/Поглед.инфо/ На 11 декември турският външен министър Мевлют Чавушоглу съобщи, че Турция е готова да обмисли закриването на своята авиобаза “Инджирлик” за американски войски, ако САЩ наложат санкции срещу придобиването от Анкара на руски зенитно-ракетни системи С-400.
На 15 декември президентът Реджеп Ердоган също потвърди тази възможност: „Решението да затворим (за САЩ) базата “Инджирлик” принадлежи на нас. Ако е необходимо да направим това, ще затворим “Инджирлик” и “Куреджик”. И двете тези заявления предизвикаха много остра реакция от страна на американците. Ръководителят на Пентагона Марк Еспер беше ясно объркан: “За първи път научих за това от вестниците ... така че трябва да говоря с моя турски колега по отбраната, за да разбера какво наистина имат предвид и колко сериозни са те ..."
Трябва да се каже, че със загубата на “Инджирлик”, ВВС на САЩ ще загубят стратегическата си опорна база , без участието на която през последните 30 години в региона на Близкия изток не е проведена нито една военна операция на САЩ и НАТО. В случай на хипотетичен въоръжен конфликт с Иран, загубата на тази въздушна база за въоръжените сили на САЩ ще бъде много чувствителна. И Ердоган знае това много добре. Затова заплахите на турския лидер с “Инджирлик” бяха удар под пояса за американците.
Не по-малко болезнено за Пентагона е загубата на втория обект, посочен от турската страна - радиолокационната станция в района на “Куреджик” в провинция Малатия в югоизточната част на страната. Днес тази станция осигурява откриването на тактически и оперативно-тактически балистични ракети на разстояние от около 1000 км. Този обект играе много важна роля в системата за противоракетна отбрана на НАТО. Със загубата му способността за предотвратяване и съответно отблъскване на ракетни атаки ще намалее значително.
Но нещата не свършват дотук. В отговор на решението на Конгреса на САЩ да признае кланетата на арменци в Османската империя от 1915 до 1923 г. за геноцид, Реджеп Ердоган нарече решението на американските конгресмени политическо и каза, че историците трябва да се занимават с този въпрос, а не политиците. И веднага заяви, че Турция в отговор е готова да признае унищожаването на индианците в САЩ като геноцид и нарече този факт „срамът на Америка“. Той каза още, че французите са отговорни за кланетата в Алжир и търговията с роби в Сенегал.
"Ще обясним всичко това на обществото ... Ще разкрием, че Западът е история на расизма и колониализма", добави Ердоган.
Но не само САЩ и Франция си го получиха. След като ги нареди, Ердоган се сети за Русия и каза, че може да изпрати военен контингент в Либия, ако Правителството на Националното съгласие (ПНС) в Триполи, ръководено от Фаиз Сарадж, се обърне към Анкара със съответно искане.
„Знаете, че Русия има компания „Вагнер“. Русия изпрати тези сили за сигурност в Либия. Ако Либия поиска военна подкрепа от нас, особено след подписване на споразумение за военно сътрудничество, тогава ще изпратим нашите хора по същия начин. ”В бъдеще това може да доведе до сблъсък между турските сили и руските ЧВК, които според някои доклади действат в Либия на страната на основния опонент на Сарадж, Халифа Хафтар и неговата Либийска национална армия (ЛНА).
Засега това е много хипотетична перспектива - още повече, че специалните отношения на Ердоган с Владимир Путин, както и факта, че ролята на Русия далеч не е ключова в съюза, подкрепящ Хафтар. Но подобна външнополитическа дейност на турските власти е ясно доказателство, че техните интереси се изместват от сферата на пантюркизма към неоосманизма. Турция недвусмислено се е заела да създаде зона със собствено геополитическо влияние, която се простира на цялата територия на бившата Османска империя, от Ирак до Алжир и все повече се стреми да действа като независим „център на сила“ на регионалната и световната арена.
Анкара е категорично разочарована от позицията на САЩ, които се опитаха да се справят с Ердоган в най-лошите традиции на латиноамериканските „бананови републики“, и от действията на ЕС, който все още държи Турция „в коридора“, без да ѝ дава пълноправно членство в „обединена Европа“.
И те ясно не разбират как да изграждат отношения с Русия, която по отношение на Турция демонстрира невероятна комбинация от прекомерна щедрост (“Турски поток”, АЕЦ “Аккую”, снабдяването с най-новите оръжейни системи, връщането на туристическите потоци, преференциите за турския бизнес и т.н.) и в същото време пълна липса на координация по редица въпроси, които са най-важни за Ердоган, включително Либия, Гърция и Балканския полуостров като цяло, „кюрдският въпрос“, отношенията с Египет, Саудитска Арабия и Израел, които също претендират за ролята на главна държава в Близкия изток, и така нататък. Освен това Турция смята „кримския въпрос“ за актуален за себе си, а ситуацията в Закавказието, както и в Северен Кавказ остава в сянка, но пантюркските мотиви не изчезват.
Може би най-прости и разбираеми за Анкара са отношенията с Техеран, границите на които винаги, от векове се определят от сегашния баланс на силите.
Всичко това само по-силно потвърждава Ердоган в решителността му, използвайки ситуацията на глобална политическа нестабилност и хаос, за да се опита да възстанови Високата порта в новите исторически условия. Това е много рискован и практически нямащ шанс за успех геополитически вектор, но турският лидер е свикнал да поема всякакви рискове и да печели, използвайки дори най-малките възможности за това.
В Кремъл, разбира се, трябва да знаят много добре с кого и защо се занимават в лицето на Ердоган, който ръководи страната си повече от 16 години. През това време руско-турските отношения преживяха много възходи и падения. Сега може да се каже, че все още са във възход. Но нашата страна също трябва да бъде готова за възможността за ново падение - особено като се вземат предвид нарастващите турски амбиции - и то буквално във всеки един момент, и да няма никакви илюзии по този въпрос. Може би ключовият момент тук ще бъде изявление за връщането на столицата на турската държава от Анкара в Истанбул.
Превод: В.Сергеев