/Поглед.инфо/ 2020 г. се превърна в много проблемна за света. Епидемията от нов тип коронавирус обхвана всички континенти, причинявайки най-голямата икономическа криза след Голямата депресия, а основната световна сила - Съединените щати, беше изтръгната от вълнения. Директорът на Института за систематичен стратегически анализ (ISAN), академик на Международната академия на науките (Инсбрук, Австрия), сподели пред Института за руски стратегии мнението си как международната система на отношенията се променя под въздействието на текущите събития и какво място в новия свят може да заеме Русия.



Проф. Андрей Фурсов: Започна битката на глобалните елити за посткапиталистическото бъдеще

Андрей Илич, говорейки за международната обстановка, е разумно да се започне с най-актуалната тема – коронавирусната епидемия. Наблюдателите тълкуват по различен начин случващото се. Според вас оправдана ли е реакцията на държавите спрямо епидемиологичната обстановка? Каква роля играе тук политическият фактор? Или всичко това са нарочни манипулации, опит на „дълбоката държава“ да изпита определени видове въздействие?

Както учи другарят Сталин, ако някоя случайност има сериозни политически последици, то тя трябва да се наблюдава сериозно.

Очевидно е, че има някаква епидемия със смъртни случаи. Това, че всичко това дори не е близо до пандемия дори по чисто количествени параметри е още по-очевидно. Голяма част от мерките за борба с уж пандемията носи явно излишен характер. СЗО, обявила пандемията, е с опетнена репутация, съставена от корумпирани мошеници. Преди няколко години тя се опита да сплаши и изнуди света, обещавайки милиони жертви от свински грип.

Тогава не можаха да раздухат пандемията. Имаше разследване. Няколко ръководители на СЗО бяха позорно изгонени, но делото бе свършено: свързаните със СЗО корпорации спечелиха 18 милиарда долара. През 2020 година, както и през 2013 г., се появиха истерични прогнози за милиони починали, но този път към СЗО като по команда се присъединиха практически всички държави, подписали се под „новите дрехи на краля“ и отстъпили суверенитета си или това, което е останало от него.

Освен това Джонсън и Меркел започнаха сами да сеят паника, говорейки за неизбежните милиони жертви. Държавниците нямат право да се държат така, те трябва да вдъхват увереност у съгражданите си. Впрочем, Русия се приписа сред пандемичните, когато в страната имаше едва около двадесетина заболели.

През 2020 година всичко стана по-организирано, отколкото със „свинския грип“, защото отрано бяха провели солидна подготовка: през октомври 2019 г. бяха официално проведени „учения“ за борба с глобална пандемия.

Създава се впечатление, че си имаме работа с глобална афера, която се разгръща под формата на предизвикана психична епидемия и преследва, както икономически (печалба: медицинско оборудване, маски, ръкавици, ваксини), така и до голяма степен социално-политически цели, на които следва да се спрем по-подробно.

Кризата от 2008 година сложи край на „сочните години“ на световната икономика. Те бяха свързани с разграбването на бившия социалистически лагер и позволиха за 15 години да се отложи смъртоносната фаза на системната криза на капитализма, както в началото на 80-те години на ХХ век прогнозираха в САЩ групите под ръководството на Гел-Ман, Колинс и Боунър, а в СССР на Кузнецов и Крилов. Кризата от 2008 година беше потушена с пари, които в този момента вече престанаха да изпълняват петте основни функции на парите – тоест престанаха да бъдат пари.

Кризата не изчезна – котелът просто бе покрит с капак, който с времето започна да подскача все по-силно и по-силно. И през 2018-2019 година ситуацията стана дори по-критична. Обикновено в историята на капиталистическата система подобни ситуации се разрешават чрез световни войни, но днес – в условията на индустриализиран свят, препълнен с различни оръжия за масово поразяване – това е крайно опасно. Единствената зона, където може да се опита „развитие“ в такава посока, е Африка, но това няма да реши проблемите на капиталистическата система.

И тук като коз от ръката на измамник се появи коронавирусът. В редица отношения той изигра ролята на ерзац-война: по целия свят бяха предприети толкова безпрецедентни мерки (и по мащаб, и по степен на излишно несъответствие с медицинската реалност), че напълно могат да се сравнят с мерките от военно време. Като:

  • Закриването на държавните граници, прекъсването на международните, а в редица случаи и междурегионални транспортни връзки.

