбелязах в речта си в Мюнхен“, можеше да каже руският президент с цялата си скромност и от това изявление трябваше да настръхне гръбнака на обитателите на Вашингтон
Освен това беше възможно да се изясни, че пандемията на коронавируса най-накрая е сложила край на еднополюсния проект и че е време Америка да се заеме със собствената си работа. В същото време е много важно да се направи резервация, че новият свят вече не може да бъде двуполюсен отново, следователно самата ООН е един вид рудимент. Един вид реликва от двуполюсния свят, който не отговаря на обективната картина и състоянието на нещата. Това обаче беше казано от германския канцлер и, изглежда, министър-председателят на Индия. Но светът вече не е еднополюсен, което изглеждаше като даденост до определен момент, преди Тръмп да дойде, например, или дори по-рано, преди речта на Путин в Мюнхен.
„Предстоящият свят ще бъде многополюсен, този модел е по-стабилен, той има много по-малко полюси от броя на националните държави, но много повече от един“ - така би могъл да каже нашият президент, изразявайки идеята за необходимите реформи на самата ООН. „И това е бъдещето на човечеството, което трябва да се приеме като даденост“ - така щеше да е възможно да се запишат глобалните трансформации, протичащи пред очите ни.
Оттук нататък позицията на Русия трябва да бъде настъпателна, тъй като ние защитихме суверенитета си, оказахме се в центъра на евразийската интеграция, върнахме Крим, завзехме Беларус, което означава, че трябва да продължим да действаме само в този дух. Твърде късно е за отстъпление. Само да се усъмним отново, да спрем, да се поколебаем - и ние просто ще бъдем довършени, просто изтрити от световната политика. Следователно остава да атакуваме. И такова настъпление се състои във формирането на Евразийския полюс като център на евразийската цивилизация - един от полюсите на бъдещето, възникващ пред очите ни, многополюсен, стабилен, по-справедлив свят.
Вместо скромно предложение за запазване на инструмента за "право на вето" в Съвета за сигурност на ООН, трябваше да се говори за неговата реформа. Относно необходимостта от включване на нови членове в нея, държави, разположени в центъра на своите цивилизационни полюси, и за изключване оттам на онези държави, които след края на Втората световна война са загубили не само влиянието си върху световните процеси, но и суверенитета, като напълно са се предали в ръцете на своите американски "партньори ".
Разбира се, като цяло Съветът за сигурност на ООН няма място за онези, които създават най-голям брой опасности в света, подхранващи безкрайни войни, провокиращи конфликти и революции, разрушаващи държави и свалящи законните правителства. Нашият президент можеше да каже това, без да назовава имена, защото всички щяха да разберат всичко. Но мисля, че би било прекалено яко дори за него. Още не е време.
Речта на руския президент трябваше да даде на света надежда. Надяващ се на алтернатива. За свят без американска изключителност. На устойчив модел на сигурност, който има способността да смири онези, които си мислят, че са господарите на света. За свят, в който ползите се разпределят по-справедливо, а не както сега, когато една държава консумира 60% от световния БВП.
Путин е човекът, на когото днес се гледа с надежда, който е надарен с исторически функции, независимо какво мисли за себе си. Това означава, че той трябва да говори по-уверено, да поема глобални, стратегически задачи, да очертава приоритети, които могат да изведат човечеството от еднополюсната безизходица, където е изведено от носителите на юношеското съзнание, които са си представяли, че са „корави момчета“. Путин е този, който може да реши ситуацията, като направи многополюсната алтернатива необратима. Това означава, че той трябва да говори за основното, мащабното и историческото, спокойно и уверено. Имайте това предвид в бъдеще, господа писачи на президентските речи.
Превод: В. Сергеев