Смятам, че много съществени и позитивни неща могат и трябва да се направят в рамките на действащата конституция, като се започне от законодателната власт. Народното събрание тепърва трябва да се укрепва, да се превърне не просто в законодателен орган, а в политически орган, който играе ролята на жизнен център в националния политически дебат.
Случи се нещо много важно миналата седмица, между другото. Знаете, този сблъсък в Народното събрание по повод промените в правилника. Но за първи път тук мнозинството прокара нещо, което е много полезно. Възприе се идеята предложенията между първо и второ четене, които досега много често променяха смисъла на внесения законопроект, да се вписват в специален регистър. И ние страдахме от всичко това, и сега продължи този лобистки натиск, който не се коментира, но е много мощен и твърде често между двете четения се внасяха промени, които обезсмисляха изначалния замисъл. Чест им прави, че го направиха - новите предложения да се вписват в специален регистър. Така депутатите няма да бъдат поставяни пред свършен факт от страна на анонимни, но влиятелни фактори.
Друго направление на дейност, която нашето Народно събрание не осъществява, е свързано с контрола върху прилагането и ефективността на законите. Иначе казано: депутатите да следят какви са последиците от законите, които произвеждат. Ако искаме да стигаме до ефективното им прилагане, трябва да се упражнява контрол върху последиците. Това е една съвременна тенденция в работата на някои водещи западно европейски парламенти. Добре ще е да се поучим от чуждия опит, ако искаме нашето Народно събрание пълноценно да осъществява своите функции.
Същевременно е време да се помисли и по начина на работа на нашия парламент. Ние записахме в конституцията през 1991 г., че Народно събрание е в перманентна сесия, тоест заседава през цялото време на мандата си и само определя своите ваканции. Смятам, че е време да се помисли и да се върнем към режима на класическите сесии, като депутатите получат възможност два - три месеца през годината да пребивават по места и да си общуват с избирателите, а не целогодишно да работят като на конвейер, който ги ангажира през цялата година - никъде в Европа няма такова натоварване. Трябва да се помисли много сериозно сега, в навечерието на 20-ата годишнина от приемането на Конституцията. Тази революционна мярка от началото на прехода, когато беше ясно, че всичко ще се променя и трябва да се работи нон стоп, е време да се преразгледа, като нещата се вкарат в едно нормално русло.
По въпроса за изпълнителната власт. Там се натрупаха много проблеми. Само едно нещо искам да отбележа и дори до подчертая, а именно, че Бойко Борисов направи една много груба грешка с този опит да се отворят заседанията на Министерския съвет за широката публика. Няма никакво съмнение, че това е един популистки ход - Министерският съвет да заседава при отворени врати, като се демонстрира, че няма скрито-покрито, нищо не се решава зад гърба на народа. Всичко това обаче дава обратен ефект.
Най-напред, самите дебати в Министерския съвет са повърхностни. Министрите не спорят с него или помежду си, а той им изнася общо взето някакви сказки. Морализаторства, поучава ги, а конфликтите избухват впоследствие. Длъжен съм да кажа, че навсякъде в Европа правителствата заседават при затворени врати, за да се преодоляват вътрешните разногласия, конфликтът да бъде изживян там, като след това никой няма право публично да изразява несъгласие с възприетата линия, защото това вече е повод за оставки.
Ние наблюдаваме какво се случва. Тръгват да правят нещо, даже мине законопроектът на първо четене, и като се види, че има негативна реакция, примерно Законът за БАН, а и не само той - стой, всичко отначало! Абсурдни ситуации. Така държава не се управлява.
Просто изкарвам този проблем на преден план, а има и много други.
Много е сложен въпросът с администрацията, административния капацитет. Тези последователни вълни на уволнения през годините доведоха дотам, че нямаме достатъчно подготвени хора, които да осигуряват дейността на държавата и нейните органи.
По въпроса за съдебната власт, аз споменах няколко съображения. Най-същественият въпрос е този за еднаквото прилагане на закона. Това е същността на проблема. Неслучайно той се повдига напоследък. Не се получи онзи ефект, който търсеха от началото, за една самостоятелна и независима съдебната власт. Всички реформи, които последваха, се оказаха половинчати, поради неразбиране на някои принципни положения.