  • Въвеждане под формата на т.нар. „самоизолация“ на домашни арести, временно затваряне, тоест в същността си прекратяване на конституционните права на гражданите с особен ущърб на правата на възрастните под прикритието на грижа за тяхното здраве (при това са се загрижили именно тези, които преди това рушаха здравната система, което биеше най-вече по възрастните).

  • Спирането на работата на цели сектори от икономиката с вероятното им разрушаване.

  • Установяване на строги мерки за социален пространствен контрол над населението - (QR-кодове, видеонаблюдение и други „прелести“ на това, което наричат surveillance capitalism – капитализъм на наблюдението/контрола“: почти по Фуко: надзор и наказание).

  • Формиране на контурите на стратификацията в съответствие със свободното придвижване и независимостта от пространствения и видеоконтрол.

  • Научаване на населението към строг контрол от страна на властите, към покорност (носене на маски и ръкавици, въпреки безсмислеността им. Да не говорим за това кой и какви пари се правят от маски и ръкавици. Това се отнася и до бъдещата ваксина). Това всъщност е социална дресура.

  • Осъществяването под прикритието на „пандемията“ на редица важни за глобалистите-цифровици проекти, които се сблъскват със съпротива. Преди всичко това е дистанционното образование, което убива образованието като такова („Мечтата на Греф“).

Този списък може да се продължи, но същността е ясна. Впрочем, създава се впечатление, че плановиците на глобализма още от самото начало не им се получи. Процесите засегнаха интересите на определена част от управляващите слоеве в различни страни и „извънредниците“ се сблъскаха със съпротивата на „нормализаторите“, ако може така да се изразя – на „химиците“ никак не им се хареса „извънредната алхимия“.

Още тогава в едно свое интервю казах, че следва да се очаква втори ход на „извънредните алхимици“, а именно създаването а вълната на психическата епидемия на някакво движение, което да разшири и задълбочи ефекта на коронавирусната психоза. Смятах, че това ще е някакво екологично движение, като това на Тунберг.

Оказах се прав, че ще има движение, но не и какъв е типът му: движение възникна, но не на екологична, а на расово социална основа – „флойдизмът“, Черните животи имат значение. В хаос беше потопена цяла страна – САЩ, като е възможно ЧЖИЗ да се разпространи и в Европа, най-малко Западна. Резултатът е хаос в САЩ.

Как се съчетава картината на нарастващия контрол с този хаос, който се мъти днес в САЩ? Мнозина разглеждат безредиците в контекста на простия сблъсък между демократи и републиканци. Но други ги разглеждат често като двете фракции на един и същи клуб на глобалното управление. Допускате ли, че американските събития се вдъхновяват от трети център, например от Лондон или другаде?

Светът е твърде сложен, за да се управлява от един център, бил той Лондон, Ню Йорк или условно Шанхай. Освен това трябва да забравим за републиканци и демократи като партийни структури. Партийната форма на политическата организация си е изживяла времето, както и самата политика.

По целия свят партиите отдавна са се превърнали в административно-шоубизнес структури на управляващия слой. Там, където политици в строгия смисъл на думата не са съществували, като например в Русия и Китай, „партиите“, били те КПСС, КПК или това, което е дошло на смяна на КПСС в Русия, не са партии, това е нещо друго. При това в Русия дори това нещо друго агонизира със избледняването на постсъветската епоха.

Това е особено нагледно проявяващо се в опитите да се създадат нови вместо старите „постсъветски партии“. Подготвена им е отрано съдбата на „инвалиди около властта“, чиято позиция по отношение на властта ще бъде много по-слаба отколкото КПРФ или дори ЛДПР, най-често изпълняващи за властта функцията на „нагледна опозиция“.

В САЩ под маската на „републиканци“ и „демократи“ се води борба на съвсем други сили, разпалва се съвсем различен, много по-сериозен конфликт.

Става дума за схватката вътре във върхушката на световната капиталистическа класа, за схватката за посткапиталистическото бъдеще, за това кой ще попадне в него.

Опростявайки ситуацията, този конфликт може да се определи като борба на ултраглобалистите с техния залог на финансово-корпоративен, електронно-цифров свят без държави – концлагер и глобалистите с курса им към запазване на държавата (от тук и борбата за суверенитет), модернизирана промишленост, следователно осигуряването на определени позиции на частично намаляващите на брой работници и представители на средната класа. При това държавата се подчинява и на МВФ, и на Световната банка, но, което е най-важното, продължава да съществува.

В света на ултраглобалисти няма държава – това е свят на мощни корпорации като Източноиндийската компания или Нова Венеция. Свят, обитаван от хора, а всъщност биороботи без национални, расови, религиозни и дори полови различия. И Обама и Клинтън са ултраглобалисти. Днес лицето на ултраглобализма е Хилари Клинтън, наричана по интернет „Злата вещица от Запада“.

За четирите си години мандат Тръмп успя да пречупи много от това, което ултраглобалистите строяха – трансатлантическото партньорство, транстихоокеанското партньорство, финансирането на СЗО от Америка и други.

Не трябва да храним илюзии: Тръмп изпълнява, при това непоследователно и неясно, волята на определен сегмент от световната, предимно американска, капиталистическа класа. Обективно съюзници на този сегмент са част от западноевропейските десни елити – с тях сега работи Стийв Банън.

Антидържавните стремежи на ултраглобалистите доскоро имаха строго ограничение: преди да демонтират САЩ, трябваше да демонтират Русия и Китай. Все пак САЩ не е просто държава (последният президент на САЩ като държава е Никсън), а отчасти държави, отчасти клъстър на транснационалните корпорации, железен юмрук за глобалистите – и умерените и ултраглобалистите.

По какъв начин?

Сега говорят много за електронно правителство, за „цифрова държава“, контролирана преди всичко от социалните мрежи. Дори се появи термина мрежокрация.

„Цифровата държава“ (в кавички, защото в строгия смисъл на думата тя не е държава, а е друга форма на власт) съществува отчасти редом с обичайната, институционно-йерархична държава, отчасти (при това в голяма степен) вградена в нея – формално с цел засилване на ефективността, оптимизация на процесите. По същество за унищожаването му. Защото мрежите всъщност носят наддържавен характер, „цифровата държавност“ е глобална власт.

Както отбелязва Бауман, капиталът (аз добавям – и всичко останало), превърнал се в електронен сигнал, не зависи от държавата, от който е изпратен, от държавите, чиито граници пресича и от държавите, в които се влива. Глобалната цифрова власт става надстройка над държавата от епохата на Модерна, както последната (именно за нея Макиавели измисля термина lo stato) е надстройка от XVI–XVII век над традиционните локални и регионални структурни власти, занулявайки ги в организационно-властовите отношения.

В условията на триумфа на Цифрите, ако се състои, старата държава на Модерна по принцип може и да не се разрушава до край – ще стане изкупителна жертва, на която да приписват всички грешки или нещо подобно на дресирана циркаджийска мечка.

Глобалната „цифрова власт“ е почти идеална форма за така наричаната „дълбока държава“. Тук трябва да се уточним. На първо място, не „дълбока държава“, а „дълбоки власти“, защото държавата е формализирана работа, а така наричаната „дълбока държава“ не е. На второ място, трябва да се говори за „дълбоки държави“, има го във всички големи страни на света, тоест за структури (именно така – множествено число) на дълбоките власти (СДВ).

Процесът на оформяне на СДВ е от 60-те до 80-те години на ХХ век. Свързан е с появата на офшорките, израждането на капитализма във финансов такъв, развитие на транснационалните корпорации, към които в значителна степен се преориентират част от специалните служби и част от държавния апарат – при това формално и едните, и другите остават на държавна служба.

Автономен източник на СДВ става контролът над наркотрафика и нелегалната част от търговията с оръжие, злато и благородни метали, суровини, с други думи – криминалната глобална икономика. Глобализацията стартира като криминализация на световната икономика, а нейни оператори стават, както казва Маркеев, „глобалисти преди глобализацията“.

По всяка вероятност, СДВ се формира и в СССР (триадата – сегменти на КГБ, партийната и стопанска номенклатура и контролираната от нея сенчеста икономика, преди всичко в Грузия, Армения, Прибалтика, южна РСФСР и Украйна).

Според мен Перестройката като легализация на сенчестите капитали и превръщането на властта в собственост е дело на нейните ръце, процес, проведен от нея в сътрудничество, както със СДВ на големите държави и закритите наднационални структури на капиталистическата система (при това не такива като прословутия Билдербергски клуб, а с по-сериозни Cercle/“Кръг“, Siècle/ „Век“ и други), така и със самите тези държави.