Ние сме подложени на един двоен натиск. От една страна, Съветът на Европа чрез своята Венецианска комисия за демокрация чрез право, настоява за една напълно независима съдебната власт. От друга страна, Европейският съюз чрез своята Комисия в Брюксел иска ефективна съдебната власт. И тук ние се оказахме между Сцила и Харибда. Нито един състав на Висшия съдебен съвет не изкара мандата си. Всички, които идват на власт, се опитват да направят своя съвет и да повлияят върху съдебната власт.
Една от грешките е, че ние не отстояхме позицията предложенията в кадровата политика да идват от един център. И това съвсем естествено може и трябва да бъде министърът на правосъдието. Но това трябва добре да се обясни на Съвета на Европа, защото те ни дават френския пример, който е в обратна посока, но там и ситуацията е значително по-различна, отколкото при нас.
Какво се получава, когато всеки може да предлага? Случва се по неоходимост онова, което се наблюдава у нас: появи се фигурата на Красьо Черничкия. Тя не е случайна фигура. Всички са наясно, че това е мюре. Някой друг дърпа конците. До ден днешен - уволниха един куп магистрати междувременно - не се знае кой стои там, отзад, откъде идва силата.
Освен Красьо, който се превърна в символна фигура за корупцията в съдебната власт, Константин Пенчев повдигна въпроса и за другия кръг – „белите покривки”. Иначе казано: когато дадеш възможност за самоуправление, уж всеки да предлага, се появяват скрити центрове, които се опитват да дирижират развоя на събитията.
Значи проблемът трябва да се види много ясно и задълбочено. Не да се настоява за някакво разместване на кутийките, като напр. преминаването на прокуратурата към изпълнителната власт… Върви тук-там това клише. Но това никъде го няма на европейския континент, между другото. Това означава силните на деня да могат да се разправят със своите политически противници.
Неслучайно в Европа това никъде го няма. Друг е въпросът как трябва да се поставят нещата. И аз неслучайно повдигам този въпрос, защото той е принципен. Трябва да се види къде е заровено кучето, за да може да се намери вярното решение. Иначе с Инспектората добре се получи, като добавим, че там е Анна Караиванова, една жена, която не си поплюва и като се захване с нещо, го довежда докрай. Този „остен” за сръчкване на съдебната власт, ако ми позволите да определя Инспектората по този начин, даде своя ефект.
Няколко думи само за Конституционния съд. Чувствителна е темата, там са много мои колеги от Юридическия факултет.
Конституционният съд в момента се занимава с 10-12 дела годишно. Мина този бум на интензивно тълкуване на конституцията и изясняване на нейните основни положения. Нещата се стабилизираха, време е да направим следващата стъпка, която обаче се отлага дълги години наред. И това е въвеждането на индивидуалната жалба, т.нар. конституционна жалба. Това ще създаде големи проблеми за съда, няма никакво съмнение, това ще ги натовари. В Германия над 90% от делата, с които се занимава Конституционният съд, са именно разглеждане на такива индивидуални жалби.
Когато говорим какво можем и какво трябва да направим, това е едно от нещата, които трябва да станат, защото това ще спре поне частично потока от жалби към Страсбург. Там съдът по правата на човека се задъхва. Над 100 000 дела годишно. Неговата роля, неговият замисъл е съвсем друг. Сега обаче всеки е склонен да отива и да се жалва там.
Мисълта ми е, че ние тук можем да сложим един филтър чрез разширяване функциите на нашия собствен Конституционен съд.
Говоря тези неща, защото смятам, че по тези големи въпроси - това е т.нар. конституционна политика, решенията, които трябва да се вземат, а те са вече наболели решения и не могат да се отлагат повече, трябва да са изключително прецизни. Не революционни сътресения са необходими, не смяна на модела - президентска република и пр., което, пак подчертавам, ще бъде една авантюра с далеко отиващи последици, а трябва да помислим как да направим нашата собствена демокрация жизнеспособна и пълноценна. Това е задачата на деня и това смятам, че е основна грижа на един бъдещ президент на републиката.