До каква степен „съветската СДВ“ се запазва като самостоятелен играч и до каква се интегрира в политическо-икономическите структури на съвременния свят е открит въпрос и не най-интересния: решаваща роля в борбата за световното посткапиталистическо бъдеще играят съвсем различни сили и това със сигурност не са „републиканците“ или „демократите“. Те в най-добрия случай са сенките на реалните играчи.

Да се очаква ли в ЕС конфликт, аналогичен на американския. Мнозина прогнозират продължаване на центробежните тенденции. Да се очаква ли разпад?

Видяхме протести във Франция, Холандия, отчасти във Великобритания и Германия в подкрепа на ЧЖИЗ, но процесът не потръгна. Не се получи от ЧЖИЗ глобално движение, затова може би след коронавирусната лудост и флойдизма ще последва трети ход на ултраглобалистите, ако не по сриването, поне за демонтажа на стария свят. Ще видим.

Що се касае до ЕС, то той от самото си начало е изкуствено образование – и то въпреки че след разрушаването на Римската империя се правят постоянни опити да се възстанови единна Европа. Първият подобен опит е империята на Карл Велики, де юре разпаднала се през 843 година. След това опитите да се обедини Европа се развиват по две линии – на гибелините и на гвелфите.

В края на ХI век се разпалва конфликт между императорите на Свещената Римска империя на германския народ (династията на Хохенщауфен) и папите в Рим. Гвелфите са тези, които подкрепят папите, представлявайки основно аристократичните семейства от Северна Италия и Южна Германия. Гибелините подкрепят императорите, представлявайки основно народните северни (бюргерски) и долни слоеве.

След поражението на династията Хохенщауфен проектите за обединение на Европа условно могат да се разделят на „гвелфийски“ (предимно „аристократични“) и „гибелински“ (предимно „демократични). Евросъюзите, които се опитват да изградят Наполеон и Хитлер са гибелински с малка аристократична „примес“. Настоящият Евросъюз е проект на гвелфите, съществен под американско-масонското „всевиждащо око“ и в определена степен благодарение на разпада на СССР.

Навремето Тютчев забелязва, че с появата на империята на Петър империята на Карл в Европа става невъзможна. И наистина, именно „фланговата държава“ (според Дехийо), историческа Русия (наистина, в съюз с другата „флангова държава“ – Великобритания руши всички опити за създаване на каролингска „централна“ империя, било тя на Наполеон, Кайзер Вилхелм II или Хитлер.

Показателно и символично е, че ЕС се оформя едновременно с разрушаването на СССР – „аватар“ на империята на Петър Велики. При това, всъщност, Западна Европа гълта нещо чуждо ѝ, нещо, което не може да храносмила, а знаем какво става от лошо храносмилане. Източна Европа в днешното ѝ състояние, от една страна и проблемите на западноевропейските интегратори („алчността погуби отчето) от друга, са всъщност резултати от това неуспешно храносмилане.

Напълно е ясно що е ЕС за каролингското ядро и за тези срещу него. Каролингското ядро е сериозна опасност и за ултраглобалистите, и за умерените глобалисти в САЩ.

Те се стараят максимално да го отслабят с помощта, от една страна на проатлантическата част от западноевропейския елит, чиито интереси представлява тъпата и самодоволна брюкселска бюрокрация. От друга страна е т.нар. „Млада Европа“, която е най-вече полското ръководство.

Впрочем, срещу каролингското ядро у ултраглобалистите и САЩ (тук интересите им съвпадат, макар и не напълно, а по принципа на „кръговете на Ойлер“) има помощно оръжие – етническото. Те го използват през 2015 година под формата на „миграционна криза“, формално провокирана от атлантическата прислуга на Глобалния Запад и Глобална Америка, засилено превръщаща Европа в Пост-Запад.

Сред „клетите“ мигранти незнайно защо има много млади и здрави мъже, а самият „бурен поток“ прави впечатление на нелошо управляем от скрити лидери. Основното за планиращите е да не се допуска блок на Китай, Русия и Европа с германско ядро в нещо като континентален блок „ала Хаусхофер“, само че с Китай вместо Япония.

Какво да прави Русия в такива обстоятелства? Неведнъж сте сочили, че никой няма да приеме представители на Русия в световния елит. Какво да се прави в такива условия с такива, които приемат решенията в Русия, как да се гарантират сигурността и суверенитета, да укрепят статута на Русия като световна държава и да разширят нейната зона на влияние.