Аз не искам да говоря за самата президентска институция - смятам, че тази институция може да бъде двигател на тези промени. Това е една особена власт, пряко изборният президент е довереник на цялата нация. Това е пазителят на конституцията. Той е личността, която може да насочва обществения дебат в правилното русло. Не да взема решенията вместо отговорните фактори, а да коригира крайностите. Това, което може да прави президентът - за съжаление през втория си мандат Първанов не го прави, е явяването пред Народното събрание. Той няма нужда от право на законодателна инициатива. Той трябва обаче периодически да се явява и да насочва вниманието към онези проблеми, които са грижа на обществото.
Казвам всичко това, защото е нужна и нова политика. Аз съм съгласен с тези постановки, които се появиха в нашите документи, че президентът трябва да бъде говорител срещу недъзите на прехода, срещу всичките тези негативни явления, които се натрупаха в нашето общество, тоест той трябва да бъде носител на една нова политика. И заедно с това е необходим един нов стил на поведение, защото президентът не може да бъде страничен наблюдател.
Аз лично смятам, че тук е една от грешките, които се направиха у нас - дистанцията, която се допусна между президента и министър-председателя. На мнение съм, че трябва да се възстанови една практика, която я има навсякъде, за редовни и конфиденциални срещи за поддържане на постоянна лична връзка и взаимна информираност, в частност министър-председателят да държи държавния глава в течение за своите намерения, за своите начинания преди това да стане обществено достояние.
Иначе казано, необходим е един непрекъснат диалог между институциите във върха на държавната йерархия. Тук е много важен т.нар. политически такт, да се намери мярата в тези взаимоотношения.
И затова аз се изказах много рязко срещу обнародването на онази стенограма от разговора с Дянков. Тогава, понеже всички настояваха да кажа предварително моето мнение, и аз казах - няма основание за импийчмънт, не е нарушена конституцията. Друг е въпросът за морала. И какво стана? Така разколебахме мнозинството, но президентът ми се разсърди. Но аз смятам, че е важен принципът. Иначе нашите отношения, ние пак ще си ги оправим някой ден, но е важен принципът. Не можеш да обнародваш една стенограма от разговор, който се води на четири очи.
Мисълта ми е, че имаме какво да направим. Има напоследък един много влиятелен глас, за съжаление, негативно настроен, д-р Клаус Шрамайер, беше заместник-посланик в София, първият германски посланик в Македония. Като трябва нещо за България да се коментира, питат него. Той напоследък дава много тежки оценки в големите европейски издания.
Но той навремето написа една великолепна статия в защита на новата Българска конституция. Това беше възторжена статия. Сега казва - „голяма грешка, комунистите ни измамиха”. Но тогава самият той беше на друго мнение.
Диалогът с нашите приятели зад граница трябва да продължи. Той казва - големият проблем на България, в частност, и на Балканите въобще е, че няма истински държавници. И дава тежки оценки примерно за Бойко Борисов: той е популист, гениален манипулатор, но това е най-доброто, което има.
Аз смятам, че все пак като нация можем да произведем нещо повече, нещо по-добро. Така че нека приемем предизвикателството, нека го опровергаем, както се казва. Да направим това усилие.
В заключение, ще се върна към това, с което започнах. Смятам, че демокрацията в България има своите традиции и има своето бъдеще. Защото нашата култура е дълбоко егалитарна. Тоест всички ние тук вярваме в това, че мястото на човека в обществото трябва да зависи не от произхода му, а от неговите собствени усилия, постижения и че човешкият труд трябва да бъде критерий за оценката. Именно тази демократична традиция има много здрави корени в нашата народопсихология и смятам, че ние трябва и институционално да я укрепваме, да я засилваме и затова съм се изправил днес пред вас, защото вярвам в това, както, надявам се, и вие самите. Убеден съм, че демокрацията у нас има бъдеще и затова търся вашата подкрепа в предстоящата президентска надпревара. Нека се опитаме заедно да върнем доверието на българските граждани в собствената им държава.