Практиката показва, че тези, които Дизраели нарича „господари на историята“, тоест световната върхушка, състояща се от британските, американските, западноевропейските и еврейските елити, никога няма да седнат на една маса с равни им руснаци, било това самодържавна Русия, СССР и още повече Руската федерация. По-скоро на нея ще седнат араби, индийци, китайци и японци.

Глупавото съветско ръководство се хвана на въдицата на границата между 60-те и 70-те години на ХХ век под формата на разведряване на напрежението и включването към глобалните проекти по линия на Римския клуб. Те смятат наивно, че ако СССР е свръхдържава с ядрено оръжие и втората икономика на света, ще допуснат елита ѝ до този на света, ръководителите на СССР ще бъдат включени в проектите на основния противник:

  • Чрез създаване на евродолар (Московската народна банка като една от основните банки на Лондонското Сити през 60-те години на ХХ век) да стават съучастници на Ротшилд: непосредствено в създаването на нерегулиран световен финансов пазар, а косвено в създаването на невидима Британска империя, която впоследствие заедно с Китай да руши СССР.

  • Чрез игри с петрола – с клана Рокфелер.

Тези тактически успехи залагат основата на загубата на стратегическата историческа инициатива в отношенията със Запада, а в крайна сметка до разрушаването на СССР.

Така първото, което трябва да се помни от представителите на управляващата върхушка на Рф, особено в нейната част, която е готова да се помири със Запада при всякакви условия, тоест да капитулира, предавайки всичко угодно на който и да е, е съдбата на Остап Бендер на румънската граница. От скорошното минало – съдбата на Борис Березовски. „

Второто напомняне е следното. В условието на борбата за бъдещето, да оцелеят, да не говорим да победят, ще успеят единствено сплотените общества, тоест тези, в които има относително невисоко равнище на социално неравенство и в които, а това е важно, върховете и низините споделят едни и същи ценности и цели.

Разделеният дом не оцелява. Класически пример е любимата заради класовата близост на днешния елит на Руската Федерация гнила империя от късното самодържие. Стига един тласък и стената рухва, както предупреждава навремето младият Ленин.

Следователно олигархичните режими са обречени. Ако населението в тях е „ресурс за прехрана“ за неспособната да си осигури развитието върхушка, то самите те стават „ресурс за прехрана“ за „по-големите риби“ на капиталистическата система. Ето такава е хранителната верига.

За да предизвикаме Пост-Запада, трябва да сме силни в единството си, което ще постига чрез социална справедливост и единна ценностна система.

Когато питате какво да прави Русия в настоящите условия, ви питам насрещно: каква Русия – Русия на олигарсите, или Русия на работниците? Това са различни Русии?

Освен това дори Руската федерация на олигарсите не е нещо единно (достатъчно е да прочетем внимателно скорошното интервю на Дерипаска). По-скоро това е съвкупност от кланови структури от корпоративен и регионален тип, които имат различни интереси и които се ориентират към външния свят, при това не толкова на държавите, колкото на отделните корпорации, кланове, семейни съюзи или отделни семейства (например, някои се ориентират към династията Уиндзор).

Това за пореден път поставя властно-социалното единство като фактор не просто на победата, колкото за оцеляването в борбата за бъдеще (може би, победата в тези условия е да паднеш последен, задушавайки до смърт противника), при това единство и на управляващия слой с народа, и вътре в управляващия слой.

Ядреното оръжие само по себе си е малко - за успех в XXI век е нужно мощно организационно оръжие и не по-малко мощно когнитивно оръжие - реалната картина на света на основата на новото знание за света и човека. В този план не трябва да се “срамуваме” - трябва да приемем от Запада неговите разработки, ако, разбира се, това е нужно. Западът е готов да се учи от руснаците.

В началото на 50-те години президентът на САЩ Труман провежда съвещание с консултантите от наскоро създадената корпорация РАНД, сред които са Джон Фон Нойман и Едуард Телер - те нямат нужда от представяне. И така, Фон Нойман, признат лидер на интелектуалната общност на САЩ казва, че тайната на силата на руснаците не е в ядреното и химическото оръжие, а в наличието на абсолютното организационно оръжие, създадено от Ленин - това е “партията от нов тип”.

След съвещанието е поставена задача: да се изучи феномена на “партията от професионални революционери” и да се подготви секретния доклад “Организационно оръжие” (разсекретен през 2005 г.) Това оръжие е насочено срещу СССР. На Запад буржоата доста добре усвояват марксизма. Грамши заплашва върхушката: “Ще ви отнемем децата”, тоест - ще ги преформатираме. Не се получава. А ЦРУ през 60-те години преформатира младежта, насочвайки я в качеството на новите леви срещу левите.

Джордж Фостър Дълес, Арнолд Тойнби, Жак Атали са почитатели на Маркс: според тях той формира идеята за световно правителство, но то ще се изгради, както отбелязва Атали, не от пролетариата, а от буржоазията. И как на този фон изглежда вулгарно-догматичното “марксистко-ленинско учение” на Суслов от една страна и антимарксизмът и антисъветизмът (латентната идеология на влиятелна част от елитите на РФ) от друга?

На Запад елитът изучава Маркс, марксизма, Ленин, болшевизма - при това, преди всичко от практическа гледна точка. Елитът на Руската Федерация цупи нос, демонстративно игнорирайки 100-годишнината от Октомври, 150-годишнината на Ленин, 200-годишнината на Маркс. А марксизмът, разбира се, за разлика от елитните заведения на Пост-Запада, вече не се изучава при нас. Логично - на туземците от периферията не им се полага знание, обладаващо таен потенциал.

За последния половин век се проведоха немалко социално-политически изменения, изобретени са нови видове организационно оръжие, приключва Студената война, опитът от която, както и опитът от феномена СССР, нито при нас, нито на Запад не е осмислен нито концептуално, нито теоретично. Трябва да се създава ново организационно оръжие на основата на ново теоретично знание, днес повече от актуално звучат думите на Сталин: “Без теория ни очаква смърт, смърт, смърт!”.

Като цяло, според вас, как ще изглежда политическият пейзаж в контекста на края на света след Ялта и формирането на нова парадигма на международните отношения?

Днес светът се променя толкова бързо, единствено тенденциите могат да се прогнозират за относително дълги срокове. Както казва големият почитател на „Ким“ на Киплинг Алън Дълес, човек може да бъде объркан с факти, но ако разбира тенденциите, не може да се заблуди.

Бъдещето се оформя пред очите ни. Времето сега е толкова сгъстено, че миналото мигновено се влива в бъдещето, притискайки настоящето почти до „точката на сингулярността“. Същевременно обаче възниква зрително-историческа измама: доколкото границите между бъдещето и миналото са почти изтрити, континиумът между миналото и бъдещето се възприема като точещо се настояще. В резултат една и съща реалност, като през калейдоскоп, се оказва ту дълго настояще, ту свят на миналото и бъдещето без настояще!

Това е много трудна и сложна ситуация за прогнозиране. Като взема предвид тази трудност, бих се осмелил да кажа, че в две зони на съвременния свят бъдещето, според мен, вече е дошло. Това е на първо място Китай със своята система за социален рейтинг и електронен контрол, който органично попада на трихилядната история на Китай и я завършва.

Второ, това е Африка - постколониален неоархаичен свят, който се простира отвъд анклавите, собственост на ТНК. Това е също по своему завършен свят, в него сънищата, за които в края на 40-те години пишат чехословашките пътешественици (мисля, че и разузнавачи) Хензелка и Зикмунд, изчезват и възтържествува действителността, която ще бъде по-страшна и от “Сърцето на мрака” на Конрад: това е по-скоро картината, изобразена в “Лонтано” и “Реквием за Конго” на Гранже.

Що се отнася до Латинска Америка, САЩ, Европейския съюз, Русия и мюсюлманския свят, бъдещето все още не е определено; тук има разширеното настояще, настояще непрекъснато, което обаче във всеки момент може да се свие в точка, която изстрелва бъдещето.

Много за САЩ и за света като цяло ще зависи от американските избори. Злата вещица на Запада вече призова към сваляне със сила на Тръмп, ако не признае победата на Байдън, тоест за нея изкуфелият Байдън вече е победил и тя няма къде да отстъпва. В случай на победа тя ще разгърне тотално настъпление на много фронтове, включително и на вътрешноамериканския. Едно от основните направления ще бъде Русия, а тогава “спящите” ще се събудят.

Почти сигурно не можем да повлияем на американските избори, но ситуацията в страната не само може да бъде коригирана, но и трябва. Недопустимо е да посрещаме опасността, имайки зад гърба си “пета колона”, която  ще е по-лошо и от времената на Монголското нашествие. Впрочем, ако “петата колона” е част от самата власт, нейна сянка, то такава власт е обречена - рано или късно сянката ще престане да си знае мястото.

Превод: В. Сергеев